ИСТОРИЯ С ПОП, БЕЗОПАСНИ ИГЛИ И БЯЛ МЕРЦЕДЕС

или

Дългият път към Веселото гробище в Румъния и обратно

Някога си бях харесала образа на руската матрьошка – как в мен има скрита още една, в нея – още една, и накрая стигаш до последната миниатюрна кукличка. Вече не ми допада – куклите са еднакви, различават се само по големина, а и защо последната, най-скритата, да е и най-малката? Освен това, никога не са ме наричали кукла, дори когато бях малко момиченце. Сега повече ми допада образа на онези калейдоскопи от детството – въртиш го срещу светлината и цветните стъкълца се подреждат в безброй конфигурации. Така човек във всеки момент е като цветен пъзел, в който веднъж изпъкват едни, друг път – други негови черти, състояния, нагласи... Особено интензивно работи този калейдоскоп по време на път. Понякога стъкълцата ти се подреждат по такъв начин, че се чудиш ти ли си, или не си...

Чакай сега, къде остана Веселото гробище, защо е весело там и прочие? – напира читателят. Ама ти да не си от онези клипови личности, които непрекъснато сменят канала и живеят най-вече във ФБ пространството, поглъщайки думи, картинки, линк насам, линк натам, дай още нещо интересно, ама то май не е толкова интересно, а? Съжалявам, направо излизай от този текст, не е твоята бира.

Аз по-спокойно (вече) си плувам и плавам (разбери разликата най-сетне!) по реката на живота, а понякога излизам на брега. Ето и сега съм тук, примижвам срещу пролетното слънчице и въртя обратно лентата на тези четири (само?!) необикновени дни.

И какво толкова им е необикновеното? О, ти май си обиколил всички модни екзотични дестинации и сега търсиш нещо суперекзотично, та да надцакаш останалите. Продължавай нататък, приятел. Аз просто си говоря сама, а ако на някого му е интересно да ми прави компания, “тогава двама сме”, както пише Емили Дикинсън.

И така, тази история започва на 4 април, в 6.30 сутринта, на варненската автогара. Две дами с раници и с по една торба през рамо се качват в почти празен автобус, в който няколко седалки са превърнати в легло (за шофьора, разбира се). Има смущаващи детайли, но важното е, че автобусът ще ни закара до Букурещ, а оттам нататък – както се подреди. Да, тръгваме с две уточнени неща – билетите до Букурещ и крайната цел. Хм, никога не съм го правила така – все пак, добре е да се знае маршрутът, разписанието на превозните средства, да се запазят места за спане... Но – вкъщи имаме един израз: “да се качиш на нечия каруца”. В момента съм в “каруцата” на Антоанета Попхлебарова (за безбройните си ученици – мис Тони, която по-нататък ще наричам просто Тони). Та – в тази “каруца” едно от правилата е:

“Не подреждай много-много, остави се Пътят да те води и му се довери!”

В крайна сметка тя съвсем честно обяви предварително: “Важно е пътуването, а не крайната цел. И затова нашето пътуване... няма да е планирано. Ще отидем на една автогара, без дори да сме проверили прогнозата за времето. Ще вземем автобус уж в тази посока, но къде ще слезем, какво ще правим и как ще го правим, ще решим сами.

Пет условия: сменени поне пет превозни средства, най-много пет кила багаж, пет запознанства по пътя, пет истории за споделяне и за пет дни да сме се върнали.”

ОК, тръгнахме!

Още на автогарата в Русе моя милост, увлечена в разговора, решава, че автобусът е спрял и става от седалката. Той явно не е спрял, а маневрира и аз за секунда се озовавам просната по гръб на пътеката между седалките. Виждам уплашената физиономия на Тони (тя призна после, че си е казала: “Край на екскурзията!”), но ставам, нищо ми няма. Обяснявам й, че аз така си падам, обикновено по очи, но сега за разнообразие – по гръб. Почти акробатично. В случая моят Ангел - хранител е избрал този начин да ми намести малко мисловните модели предварително, за което сърдечно му благодаря!

