„Литературата обичах нежно и ревниво, но никога не съм я “обожествявала”:
защото не човекът е за нея, а тя е за човека.“
„Автобиографична бележка“, 1914
г.
Руска поетеса и писателка, драматург и литературен критик, виден
представител на “Сребърния век” в руската култура (1869 – 1945). Идеолог на руския
символизъм.
Родена е в гр.
Бельов, Тулска губерния, в дворянско семейство.
Бащата
е руснак от немски произход, прокурор, майката - дъщеря на полицейски началник.
В дома им царят строгост, дисциплина, властност – атмосфера, която Зинаида
съвършено не понася.
Служебните
ангажименти и разклатеното здраве на бащата принуждават семейството да се мести
често от град на град, поради което Зинаида не успява да получи системно
образование. Независимо от това, тя започва да пише стихове от 7-годишна, много
чете, израства като впечатлително и необикновено дете.
Занимава се сама –
несистемно, безредно, или й наемат гувернантка да я подготви за годишните
изпити. При всички случаи Зина не успява да свикне с училищната система, с
ученическата йерархия, всичко това й е чуждо. Тази постоянна изключеност от
общото течение на живота, от общите процеси, силно влияе на това, че и
порасналата Зинаида никъде не може да се впише, а и не иска – ако й е нужно да
стане част от някакво общество, тя създава свое; с идеите положението е същото.
На 18 години среща Д.
С. Мережковски, току-що издал първата си стихосбирка, и, усетила мигновена
духовна и интелектуална близост с него, не се колебае да се съгласи с
предложението му за женитба. Така се създава един от най-оригиналните и
творчески продуктивни съюзи в историята на литературата.
Петербург е градът,
където Зинаида Гипиус се ражда като литератор. Поет, принадлежащ към “старшите
символисти”, проницателен и дързък литературен критик, прозаик, чиито творби
гръмко се обсъждат и предизвикват противоречиви тълкувания. Гипиус е редактор и
водещ критик на сп. “Нов път”, първото самостоятелно списание на символистите.
Творчеството през първата
половина от живота й е неразривно свързано със служенето на висши, „надсветовни
идеали“: стиховете си тя сравнява с молитви, нарича тяхната форма словесна
музика.
В началото на века
домът на семейство Мережковски е един от центровете на литературно-художествения
и религиозно-философския живот в Петербург. Тук се събират поети, писатели,
художници, философи, религиозни и политически дейци. “Тук наистина се твореше
култура. Всички се учеха тук някога” – пише Андрей Бели. Идея на Гипиус са
знаменитите Религиозно-философски събрания, изиграли своята роля в руския
религиозен ренесанс в началото на века. Двамата с Мережковски ратуват за “нова
църква”, за обновяване на християнството, за ново религиозно съзнание. В крайна
сметка Синодът забранява събранията.
През 1915 - 16 г. Гипиус организира в дома си “П. и п.
събрания” (на поети и прозаици) - в неделя идват гимназисти и студенти,
пробващи силите си в литературата. Тя е признат авторитет и за начинаещите
символисти е задължително да й бъдат представени, сън не ги лови в очакване на
нейната присъда. А тя е строга и сурова – Гипиус изисква пълно отдаване на
красотата и истината в духовно-религиозен смисъл.
Александър Блок
нарича „единственост“ своеобразното съчетание между личност и поезия, наречено
Зинаида Гипиус.
Необикновена,
извънредно цялостна личност, и в същото време - предизвикателна и дръзка “декадентска
мадона”, около която се роят слухове, сплетни, легенди и която активно ги
умножава.
Апломбът, с който тя чете
“кощунствените” си стихове, лорнетът, огърлицата от сватбени пръстени на
женените й поклонници… На откриването на Религиозно-философските събрания, в
чиято организация тя влага толкова много надежди и енергия, се появява в
затворена черна прозрачна рокля с розова подплата, при всяко движение на която се
създава илюзията, че е гола отдолу. Почтените църковни йерархи отместват очи.
