ЗАЩО ТЕЗИ ПТИЦИ НА СЕВЕР ЛЕТЯТ?...

До Стокхолм за малко – и назад

Съдбата се усмихна леко и подаде тестето с картите. И дъщеря ми веднага изтегли: Стокхолм. Защо? В момента за там имаше евтини самолетни билети? Е, не. Защото от много години исках да видя Скандинавия. Вселената понякога бави, но не забравя. Чинно изчаках на опашката и ето че редът ми дойде.

Сега пък – защо точно на север? Знам ли. Сещам се песента на Висоцки: “Почему эти птицы на север летят, если птицам положено только на юг?” Сигурно съм такава птица.

ПРИКАЗКА, КОЯТО НЕ СВЪРШВА

Бих я слушала, докато заспя, сгушена върху някоя дива гъска, подобно на малкия Нилс Холгерсон в неговото чудно пътуване през Швеция. Не бях посягала към книгата на Селма Лагерльоф (какви имена само!) от времето, когато пораснах. А сега я разлистих и попаднах на страниците, където един непознат старец разказва на цигуларя Клемент как е бил създаден Стокхолм. Как влюбеният в една русалка рибар хвърлил подир нея копието си, за да я задържи, и я ранил смъртоносно. Кръвта на русалката се смесила с водата и окъпала бреговете, нейната красота преминала на земята – тя заблестяла и всичко по нея взело да цъфти и да ухае. Бреговете и проливът почнали да привличат все повече хора и скоро те се впуснали от всички страни да се заселват на островчетата. Така се появил град Стокхолм, който през вековете запазил притегателната си сила.

Разбира се, историческите източници имат други обяснения. От тях избирам две години – 1252, когато е най-ранното писмено споменаване на града и 1419, когато Стокхолм става столица на Швеция. Уважавам хода на времето...

А сега – първата картинка, зърната от самолета: градът е разположен на 14 острова и на бреговете на архипелага там, където езеро Меларен се допира до Балтийско море. На практика центърът на града е разположен на вода. И когато го приближаваме, нещо в мен трепва – ами да, така ми напомня Петербург! И двата града са наричани “Северната Венеция”. Нищо общо с Италия. Но северният пейзаж, силуетът на града, изрязан хоризонтално на морското равнище, безбройните мостове, как обичам това...

След ден сме на корабче, което обикаля целия град и стига до открито море. “Мога да гледам с часове тази вода – споделя дъщеря ми. – Така ми липсва морето!” 

Ниски зелени брегове, тук-там кокетни къщички и вили, на места – цели малки селища, дори стада... Обясняват ни, че тревата на едно островче свършва и тогава с лодки пренасят стадото на друго островче, после – на трето, и така, докато на първото отново се появи паша... Градът в далечината се простира спокоен, красив и достолепен – знае си, че ще се върнем и ще се гмурнем в него.

Благодарение на двете прекрасни момичета – дъщеря ми Дани и нейната приятелка Ели, мога да си вървя, да се прехласвам и снимам, без да надничам в картата и да съобразявам маршрута. Впечатляващи старинни сгради, прочутите цветни къщи – ей, ама те са толкова близо една до друга, че наистина можеш да си прескачаш по покривите и да си живееш като Карлсон! 

Площади, градинки, паркове, големи дървета и цветя, цветя – чак да не повярваш, толкова е слънчево, светло, зелено и цветно, явно с късмета си ходим! 

За да уважим хронологията, може би трябва да започнем от етнографския парк Skansen. Отворен за посещение през 1891 г., той става първият в света музей на открито. Идеята била да се покаже “живият народен живот” от всички краища на страната. Тук са събрани повече от 160 постройки от различни епохи – дървени селски къщи с дворове, къщичка на дървари, летни колиби на пастири, мелници. Представена е и градската среда на занаятчии и търговци от 19 век – магазинчета, работилници, фурна, печатница, домът на свещеника, старинна аптека... Скансен показва и северната природа, растителния и животинския свят на Швеция в естествена природна среда. Северни елени, лосове, мечки, лисици, вълци, глигани, а също тюлени и видри, местни породи домашни животни... 