Кратка пауза на гарата в Русе, последен разговор с любимия - като истински папарак Тони е уловила мига, в който взаимодействието на Ин и Ян, както казва Чунаг-цу, “създава хармония и дава начало на нещата...”

*

Топло, шумно, многолюдно е в Букурещ (как да е?); след дълго мотаене с автобус и метро намираме Стария град. Отдаваме почит на Княжеската църква (Biseruca Curtea Veche), най-старата сграда в Букурещ, и сред красиви реставрирани сгради, забелязваме малко кафене с цъфнали червени мушката отпред и табела, на която пише Pub. Тук сме! На масичката в ъгъла, на самата павирана уличка. “Вече сме в джаза!”, казва Тони.

От радост ципът на раницата ми стремително се отваря – и повече не се затваря. Пристягам я с каишките отстрани и не я мисля. Музиката, кафето, симпатичният младеж, който ни сервира и решава, че сме испанки – всичко е точно. Един от номерата в румънската ни програма “Малки вълшебства” е спирането на времето, случи се няколко пъти. Да, сериозно. Нямам никаква идея колко време сме прекарали на фона на мушкатата и какво сме си казали. “И неусетно пада вечерта”, напомня Куазимодо, но спестява началото за самотата... Ами да вървим към гарата.

Боби, съпругът на Тони, е имал перфектната идея да ни купи по интернет билети за нощния влак Букурещ – Бая Маре, така че да минем около 600 км в сладки сънища, пък после да му мислим. Ето че нещата не са съвсем спонтанни, мисля си с надежда, но в следващите дни тя се топи като бучка лед в чаша уиски (пихме го без лед, но за това по-нататък). Като стана дума за Боби, той беше приготвил вкусни сандвичи, украсени с чери доматчета и аз не пропуснах да кажа на когото трябва: “А пък Боби изпрати Тони на автогарата и й беше направил сандвичи!...” Отговорът на Скорпиона дойде след четири дни. Когато се прибрах в един часа след полунощ, на масата в хола грееше разкошна розова азалия...

Но да вървим подред. Влакът е чист, в тоалетната има тоалетна хартия и сапун (може не винаги да е така, но казахме вече за “Малките вълшебства”), ние сме само двете в купето, на долни седалки. Вадим пижамите, чехлите, четките за зъби... почивка чак до утре в девет! Появява се кондукторът, иска билетите и личните карти. Поглежда Тони бегло, но мен! – вторачва се в билета, в личната карта, гледа ме изпитателно. О, сетих се, преди да го каже! По документи съм Атанасова, но всички знаят бащината ми фамилия Бърдарска – и билетът е издаден на това име. Толкова съм притеснена, че забравям всички думи – соча с пръст билета, картата, себе си – “Аз, аз!” Изглежда, погледът ми е бил достатъчно изразителен, защото кондукторът пренебрегна наредбите и реалната опасност, която навярно представлявах за националната сигурност... и се оттегли. Тони, развеселена от моето притеснение, казва: “А сега иди при него да вземеш чаршафите!” Подава ми ги с усмивка, която го прави много, ама много симпатичен!

Аз си поспах славно, но Тони – оттук докрая нямаше лека нощ за нея. Време е да представя накратко моята спътничка. Трудна задача. Великолепна учителка по английски език, подготвила стотици деца и младежи. Основава през 1998 известния във Варна Езиков център “Виста”, където продължава да преподава. Създава фондация „Деца на Балканите”, която посреща целогодишно чуждестранни доброволци; през 2007 помага на група младежи да открият варненски клон (“Делфините”) на международната организация People to People International, разпространена в над 135 държави. Изключително активни, те участват в много местни и международни проекти. Тони е лично ангажирана с децата и младежите от бившия дом “Княгиня Надежда”, които вече са в защитено жилище. Но Тони знае, че човек не се нуждае само от покрив и хляб, затова постоянно е там заедно с “делфините” и доброволците – организират им тържества, разхождат ги на интересни места, извеждат ги да спортуват, заедно играят, пекат сладки, рисуват...