Гипиус е женствена,
елегантна, обаятелна. П. П. Перцов пише за нея: “Висока стройна блондинка с
дълги златисти коси и изумрудени очи на русалка”. Издателката на сп. “Северный
вестник” Л. Я. Гуревич си спомня “светлите й присвити очи, в които имаше нещо
зовящо и насмешливо, тя не можеше да не привлича всеобщото внимание”. Гипиус е
не просто умна, а много умна жена. Не с ума, който може да строи логически
силогизми, макар че и логика не може да й бъде отказана. А с ума, който вижда
по-далече, вижда по-високо. Не само с външността и поетичната си слава, тя
привлича хората с обаянието на необикновената личност, с остротата и
безпощадността на критическия си усет, силата и дълбочината на мисълта. И
отблъсква с надменност, зла и презрителна насмешливост, студено
експериментиране с хората. Сякаш е задължена да бъде зла, придирчива,
високомерна. Острият й интерес към нови хора бързо се сменя с презрително
безразличие. Да говори дързости, да провокира, да изчервява, да обижда чуждото
самолюбие са любимите й развлечения. И в същото време напълно равнодушна към
многобройните оскърбления по неин адрес, към литературната слава и мнения.
Обича да я наричат “вещица” - приема го като награда, доказателство, че
съвременниците са усвоили демоничния образ, който тя им натрапва.
Винаги непримирима.
Винаги вън от рамките. Дори след смъртта си.
Дали обаче тя
съзнателно не отвлича вниманието, не мами по лъжлива следа, скривайки под тази
литературна маска истинското си лице, което не иска да открива?...
Тя веднага прави
впечатление, много силно – и отблъскващо. В нея има нещо студено, чуждо,
неконтактно. Силно гримирано, сякаш за сцената, лице. Демонстративна визия на
омъжена жена в атрибутите на девственосттта – бяла рокля с имитация на крила,
дълга рижа плитка (омъжените жени не ходят с
плитки, пуснати по гърба) – но твърдят, че тя наистина е девствена, въпреки
силната си, дълбока, нежна любов към мъжа си. И по-късно – демонстративна визия
на омъжена жена в мъжки образ – панталони и сака, подстригани коси – и романи с
други жени.
Мнозина смятат, че
Гипиус постоянно играе – с лекциите си, отричащи плътската любов като
необходимо условие за щастието, украсявайки челото си с бижута, прегръщайки
демонстративно жени или съчинявайки поредния си шантав костюм. Но всъщност тя
просто се опитва да намери някаква хармония, докато бива изхвърляна в дисонанс
с всичко, което общество й предявява като норма – и което изобщо не й приляга.
Особено мъчение за
нея е всеобщата представа за това, какво е жената и какви граници за жената
установява обществото в постъпките, творчеството, думите и жестовете. За да
влезе в тази представа, би трябвало да реже на живо парчета от личността си.
Измъчена от тези опити, Зинаида прегръща теорията за двойнственото начало на
душата и декларира: душата й е на мъж, а тялото – на жена.
Нейните стихове, възвишените й мисли за
плътската страст и душевната любов сега изглеждат наивни. А тогава са
възприемани като криминални, разрушаващи морала и семейството. Да, проповедите
й за целомъдрие наричат безнравствени. Любовта й с Мережковски е несъмнена, но
на страничния човек изглежда странна. Те не водят сексуален живот, но постоянно
изследват съвместно (философски) тайните на плътта.
През 1905 – 1908 г.
семейството емигрира и живее в Париж. Преломът в мирогледа на Зинаида Гипиус
настъпва на точно определена дата – причината е работническото шествие към
Зимния дворец на 9 януари 1905 г., посрещнато с оръжие по заповед на император
Николай II. В тази „Кървава неделя“ са убити повече от 100 демонстранти.
В Париж семейството развива
активна обществена и писателска дейност. Стихове и разкази на Гипиус биват
преведени на френски и немски езици.
Следва завръщане в
Русия и отново пътуване из Европа поради влошеното здраве на Гипиус.
Революциите в Русия семейството преживява като “тържество на всемирното зло”. Някои
твърдят, че тя в началото приема пламенно революцията, а после я ненавижда с
цялата си душа. Тук има една подробност – през 1917 г. фактически стават два
преврата – през февруари и през октомври; зад тях стоят различни идеологии.
Логично е, приветствайки едната революция, тя да отхвърля другата, със съвсем
друга идеологическа насоченост. Тя е принципен противник на всяко самодържавие
– а в октомврийската революция Гипиус вижда именно самодържавие, но в нова
опаковка. Гранична черта за нея е моментът, когато болшевиките изземат и изгарят
по улиците всички нови броеве на вестниците. Борбата със словото за нея е
същата онази полицейска система, която тя не може да търпи.