Имаше влакче, но не го уважихме. И тъй като Скансен беше една малка част от дневния ни маршрут, нищо чудно, че вечерта вдигнах крака на масичката и дълбокомислено признах: “Разглобена съм на клетъчно ниво!” J А пред очите ми – Старият град, Дворецът (това ли е? – по военному строг, лишен от всякаква пищност), Музеят на Нобел, Катедралата... Вървиш, вървиш по тесните улички и току излезеш пак на водата, на някоя крайбрежна алея...

С всяка крачка цветните стъкълца в калейдоскопа се нареждат в нова прекрасна картина – любимата ми играчка от детството... Толкова малко време ми е отпуснато в този северен свят – и всичко е някак странно далечно и близко, непривично и познато, мило и ненатрапчиво...

Поемаме въздух и потъваме във величествената ренесансова сграда на Nordiska – най-големия културно-исторически музей на Швеция, посветен на бита и културата на северните народи от 16 век насам. Ха, основал го е същият Артур Хазелиус, създателят на Скансен, също в края на 19 век. Започва се с неговата лична колекция и се стига до тази необозрима панорама, в която всеки ще намери нещо интересно. Децата – едно, младите – друго, а възрастните – може би повод да се замислят, защо шведите са такива, каквито са... Хайде поред, да е по-лесно...

Първо, навсякъде е просторно, няма стремеж да се използва всеки квадратен сантиметър. Най-долу, където са тоалетните, има шкафчета с картини по вратичките, където да оставиш връхните си дрехи и багажа. На следващото ниво – заличка за хапване – кой каквото си носи (между другото, това е предвидено навсякъде – защо да е на крак и набързо!) Разбира се, има и ресторант, както предпочиташ. Тук са и временните изложби. Ние уцелихме “120 години – 120 лампи”. Не разбрах каква точно годишнина се отбелязва, но изложбата беше много интересна!

Зала, в която, като в планетариум, “преживяваш” северното сияние!

Зала за игра на деца, със сигурност примамлива и за възрастните, ако си го признаят.

Шведски дом от първата половина на миналия век – в естествена големина.

Оттук нататък всички реконструкции също са едно към едно. “Дом и интериор” – история на мебелите през вековете. “Традиции” – празниците и обичаите; защо, кога и как се следват традициите. До остъклена врата е допряло носле бедно облечено момче и наднича вътре. Съвсем като истинско. Надничаш до него и ти – а вътре свети коледната елха, до нея е коленичило момиченце, и то съвсем като истинско, разглежда подаръците си, на масичката – коледните бисквитки... Не можеш да свикнеш с тази жива експозиция. Ето дневната, друго момиче е коленичило на стола и наднича навън през прозореца, на перваза – котката... 

А като стигнем до трапезариите! Тези сервизи, прибори и най-вече – блюдата, подредени като за кралски прием. Върху печената птица е поставен... не знам как се нарича, но нещо като препариран лебед, просто за украса...

Шведски народни занаяти от 18-ти и 19-ти век. Експозиция от над 1000 ювелирни изделия – носени от знаменитости или образец на определена мода, функция или материал. Текстилна галерия. История на дрехата – на видео виждаш как се облича носията, сравнително семпла, но красива и с много усет за детайлите и аксесоарите...

Богата експозиция от детски играчки и куклени къщи...

Специално място е отделено (както и в Скансен) на народа “сами”. Сами са един от най-тайнствените народи на северна Европа, на възраст не по-малко от 5000 години. В момента са останали около 60 хиляди души, населяващи северните части на Норвегия, Швеция и Финландия, както и на Колския полуостров в Русия. Открай време са водили свободен получергарски живот. До XVII век са ловили риба, по-късно са започнали да отглеждат елени, жените били майсторки в украсяването на дрехите с мъниста. Този древен народ е известен със спокойния си бит, съзерцателност и философско отношение към живота. Времето при тях тече по друг начин. Въпреки опитите за християнизация, сами и досега си остават шаманисти. Експозицията разказва една история за властта и съпротивата, правата и безправието, възможностите и трудностите...

Уважен с отделна експозиция е и големият шведски писател Август Стриндберг. Апропо, минахме по улица, в чието платно с метални букви са вградени негови афоризми, откъси от произведения (същото видях и в Мадрид, там бяха стихове от испански поети)...

Мога да обикалям тук с часове, защото всичко е поднесено с бликаща фантазия и любов, защото всеки детайл заслужава да бъде забелязан, но... Последна снимка пред огромната статуя на крал Густав, родоначалник на династията Васа, пръв крал на Швеция от 1523, превърнал я от датска провинция в свободна и процъфтяваща държава.

