АЗ  СЪМ  РЕЖИСЬОРЪТ!

Моят късометражен филм в село Сенник

Заглавието ще стане ясно накрая, а сега... затварям очи и съм в село Сенник. Този път приказката започва и завършва там. Всъщност, не – започва още с излизането от големия град, по пътя нанякъде. С цветните четириъгълници земя – някъде прясно изорана, другаде с покълнала пшеница, с раззеленени храсти и дървета, чисти, подредени ниви... И първа благодарност към незнайните хора, изорали, засяли, подрязали, докато аз у дома съм “общувала” със света по ФБ...

И ето го Сенник. Най-обикновено село, но не и за нещотърсача в мен. Бързо настаняване и хапване в Семеен хотел-ресторант "Дан Колов" и – навън, навън! По затревените каменисти улички, покрай зидове и огради, китни дворчета с нацъфтели цветя и напъпили дръвчета, покрай внушителната каменна църква “Св. Йоан Рилски”, селското гробище и най-горе – на поляната, от която погледът стига до нивите и гористите хълмове. Слънцето полека залязва. Въздухът – прозрачно-чист, наситен с аромата на люляк и коприва, пълен с чуруликането на птиците и отвреме навреме – с кукуригането на петлите, красиви, наперени и разноцветни. Нямаш идея колко време си стоял и поглъщал тези цветове и звуци, този въздух... а и това е без значение.

Отново по уличките и каменните мостчета - към центъра. Обичам да се вглеждам в къщите – има нови, хубави, има стари, ремонтирани с мерак, а има и съвсем грохнали, ослепели, изоставени тъжни къщици, които природата милостиво е прикрила с избуяла зеленина... Тези “кадри” ще оживяват спомените ми, когато съвсем скоро напуснем “снимачната площадка” на този кратък филм... 

Разбира се, кметството и читалището са затворени – Великденски празници са, но аз търпеливо изчитам всички залепени по врати и прозорци съобщения. Телефонен номер! И – оказва се – на точния човек. Намирам Христина Христова в градината: “Ще дойда да ви отворя, разбира се, само да се преоблека, ще ме изчакате ли?” Тя е уредничката на къщата-музей “Дан Колов”. Лична къща – двуетажна, боядисана, с градинка отпред и все пак... твърде скромна като за милионер, покрит със световна слава.   

    

“О, той нищо не е оставил за себе си – казва Христина, - като се връща в България през 1936, прави тази къща за родителите си и тук живее до края...”

Разбира се, бях чувала това име в детството си – прославен наш борец, живял в Америка. Но – нищо повече, пък и борбата свободен стил не ми е тема J. Ето че дойде моментът да се срещна с този легендарен мъж. Но за него – по-късно. В скоби – моята вуйна ми каза веднъж, че родът на дядо ми по майчина линия бил от Севлиевско и дядо бил някакъв, не знайно точно какъв, братовчед на Дан Колов. Вече няма как да го разпитам, уви. Истина или не, не звучи зле J.

*

Изпитвам истинско въодушевление да откривам нови и нови чудеса в тази наша малка, неизбродна земя. За първи път чувам за средновековния град Хоталич край Севлиево. Както каза уредничката, влюбената в историята усмихната Зоя, “крепости много, но такива средновековни градове у нас са разкрити само няколко – Плиска, Преслав, Велико Търново...” Времето е прекрасно, пътеката се вие сред чист и подреден парк и малка, пролетно раззеленена гора. Стигнали крепостта и кулата (останалите от тях руини, разбира се) – отново сме без дъх. Гледката околовръст е възхитителна!