Телефонът й непрекъснато звъни, дори късно вечерта. “Избягала” е само за четири дни, но... След дълги разговори седмичната програма с децата е уточнена, кой за какво отговаря, кой кога и къде трябва да бъде... Може би – лека нощ? О, не. Някаква промяна в разписанието и утре в 5.30 сутринта две доброволки от Франция пристигат на гара Варна. Кой ще ги посрещне? Отново серия разговори. Ритмичното потракване на влака и умората ме унасят. На сутринта разбирам, че всичко е наред – момичетата са посрещнати и настанени...

- Тони, как успяваш?

- Не знам. Като достигна точката, в която не мога да си поема въздух, единственият изход е пътуването. Трябва да тръгна нанякъде.

И тръгва. Къде ли не по света. И навсякъде има приятели. Неизменно усмихната, излъчваща ентусиазъм, готова да прави добро – и някак веднага заразяваща околните със същото.

Ей с тази жена лежим в купето на нощния влак, който прекосява цяла Румъния... 

*

Вече знам, че на гарата в Бая Маре ще ни чака Стели – “един мой приятел”, както казва Тони. Нищо, че за първи път се виждат на живо. Хубаво, приветливо момче, което наистина ни е чакало час – пътувахме със закъснение. Качваме се в колата му и ни води в апартамента си за гости. Вади цяла опаковка безопасни игли (помолих Тони да му пише) – и сега вече раницата ми е здраво закопчана и обезопасена!

Отново в колата и право в култовото кафене в града. Денят започва прекрасно (кафетата са трогателно украсени със сърчица, Стели е добре познат тук!).

След кафето Стели ни урежда пиратско такси, което ще ни закара до Сигет – и хуква по важните си дела. Чак не е за вярване, че това момче представлява сериозна неправителствена организация, посреща десетки доброволци и ръководи международни проекти за хиляди евро...

Навлизаме в планината и усещането е, че сме в Балкана, сякаш се катерим по завоите към Шипка... Спираме за минута до планинска чешма, пълним бутилките с изворна вода... Редят се цветни, чисти, приветливи селца. Няма изоставени къщи. Често пред домовете се издигат огромни дървени порти (като в нашите възрожденски градчета, но по-големи). Резбовани, украсени – отляво портрет на стопаните, отдясно – на покровителя на дома, в случая някакво тотемно животно. Тук-там в дворовете виждаме окастрени дървета, а по тях – накичени шарени тенджери, гърнета. Това били къщи, в които има мома за женене. Тони е виждала същото в Турция...

Сигет също е спретнато живописно градче, но нашият шофьор продължава и ни спира направо пред Веселото гробище в село Сепинца. “Ето я Украйна!” Ами да, само на километър от границата сме... Наистина ли се озовахме тук?!  

*

Чимитирул Весел – Веселото гробище. Ровейки из интернет, прочетох, че в румънския език има поразително много български или с български корен думи, както и географски названия. (Не е чудно, щом до 16 в. книжовни езици в Румъния са старобългарският и среднобългарският. Първите писмени паметници са от 16 в., на кирилица. Латиницата е въведена от средата на 19 в.) Самата история на Румъния е безкрайно интересна. Ще намеря ли някога време да прочета повече? Хайде, Тони вече е заснела половината гробище... Още едно правило:

Отдай се на мига, преживей го, не умувай - кога щях, как бих, дали – или...

Ето ви и приказка, която сигурно не сте чували. Имало едно време, има го и сега, малко румънско селце, наречено Сепинца. Там живеел художник и дърворезбар на име Стан Йон Петраш. Къде и как го е осенила идеята, не се знае, но веднъж, след смъртта на негова родственица, в малкото селско гробище се появил странен дървен кръст – целият син, нашарен с красиви орнаменти и най-смайващото – с нарисувана сцена от живота на починалата, а под нея – кратък, но изключително съдържателен текст (нищо общо с “Мир на праха й!”) Местният свещеник нарекъл това светотатство, местният партиен секретар писал лично до др. Чаушеску (говорим за 40-те години на миналия век). И какво – когато на едно нещо му е писано да се случи, то си намира майстора и... се случва. И променя живота. Вече всеки искал такъв надгробен кръст, някои си го поръчвали приживе. Ние не ги броихме, но според интернет кръстовете тук вече са около 800. А Веселото гробище е в списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

            Сега – дръжте се за столовете! – епитафиите. То, дето не знаем румънски, ами те и на диалект написани... Намерихме все пак малко преводи, а във влака на връщане нашият нов румънски приятел (за него – по-късно), успя да преведе нещичко направо от екрана на фотоапарата... Например:

„Покойният беше заклет пияница и досадник. Постоянно досаждаше на съседите, докато не го блъсна кола за радост на цялото село."
            "Тук лежи любимата ми тъща. Беше болна три години. Ако беше боледувала един ден повече, тук щях да лежа аз!"