Имаме време само за още нещо. Не се колебаем – музея на фотографията Fotografiska. Открит през 2010 в мрачна тухлена сграда, бившата стокхолмска митница, реставрирана в стил модерн. Днес това са три етажа с изложбена площ 2500 кв. м, където се откриват по четири големи изложби на година и 15-20 по-малки. Има също зали за обучение, конферентна зала, богат магазин и огромно кафене най-горе, което жужи като кошер. Тук не е за усамотени срещи. Освен ако не успееш да си намериш стол пред остъклената стена и оставиш кошера зад гърба си, загледан в крайбрежната алея и морето. Наистина прекрасен пейзаж по всяко време на деня – ние улучихме залеза... 

Да се върнем на фотографията. Музеят вече съперничи на тези в Париж и Амстердам, привличайки елитни световни фотографи. На първия етаж – модна фотография. Не съм особено впечатлена – все едно отвсякъде ме заобикалят корици на списания. И тези преекспонирани голи женски тела, не ви ли омръзна! Между другото, през март тази година видях една интересна изложба в Софийската градска художествена галерия: “Голото мъжко тяло 1856 – 1944”. Та там, в разсъжденията за експозицията прочетох, че художниците “чертаят съблечения мъжки силует с дистанцираност и неловкост”, че “голият мъж, по една или друга причина, щом напусне частното пространство, като че ли се превръща в смущаващ социума обект” и че изложбата е първият по рода си визуален разказ за “тази особена национална прикритост”... Да-а, а с женското тяло може всичко, нали! J... В същото време – слабо откъм идеи, художествени, искам да кажа...

Видяхме и една доста богата американска изложба на репортажна черно-бяла фотография от първата половина на миналия век. Някак не беше моето нещо в момента.

Но на втория етаж – ето къде била истината! Невероятна съвместна арт изложба на пътешественичките Сара Купер (Sarah Cooper) от САЩ и Нина Горфер (Nina Gorfer) от Австрия, започнали съвместна работа през 2006-та.

Изложбата във Fotografiska показва богат избор от творби най-вече от колекцията Аз не зная тези ръце – вълнуващ проект от пътуване в Аржентина (2017), заедно с произведения от сериите: Прекъсвания (2016), Дневниците на времето (2014 г.), Моята тишина на златото – проект, осъществен в Киргизстан (2011) и Сега (2009).

Работите на Купер и Горфер се определят в пресечната точка между съвременната фотография и живописта от XVIII-XIX век. В центъра на вниманието на художничките са мястото и историята. Те превръщат разказите и спомените в образи и с помощта на цифрова обработка създават живописни колажи – романтично-тъжни истории за любовта, мъката и предателството...
И – отново навън, където шуми и прелива живият живот...

НЕОБИКНОВЕНАТА ИСТОРИЯ НА КОРАБА “ВАСА”

Има ли друг кораб, потънал половин час след първото си отплаване, изминавайки едва 1300 метра? Има ли друг, съхранен до наши дни, ветроход от 17-ти век? Има ли друг кораб, превърнал се в емблематична туристическа атракция за страната си, посрещайки милиони хора от цял свят?

Историята на “Васа” е наистина необикновена.

Корабът е построен по заповед на крал Густав II Адолф с идеята да бъде флагман на кралския военно-морски флот. Строят го около две години – 400 дърводелци, ковачи, майстори на платна, скулптори и много още работници, под ръководството на холандския корабостроител Хенрик Хибертсон. За целта са изсечени 16 хектара дъбови гори – повече от 1000 дървета! Корабът – един от най-големите и най-скъпоструващите в света по онова време - има три мачти с десет платна, височина 52 м, дължина 69 м и тегло 1200 тона. На борда му са монтирани 64 бронзови оръдия. Строителството се наблюдава лично от самия крал, който определя размерите и военното оборудване на бъдещия флагман.

Военните кораби от 17-ти век са не само военни машини, но и плаващи дворци. Корпусът на “Васа” е украсен със стотици позлатени и ярко оцветени дървени скулптури и резбовани детайли, изобразяващи лъвове, библейски герои, римски императори, гръцки богове, морски същества и прочие. Всичко това – за прослава на шведския монарх, неговото могъщество и политически амбиции.