Кой знае защо, си спомняме крепостта в Дубровник. Е, което не е разрушено, е останало до днес. Ние ще разчитаме на въображението си. И на свършеното от археолози и реставратори. А то не е малко. Повече от три десетилетия работа, финансирана от Севлиевската община, а спечеленият преди шест години проект за около четири милиона лева позволява превръщането на средновековен Хоталич (Х – ХVII век) в един от най-добре консервираните и експонирани археологически обекти в България. Няма да можем да обиколим всичките 65 декара разкопки, където (засега) са разкрити стотици метри крепостни стени, пет крепостни порти, отбранителни кули, болярската църква и болярското жилище, а във външния град – около сто жилищни и стопански постройки, пещи и работилници, три църкви и некрополи. За следващия път оставяме историческия музей в Севлиево, където са изложени оръжия, монети, накити и други предмети, намерени при разкопките...

Постепенно паркът се пълни с хора – любимо място за севлиевци и търсачи като нас...

*

Не сме забравили, че тази вечер храмът ще бъде отворен – каза ни го вчера баба Рада, седнала на една пейка, докато ние обикаляхме наоколо. Разказа набързо колко години е “слугувала” в църквата, ама вече не я държат краката – “ей на, паса кокошките”... “То няма да отиде до среднощ, че попът после ще ходи в Батошевския манастир, пет села обикаля, горкият...”

Последният “кадър” за тази вечер – осветените прозорци на църквата и светлинките в мрака – къщите, където живеят хора...

*

Не ни смущава прогнозата, че може “да превали”. Днес е денят за поход. Напред към един от язовирите край Сенник! Все питаме за пътя, защото табелки, както си знаем, няма. “Христос Воскресе!” – спираме до три жени пред една порта. “Воистина Воскресе!” “А за язовира оттук ли да минем?” “Аз ще ви кажа!” – бабката пъргаво се навежда и чертае с пръст по земята. “Ама то е много далече!” – казва едната жена. “Те са млади, ще вървят!” – отсича бабката. Какво са за нас час и половина натам и още толкова обратно, пък сме и млади! J Жената вече е изнесла красива чиния с боядисани яйца – “Изберете си, от нашите кокошки са, аз съм ги боядисвала! Козунаците ни са купешки, затова не ви предлагам...” Още снощи, на път за църквата, срещнахме Христина, уредничката на музея “Дан Колов”. Извади от чантата си две боядисани яйца – носела ги за нас, бяхме си казали, че ще се срещнем в храма. Така че бяхме празнично обгрижени...

Тъкмо тръгваме и едно малко куче от тия, дето се навъртаха наоколо, се приближава, без да лае, и захапва Наско за крака. Стопанката му възмутено го погва, а ние, учудени, тръгваме. И на двама ни не се беше случвало куче да ни ухапе. Разсъждаваме като как се бяха преплели енергиите в тази толкова хубава и блага утрин, та провокираха животинката към агресия. В един момент Наско си оглежда крака и казва: “Знаеш ли, то не ме ухапа, виж каква е малка драскотинката, то всъщност ме хареса и искаше да му обърна внимание, да си играем...” Жертва глътка уиски за дезинфекция и, удовлетворени от тълкуването, продължаваме по пътя.  

Отново река, отново каменен мост.

Ето го и язовирът – чист, притихнал. Жива душа няма наоколо. Намираме само пазача до неговата каравана. Той тръгва с тубите за вода и ние след него. На голяма поляна има няколко бунгала – уж риболов, уж предлагат прясна риба, явно не е моментът. Питаме пазача няма ли някаква пейка, да седнем да си хапнем сандвичите с по една биричка... “Ами това бунгало е на мой приятел, добър човек. Няма да има нищо против, седнете, починете си, и вода има...” Благодарим му, а той вдига тубите и се усмихва: “Нали за това сме хора...”

Под крушата има обърната дървена макара – направо кръгла маса, дори една забравена чаша на нея. Примъкваме две столчета из-под навеса и сме готови. Можем дори да се чукнем с великденски яйца! Представяме си какъв ли е този мъж, приисква ни се да дойде изведнъж, да се запознаем, да пийнем по глътка... Край мизерното (ами да, това е думата, но някак се чувстваме много добре тук) бунгало – трогателно подредени лехички с пресен чесън, цветя, дори малък алпинеум... “Тук има и жена!” – мъдро отсича писателят Стойчев.