”Водката е чиста отрова. Тя носи сълзи и мъки. И мене ме умори. Който обича водка, ще му се случи същото. Аз пиех водка, с нея в ръка си и умрях.”
            “Тук почивам аз, а ти четеш. Ако лежеше ти – щях да чета аз.”

На Шарлота: “Като ложе земята прие твойта плът. За колко мъже наслада бе ти! Запази честта си до петнайсетгодишна и в това равна между живите нямаш!”

“Несравнимата Маруша мрежите на порока избегна. Вече спи под тоз камък – подранила, трезва, самотна.”

Последна молба на изморената жена: “Сбогом навеки! От днес аз ще бъда там, далече, където не мият чинии, не варят, не пекат, не месят, не шият, не метат и не кърпят чорапи. Там ще имам свобода, спокойствие, радост, защото който не яде, не ще да му готвиш. Не плачете за мен, не ме викайте да се върна. Вече само ще си почивам, почивам...”

“Бедната Марта си отиде от нас; да можеше, още би поживяла. Кашляше силно, краката не я държаха. И тъкмо краката й не издържаха.”

“Тук скъпата ми леля си полегна, прибра я в чантичката си смъртта.”

“Тук лежи жена ми, няма по-достойно място. Успокои се вече тя, на мене също ми е по-спокойно.”

“Милата ми, ех, умря! Алилуя! Тра-ла-ла!”

“С жена си Патруц все в кавги живя, та Бог накрая я прибра. На гроба й обаче той отчаяно рида. Съседите разбраха защо скърби така: полееш ли с сълзи земята, по-плътно ще улегне тя.”

“Не, няма там след теб да дойда: ти, душко, сигурно си в ада.”

“Гел, бедният, спомина се от лоша болест: до полунощ в дъжда любимата да чака! Търпението съдбоносно, таз безсърдечна дама и времето дъждовно го вкараха във яма. Ти прочети за назидание тез тъжни редове и знай: страда се вкъщи, до десет и по халат.”

На гроба на доктора: “Отиде той до кладенеца и врата си счупи.

А бе животът му за нас тъй ценен. Да беше навестявал болните по-често, а вода слугата да му носи.”

“Свещеник, съдия, поет - тук Ливерстон почива под товара на греха, успял приживе да наруши закона Господен, мирски и на стиха.”

“Тук преподобният Доу спи, ще иде там, където Господ нареди. Ако ли в рая се намести, сбогом кротост и покой. А ако пътят му е в ада, самите дяволи ще вдигнат бунт.”

На гроба на келнера: “И все пак Господ успя да привлече вниманието му към себе си.”

На гроба на зъболекаря: “Стоматологът Наци Букор тук лежи в земята: последната пломба в последната дупка.”

На гроба на кръчмаря: “Това е гробът на Динеску. Превърна се той в буца глина. И някога отново в свойта кръчма, под формата на чаша или стомна, той радостно ще ви посрещне.”

“Тук спи нещастният Том Рахет в дървената риза. Напразно пропиля си той живота по бараки и сайванти. Живя като свиня, пукна като куче и подведе наследниците си.”

“Почивам тук и се наричам Стефан. Приживе обичах да си пийвам. Жена ми като си отиде, пиех. И още пих, да ми олекне. Не е тъй лошо, че жената си отиде – сега с приятелите мога да си пия. Щом си ме навестил, дай малко вино.”

“Тук лежа аз, Гриньо Вохер. Всички ме наричаха пройдоха. Живях осемдесет години. Добро на никого не съм направил, и пак не бих го сторил, ако отново дойда на света.”