През август 1628 г. “Васа” е закотвен срещу кралския дворец и готов за първото си плаване. На борда има 100 души екипаж и семействата им, заради предполагаемото тържество. На брега са се събрали възторжени тълпи, очакващи събитието.

Капитанът командва приветствен залп, вдигат се четири от платната и корабът поема към открито море. Още в залива силен порив на вятъра изпълва платната и “Васа” започва да се наклонява. После се изправя и изминава около 1300 м, след което нов силен порив на вятъра го наклонява, водата нахлува на борда и корабът започва да потъва с вдигнати платна и развети флагове. Докато пристигнат други ветроходни корабчета и гребни лодки, “Васа” е напълно потопен. Не е изяснено, колко души са загинали и колко - спасени.

Историята обаче не свършва дотук.

Следствието относно причините за катастрофата се води на най-високо ниво. Изводът е, че са допуснати грешки при проектирането на кораба. Никой обаче не смее да повдигне въпроса, че кралят е наредил на кораба да има повече оръдия от допустимото. Така избраните габарити вече не съответстват на новите реалности – висока надстройка и две допълнителни палуби за оръдията, и баластът се оказва недостатъчен. Така или иначе, виновни и осъдени за катастрофата няма.

Но и това не е краят.

Няколко години след гибелта на “Васа” се правят безуспешни опити за неговото изваждане. Не толкова заради самия кораб, колкото заради скъпите бронзови оръдия на него. Впоследствие е сформирана специална водолазна експедиция, която в течение на две години се справя с изключително сложната задача да се вадят оръдията едно по едно с помощта на водолазна камбана. С това спускането към потъналия кораб през 17 в. е прекратено и той остава на дъното 333 години!

В средата на 20 в. с историята на “Васа”, като частно лице, се захваща 38-годишният инженер Андерс Франсен, специалист по военно-морска история и конкретно, по историята на потънали кораби. Франсен бил сигурен, че корабът е добре запазен – поради ниската соленост на водата в Балтийско море, там не се срещат “корабни червеи”, които в по-солените води изяждат цялото дърво. Повече от пет години той изучава стари карти и архиви, определяйки приблизителното местоположение на кораба, след което с лодка и конструирани от него уреди започва да трали дъното на стокхолмския залив. През август 1956 г. усилията му дават резултат. На мястото се спуска водолаз и на дълбочина 32 м открива добре съхранения дървен борд на кораба. “Васа” изплава на повърхността на 24 април 1961 г.

Но и това не е краят на тази наистина необикновена история.

Гледахме със захлас филма, който се излъчва постоянно на 16 езика в една от залите на музея. История за ентусиазма, упоритостта и хъса на стотици хора да спасят и върнат несбъдналата се слава на флагмана.

И ето ни днес в тази нестандартна ъгловата сграда, над чийто покрив се издигат две конструкции, напомнящи корабни мачти – музея с един-единствен експонат – кораба “Васа”. Около него са построени три етажа, позволяващи да бъде обиколен и огледан от различни страни. Девет изложби, реконструкция на вътрешността на кораба, множество витрини… Заедно с кораба на повърхността са били вдигнати 14 000 дървени предмети, включително 700 скулптури. Всичко е реставрирано и заема първоначалното си място на кораба. На дъното на “Васа” са намерени платна, части от оборудването, скелети на загинали моряци, техни лични вещи… Гледала съм изложби на восъчни фигури, но тук восъчната възстановка на глави и фигури на хора от екипажа е потресаваща!

И едно много лично, силно усещане. Във витрина виждам оцелели обувки и ботуши. Стомахът ми се сви, щях да се разплача. Не от жал към тази човешка трагедия отпреди няколко века – ние днес сме атакувани от трагедии, една от друга по-ужасни. Друго беше, не мога да го определя. Случи ми се подобно нещо в Сантяго де Компостела, в края на моето кратко Камино. Влязох в етнографския музей, обикалях залите и в една витрина виждам – макет на селска къща, снимка на едно семейство, подредено, както са го правили някогашните фотографи. Нещо ме прободе и се разплаках… Между другото, като казах обувки… Преди години синът ми сподели, че в Освиенцим най-силно му е въздействала огромната камара детски обувки… В уникалния музей на Вапцаров в Банско (обиколила съм огромен брой музеи у нас, няма такъв) същото почувствах пред стъклената витрина, където бяха само старите му туристически обувки. Има неща, които незнайно защо просто те удрят и ти спират дъха…

“АСТРИД, ОБИЧАМЕ ТЕ!”