Отиваме досами язовира и... полека по обратния път. Първите капки дъжд паднаха на метри от хотелчето ни. Благодарим, благодарим!

*

А сега две думи за чудесната къща за гости “Дан Колов”. Влизаш от улицата и веднага - покрито място с маси и столове, където винаги има посетители, навътре – приятна заличка за тези, които не пушат и предпочитат да не им е много шумно. Не спираш – и ето те във вътрешния двор – прекрасна зелена морава, кипариси, тук-там бели масички (разбира се, че си изпихме кафето там!) и вдясно – двуетажна къща с веранда, където на втория етаж ни очаква нашата гостоприемна стая. Всичко, което бих искала от едно настаняване... Не сме от хората, които си пъхат носа във всеки ъгъл, за да открият нередности, но в същото време като заклети пътешественици по света и у нас имаме точно око за нещата. На няколко пъти сгрешихме, водени от опита си със селския туризъм: първо - тази база трябва да е нова! Ами не - от петнайсетина години е. (Въпрос на поддържане, мила моя, не на препарати – казвам си наум.) Второ – абе, все ще има нещо за хапване. Не - има мно-о-ого за хапване, и всичко е вкусно, хайде избирай! Трето - то явно затова е пълно с хора, ама за спокойствие забрави. Ами пак не позна - стари, млади и деца, местни и гости, всеки се весели, както го разбира - обаче ти си почиваш, и никой не ти “навлиза в пространството”, и ти е райско... Е как става това? Четирима души знаят отговора - Ганко и съпругата му (основателите), синът Кольо и неговата съпруга. Просто работиш по 14 часа на ден, професионално и със сърце. "Миналата година сме почивали с жена ми четири дни" - казва Кольо. Покрай задълженията си, успява да е навсякъде, да е с всички, а и с нас на сладка приказка. Събрал е няколко момичета и момчета – мили, безупречни, точни, бързи. Всички заедно те карат да се почувстваш наистина специален. И зад усмивките им не се долавя тънкият вкус на онзи коктейл от огорчение, умора, досада, че и озлобление. У нас хората от “обслужващия” бизнес по принцип не обичат клиентите, независимо, че си плащат. Видите ли, аз тук блъскам като луд за техния кеф... Но ето че има и изключения...

На една улица срещаме възрастен мъж, седнал на пейка. “Вие да не сте от онези, дето ще сменят крушките по стълбовете?” “Не, не сме.” “Щото обикаляте, гледате, снимате...” “Любуваме се на красотите.” “А, красоти! В тоя пущинак! Аз, откак съм дошъл в това село, ходя само до магазина и толкоз.” Пита къде сме отседнали и, като разбира, за довиждане провлачва: “А, вие сте от ония, дето им е широко около врата...”

Не намираме за нужно да отговорим, но си казвам: “Да, слава Богу, широко ми е около врата, защото не си стягам сама примката...”

*

Дъждът заваля едва на връщане, по пътя за Варна. Окъпа земята, тревите, дърветата. А душата ми вече беше окъпана... Благодаря на хората, с които се срещнахме, благодаря за всичко, което почувствах, чух и видях тези дни, благодаря за голямата радост на Възкресението!

Наскоро прочетох във ФБ: “Животът е споделеност, но същевременно и търпение, осъзнаване и пълно потапяне в настоящия миг… докосване до красотата на личното преживяване, без да бързаме да го споделяме с останалите. Дали често не подхождаме по точно обратния начин? Каквото и да видим, каквото и да ни се случва, бързаме да го изкажем, да го споделим, вместо да отделим минутките само и единствено за нас. И това не е егоистично, а е зачитане на собствените ни усещания и мъдрост. Защото само сърцето знае онова, което другите няма как да чуят.” (Благодаря, Светли!)