Зинаида започва да си води дневник, за да запечата с живо слово превратните дни в
Русия, но това не продължава дълго. Преживяла „бездънния ужас“ на
следреволюционните години, лишена от всякаква възможност публично да изказва
мислите си и да се бие за тях, както го е правила през целия си литературен
живот, тя излива клокочещата си ярост, срам и болка за Русия на страниците на
дневника, криейки го чужди очи. Тя прекрасно знае, че за всеки ред от тези
записки без много разговори ще я изправят до стената. В записките в дневника от
1917 – 1919 г. като рефрен преминават думите на гоголевският безумен Попришчин:
„Мълчание, мълчание…“ Но да мълчи тя не може и не умее. Тя вярва, че зад
граница гласът й ще бъде чут в Русия.
…Гладният Петроград
през 1919 г. В мразовитата нощ на 24 декември Гипиус със съпруга си тайно
напускат Русия. Гипиус прави своя избор и през целия си останал живот плаща за
него с изгнание. По чудо успяват да преминат нелегално границата с Полша и
оттам пристигат в Париж. Този път завинаги. Там отново създават свое лично
общество – „Зелената лампа“, за да съберат онова, което е останало от старата
предреволюционна литературна общественост. Живеят във враждебна атмосфера, в
изключителна мизерия.
Междувременно се
задава Втората световна война. Италия, където канят съпрузите да четат стихове
и да поживеят три години, е фашистка, но това не ги смущава. Нея – засега, а
него - изобщо. След това Германия напада Съветския
Съюз и Мережковски говори по радиото… на страната на Хитлер. Само да е срещу
болшевиките. Гипиус, чувайки неговата реч, произнася само тежкото, пълно с
ужас: „Това е краят“. И наистина това е краят, но не в смисъла, който тя влага.
Скоро Мережовски умира. Неговата смърт сломява Гипиус, тя започва да пише
биографията му, която остава незавършена, както и поемата й “Последният кръг”.
Зинаида Гипиус умира тихо
и незабелязано във френската столица през есента на 1945 г., на 76 години.
Погребана е в руското гробище в Париж, в един гроб с Дмитрий Мережковски.
Приживе излизат две
поетични книги на Гипиус в Москва – “Събрани стихотворения” (1904 и 1910 г.),
“Последни стихотворения” в Петербург (1918); “Стихотворения. Дневник” в Берлин
(1922) и “Сияния” в Париж (1938). Прозата й е събрана в шест книги с разкази:
“Нови хора», “Огледала”, “Аленият меч”, “Черно на бяло”, “Лунни мравки”.
Излизат от печат и два романа: «Дяволската кукла» и «Роман-царевич». На сцените
в Петербург и Москва е играна пиесата й “Зеленият пръстен”.
От някои творби на
Гипиус в душата остава тревожна утайка, някакво чувство на уязвеност – не е
изключено тя да се е стремила точно към такъв ефект. Разбира се, приятно е,
когато кадят и говорят, че звучим гордо. Но Гипиус смята, че човекът има малко
основания за гордост, той преди всичко е нещастен. „Колко жесток е животът.
Колко нещастен е човекът“ – пише тя в мемоарния си очерк за Брюсов.
Материята на
нещастието е различна при всекиго и Зинаида Гипиус внимателно се вглежда в нея.
Но този нещастен човек няма да дочака тя да го пожали. Неведоми са пътищата, по
които Бог води човека до себе си. Нерядко тези пътища минават през страданието.
Страданието е шанс, който Бог дава на човека, именно в страданието той може да
види Бога и да стигне до Него. Да пожалиш, да предпазиш ближния
от страдание – значи да го лишиш от този шанс, да го направиш завинаги и
безпросветно нещастен.
В стихотворението си „Буря“ поетесата пише: «И ако истината
на тукашната нежност
// Не е жалостта, а
любовта...». В жалостта според нея има много повече грижа за собственото спокойствие и
равнодушие към ближния, отколкото истинска любов към него. Тази любов, която
може да изглежда жестока, иска от любещия не битова състрадателност, която не
му струва скъпо, а високо духовно мъжество, иска превъзмогване на собствените
страдания при вида на страданията на ближния – заради срещата му с Бога, за
това, той свободно да направи своя избор между живия живот на духа и живеенето
в смъртта.
Разказът “Свята плът” (избран за сборника „12 разказа за любов и смърт“),
публикуван през 1901 г. под заглавието “Чисто сърце”, е художествен израз на
философско-религиозните възгледи на писателката.
На снимките:
Зинаида Гипиус в различни години
Зинаида Гипиус и Д. Мережковски
Няма коментари:
Публикуване на коментар