Годината беше 1997-ма. Астрид Линдгрен навършваше 90 години. Работех като организатор на културните прояви в Регионалната библиотека във Варна и ми хрумна да приканим децата да я поздравят. Бяхме смаяни – стотици деца откликнаха и ни заляха с рисунки и писма до любимите си герои. Преди да ги изпратим в огромен колет до Стокхолм, организирахме тържество с изложба и четене. Пленарната зала на Общината не можеше да побере децата – и когато в един момент водещият предложи да извикаме: “Астрид, обичаме те!”, не знам, трябва да ни е чула J...

Къде ли сте сега, Ина, Михаела, Боряна, Ивелина, дето написахте: “Искам да бъда свободна като Пипи, но не мога. Затова само си мечтая... Мама също е искала да прилича на нея...”; “Когато съм с теб, мила Пипи, на душата ми е весело и сърцето ми ликува. Чувствам се толкова свободна и светът е толкова голям, а се събира в малкото ми сърце...”; “Госпожо Линдгрен, аз съм почти на десет години, а Вие - почти на деветдесет, но когато чета Вашите книги, възрастта на героите става Ваша възраст, а те са колкото мен, значи и Вие ставате дете като мен. Затова Ви пожелавам дълъг живот. Ще чакам да напишете още книги, за да прочета и тях. А когато порасна голяма и имам деца, ще им чета Вашите книги...”; “Скъпа писателко, вие в тази книга разказвате за мен и оня мой пламък, за който не говоря на никого, който е вътре в мен, в сърцето ми. Сякаш знаете, без да съм ви казала, че моето сърце жадува за свобода и приключения...”

Направих превъзходен подарък на детето в мен! Ето ме в Стокхолм, в Junibacken – музей, театър, богата книжарница за детска литература, място за игри и развлечения... В градинката отпред – бронзова статуя на Астрид с книга в ръка... Здравей, вълшебнице!

Самата Астрид Линдгрен е настоявала Юнибакен да бъде дом на любимите детски герои, но не само от нейните книги. Така че тук, заедно с Пипи и Карлсон, живеят и Муминтролите на Туве Янсон, и много, много други...

Оставяме връхните дрехи и багажа във фоайето и сме с единия крак в Приказката, когато дъщеря ми чува гласове  на български. Връща се при касата. Малко момиченце, 13-годишна кака и две българки – мислели са, че могат да пуснат двете деца сами, но придружителят трябва да е най-малко на 15 години. Обещават на малката, че утре ще дойдат пак, но детето плаче с глас. И дъщеря ми предлага: “Имате ли нещо против да влязат с нас?”

И ето ни, четири момиченца, от 6 до 66 – готови за приключения!

От гара Вимербю потегляме с приказното влакче (по-точно това са отделни открити купета за по четирима) по веселите завладяващи места от книгите на Астрид Линдгрен. «Приказното пътуване» е последният текст на писателката и онези, които избират да го слушат на шведски, чуват гласа на самата Астрид. Да се създаде този вълшебен свят – кукли, пейзажи, декори, осветление и звуково оформление е изключително интересна и сложна задача, блестящо изпълнена за две години от художничката МаритТьорнквист в сътрудничество с авторката, както и от множество изкусни майстори. Отгатваме една през друга: това е сестричката на пакостника Емил, вдигната от него на пилона вместо флаг, а това са покривите и домът на Карлсон; ето ни в гората за среща с Роня и разбойниците... и Нангияла, братята с лъвски сърца...

Това не е изложба, покрай която пътуваме. Ние сме вътре в този свят, влакчето влиза в къщата, насочва се към камината, преминава през нея и –о, боже, право в тъмната бездна, над потъналия в мрак град, летим над него... Докато се усетя, че релсите остроумно са разположени и долу, и горе – ту си като във влакче, ту си като на лифт. Наистина вълшебно! Разбирам директора на Юнибакен Бьорн Едлунд (прочетох го в интернет), който почти всеки ден се качва на влакчето: “Сигурно съм още дете, но тук има толкова магия! Всеки път откривам нещо ново за себе си. Така че – още не ми е омръзнало да се возя...”