Обикновено и аз правя така. Този път пожелах да споделя, макар че думите ми са съвсем слаби да изразят преживяното. Колкото – толкова! J

*

А сега обещаната история за Дан Колов. Непобеденият “Балкански Лъв”.

Скромната музейна експозиция и разказът на уредничката ни вкарват във филма за един необикновен, бурен живот. Явно в началото на миналия век, в продължение на 25 години (толкова трае спортната кариера на Дан Колов) Господ също е бил българин в определени моменти, защото нашият борец, с малки изключения, не слиза победен от тепиха на състезанията по борба свободен стил, надвивайки всички световни знаменитости в бранша!

Едно момче, останало рано без баща, което тръгва на 13 години към Унгария да си изкарва хляба като градинар, а на 17 заминава за Америка. Хамалин, миньор, строител в железниците... Винаги печели в любителските състезания по борба между работниците и така го забелязва директорът на цирк “Виктория”. Кани го да опита силите си с известни по онова време кечисти. Така започва да тренира за професионален борец и скоро става най-добрият в Америка.

Поканен на турнир в Япония, той побеждава японското чудо Джики Хиген "Удушвача", идол на японската борба, непобеждаван никога. Японската публика полудява и се нахвърля срещу Колов, а охраната едва го спасява. През 1933 г., на големия турнир по кеч в Париж, нашият борец побеждава всички наред. На финала той се среща с Анри Деглан - "Човекът с хилядата хватки", който по това време е европейски, световен и олимпийски шампион. Дан Колов го побеждава, като това му носи титлата "Европейски шампион" и престижния "Диамантен пояс".

За "Балканския лъв" следват редица успешни мачове по цял свят - Нова Зеландия, Австралия, Африка, Азия, включително побеждавайки забележителни тибетски майстори. Известен е с това, че е първият борец, който успява да спечели два пъти "Диамантения пояс" за световен шампион тежка категория. Предлагат му милиони, за да участва във филми на Холивуд; предлагат му американско и австралийско гражданство. Отказва. “Аз съм роден като българин, боря се като българин и ще умра като българин”...

Когато се завръща в родината и у дома, в Сенник, стотици хора го посрещат и го носят на ръце. “Бил е много, много добър човек! Давал е щедро на болни, на бедни, на студенти; дал е пари за защитата на Георги Димитров на Лайпцигския процес, подарил е на страната самолет, електротурбина за ВЕЦ, поддържал е школи по борба, раздал е всичко спечелено...”

И този невероятно силен човек, за когото се носят легенди, е покосен от туберкулоза едва на 47 години... Постояхме край гроба му в църковния двор.

В музея имаше трогателна снимка – край същия гроб стои шампионът Анри Деглан, който по-късно пише: “Трябваше да дойда тук, в родното село на моя спортен противник и още по-голям мой приятел... Успях да му отдам последна почит, преди да отида при него един ден...” Наистина “тежка категория” мъже, не само в спорта...

*

И накрая да се върнем на заглавието. Носех си книга – за кратките часове на следобедната почивка. “Целият свят е... кино!” на Елица Матеева. По странен начин рецензиите й за съвременното кино се вписаха в преживяванията ми в Сенник. Просто Шекспир не е доживял до киното, иначе не се знае дали не би редактирал прочутата си фраза “Светът е сцена...”

Идеята, че сами създаваме филма на своя живот, е популярна отдавна. “Влизам във филма...” “Това не е моят филм...” и прочие, и прочие. Както пише на корицата, “киното е трудно приключение за хората, които го създават”. Ами и с филма - живот е така. Но да не забравяме – ние сме Режисьорите! Небето ни предлага безброй варианти на ситуации, хора, гледки, звуци, емоции – и ние избираме какво да влезе в “кадрите” на нашия филм. Споделих тук какво избрах да влезе в моя филм за тези четири дни.

Сега ще си налея чаша вино и ще върна лентата.