След това незабравимо преживяване успокояваме малко топката на Площада на приказките, в галерията с илюстрации на известни шведски художници по книгите на Астрид и, разбира се, ето ни във Вила Вилекула! Съвсем истинска! Можем да се врем навсякъде, да се пързаляме по хълма от втория етаж, да отваряме всички шкафове и да вадим оттам играчки, съдове, дори да си мерим дрехи. Имам предвид ние, децата! J В този музей не е забранено, дори е задължително да пипаш, да тичаш, да се смееш високо... И дори да възседнеш с помощта на стълбичка коня на Пипи, да го “изчеткаш” с четка от кофата до него и, разбира се, да се снимаш. 

Тук всеки ден има детски спектакли, по време на които някои родители – явно пораснали! - отиват в малкия ресторант, приличен по-скоро на цирк...

Да-а-а... “Беше неотразимо!” – казвам на сбогуване на бронзовата Астрид и я прегръщам за последно.

ЛИЦА И УСМИВКИ

Да кажа все пак – разказвам тук преживяната от мен приказка. В една от възможните безброй паралелни реалности. Не правя анализи, обобщения, сравнения. Каквото търсих – намерих. Благодаря!

Да, неведнъж съм чела и чувала за студените северни народи, затворени в себе си в търсене на своята идентичност, с особен вкус към смъртта и тъмните страни на личността. Примери колкото щеш и в изкуството. За малко бях, нямаше как да го усетя.

Ели беше уредила пребиваването ни по интернет в мъничкия дом на една шведка – за съвсем скромни пари. Отвори ни, усмихна се – висока, руса, хубава, както си му е редът. Обясни набързо кое къде е, остави ключовете, взе си раницата и замина нанякъде за пет дни. Никакъв хотел не би могъл да ми даде това усещане за интимност и уют! Намерихме на масичката голям шоколад – натурален, с морска сол, изключително вкусен. Беше за нас, разбира се. В малката кухничка имаше всичко необходимо. На връщане вечер се отбивахме в кварталния супермаркет и си купувахме, каквото ни хареса. Приготвяхме си закуска, вечеря и хапвахме на бялата маса до прозореца с орхидеите и фините бели перденца...

(Като стана дума за купуване – да, както си знаехме, скъпо е, по-скъпо, отколкото в централна Европа (най-много ме впечатли цената на билетчето за метро – 8 лв). Ами – по-кротко с консуматорските навици! Много ми допадна идеята да се плаща навсякъде с карти, например от ДСКJ - за първи път, пътувайки в чужбина, не обмених никаква валута!)

Та, да се върна на думата. Не съм любопитна в махленския смисъл, но винаги съм проявявала интерес към хората (в далечните години, когато бях журналист, най-много ми допадаше да пиша очерциJ) – какви са, как живеят, какво ги движи. И това ми е истински ценно, когато пътувам. За жалост, незнанието на езици много ми пречи. Понякога имах време, събуждайки се преди момичетата, и си представях нашата домакиня. Гадаех какво работи, с какво се занимава, разглеждах секцията с книги и албуми, множеството луксозни списания. Определено има отношение към изкуството, модата, рекламата, много пътува. Питах се – готова ли съм да пусна непознати хора в “моя дом – моята крепост”? Не защото ще ме окрадат, а защото ще влязат в личното ми пространство, ще докосват вещите ми... “Мамо, каза дъщеря ми, това са други хора...” И друго поколение, бих добавила... Казва се Малин – нашата домакиня. Не се появи, преди да си тръгнем. От сърце й желая щастие!

Какво още за хората? Често се налагаше да питаме за какво ли не – спират, отговарят спокойно, приветливо, обясняват подробно - сякаш това са чакали, някой да ги спре и да ги заговори. По улиците, в метрото, в магазини, музеи, кафенета – навсякъде имах усещането за спокойствие и добронамереност. Както казвах неведнъж – “Много ми е дружелюбно тук!” Харесваше ни да сядаме в уютни кафенета и да си говорим, а също да играем на “Познай какъв е човекът отсреща!”

Веднъж Ели попита: “Само аз ли не чувам клаксони?” И тогава си дадохме сметка – да, не чухме клаксон, не чухме рев на мотори, не усетихме напрежение, суматоха, нервност. Как ценя това – и как ми липсва!

Какво още видях и не видях (не поставям знак минус или плюс, просто отчитам): с изключение на една възрастна жена пред кварталния магазин, не видях просяци; улични кучета; не видях също обезглавени дървета (това не съм го виждала в никоя страна, може би е варненски патент); обаче около пейките в парка – фасове, също на места – купчини боклуци, може би е било, малко преди да минат от службата по чистота; и още – поголовно минават на червено, това ни смая. Дъщеря ми каза, че в Швеция “пешеходната пътека е продължение на тротоара”...

Да не пропусна – ненатрапчивият усет към красивото, това също ме докосна дълбоко. Дърво на улицата – завито в плетен шарен шал. Масички на тротоара и под тях – тъкана постелка. Фигури на моряци, досущ като истински, висят по въжетата на корабче-ресторант. 

Интериорът в кафенетата, дребни хрумки, очовечаващи пространството...

Сърцето ми се свива край стената с налепени цветни листчета и цветя, цветя – стената, на която е налетял онзи с камиона. Искам за всички мир, покрив и хляб, но не мога да приема да отидеш в такъв град и да излееш там цялата си агресия и простотия, за да ти бъде отново мръсно и грозно, както си свикнал. 

Който иска, да ме съди. И да, оглушена съм от злобните нападки и предсказания, че Европа загива и така й се пада - аз обичам Европа, не правителствата й и техните политики и безумни изпълнения, а културата, съхранена в старинните й градове, красотата, която е изпълвала очите ми... Чувствам я като своето място. Възхищавам се, когато видя как един народ е създавал своя рай векове наред, с много, много труд, търпение, вяра и любов. Това е неговото пространство. Ако те приеме, опитай се да се впишеш в него. Както ние влязохме в дома на Малин и излязохме с благодарност...

По този повод – на три пъти пътят ни се пресече с хора, довеяни тук по волята на съдбата. Малък италиански ресторант, любезен мъж, вкусна храна. Започнахме да предполагаме откъде е, аз казах – Турция, и познах. Но той каза – Кюрдистан, и ние не му противоречихме. Много сърдечен “комшийски” разговор. От дълги години върти ресторанта, а на въпроса на дъщеря ми, защо не прави турска кухня, отвърна: тук това се харесва, а турската кухня става по-бавно, иска повече работа... “Елате утре пак!” – но ние “утре” си тръгнахме...

Пред нещо като хали – открито пазарче с плодове. Дани ме изпраща с банкнота от 20 крони да й купя малини. Точно толкова струва кутийката. Аз със самочувствие се обръщам към чевръстия мургав мъж на английски. Не забелязвам, че двете момичета са вече зад мен и си говорят. Той с усмивка ми слага две кутии в торбичката, а аз решавам, че ме изнудва да купя две и пак повтарям. Накрая се обръщам към дъщеря ми: “Ама той защо ми дава две?!” “Нали сте българки?” – пита мъжът. Ние се ококорваме. – “Разбра ли сега, защо ти давам две?” Чак до прегръдка се стигна с човека от Велико Търново. “Само не идвайте тук през зимата, няма да ви хареса!” Да, зависи от гледната точка. След няколко седмици моя приятелка от Москва ми разказва как гостували в Стокхолм на 2 януари и било много хубаво. Московчани със студ трудно ще ги изплашиш...

И накрая – пием прощално кафе в едно от корабчетата на близката до нас крайбрежна алея, превърнати в хотелчета и ресторанти. Барманът, много приятен мъж, определено не швед, беше затруднен с моето желание за безкофеиново кафе и канела за Ели. Ние великодушно казахме – няма проблем. Междувременно ни пита – “Русия?” О, не, България. Така се зарадва – и не случайно, пет години имал връзка с българка, България е прекрасна страна!.. Той самият – от Иран. След малко идва на нашата маса – носи бурканче с канела и чиния с малки кроасанчета... Обичам тези кратки срещи по пътищата, уж нищо не значещи, а озарени от толкова човешко присъствие...

Лица и усмивки. Така добре вписани в цялата тази красота с днешна и отминала дата... 

Бях щастлива с теб за кратко, Стокхолм. И с моите мили момичета. А сега – обратно, на юг. Както се полага на птиците.