“- Ти ли си това, братко Дел? В ямата? Ама че номер!

- Ей, много виждаш, бе, позна ме! Аз съм, само че умрял.”

В наивистичните картини е отразен животът на покойните в цялата му правдивост: Йон бил непоправим пияница и резбарят го е изобразил с бутилка в ръка; Георге свирел на селските сватби – нарисуван е с цигулката си; този мъж го е блъснал влак, а това момиче – автомобил (изписан е дори номерът на колата!); кой загинал на война, кой ударен от мълния, кой цял живот строил къщи. Ето девойче, оставено от родителите си, което излязло на улицата да припечелва, но се надява, поне чрез смъртта си да е влязло в сърцата им. А тази млада вдовица никога повече не видяла мъж и намерила утеха в своя стан. За покойния с едното ухо се говорело, че му го отрязали, защото си врял носа, където не му е работа. И още, и още... Малка доза хумор винаги е от полза, мъдро казва Тони. Интересно, че никой не се сърдел на Петраш – в едно малко село няма какво да криеш – всички знаят всичко...

Разбира се, хората, които погребват тук своите роднини и приятели, скърбят за тях, както всички останали. Но животът в този край никога не е бил лесен. Затова местните жители се тешат с мисълта, че починалите са приключили със земните си мъки и по-нататък пътят им ще бъде по-щастлив. Казват, че ако някому дотежи на душата, не отива в кръчмата, а първо идва тук, в селското гробище. Половин час разходка между гробовете – и излизаш усмихнат, разбрал, че проблемът ти е дребна работа.

Заразена от Йон Петраш, и аз неусетно започвам да редя:

“Сред Веселото гробище стоях

и се запитах: “Как живях?

Ще ме запомнят ли? С какво?”

Намигна ми отгоре всевиждащо око. “

Няма да пропусна изключително красивата църква от 19 век, която реставрират в момента. Пред входа е гробът на Йон Петраш, който след 25 година работа, преди смъртта си през 1977-ма, изобразил самия себе си и написал: “Тук почива човек, който през целия си живот не е причинил зло никому.” Като истински майстор, Петраш си подготвил заместник и сега колоритните паметници изработва неговият ученик Думитру Поп. Работилницата му е в самото гробище, но не можахме да го срещнем...

- Тони, защо реши да тръгнеш насам?

- Понякога изпитвам панически страх от смъртта. От тъгата на загубата, от неосъществеността, от липсата. Може би защото много, ама много обичам живота. А да имаш страхове не е куул, нали? И аз реших да лекувам тези си страхове с ирония и насмешка. Баба ми Мария казваше: "Аз гледам философски на нещата!" И за да загледам и аз философски, реших да тръгна по моя си начин - на пътешествие...

А аз защо тръгнах? Заради предизвикателството. Здравият разум ми даде достатъчно основания, че не бива да го правя. Нима? – попитах. И още – за да го преживея заедно с Тони. Не беше ли така и преди няколко години, когато дори не бях чувала за Камино. И достатъчно беше Ани Петрова да попита: “Ще дойдеш ли с мен?”, за да отвърна: “Защо не?”

Това пътуване беше нашата торба сол с Тони, то щеше да покаже истинско ли е приятелството, което ни свързва. И какво? Торбата виси празна. А покрай солта замезвахме с безкрайни приказки. Като две Шехеразади раздипляхме историите от живота, “философствахме” на вечните теми и, макар че имахме само три нощи, вече съм сигурна, че можем да ги докараме до 1001...

Излизаме от селото и поемаме към близкия манастир. Пасторален пейзаж със зелени поляни, цъфнали дървета, коне, стада овце... Прекрасно!

И ето...

*

Манастирът Пери с най-високата в света дървена църква – височината на кулата й е 78 метра. Но и да не беше най, пак щяхме да я обикаляме и да ахкаме...

Дали защото е от дърво, или защото няма нищо ярко и шарено, целият манастирски комплекс незабележимо се вписва в околната природа. Не те наставлява, не доказва, не призовава – просто е потънал в тишина и спокойствие. А гората сякаш е част от храма. И изведнъж усещаш, че душата ти не иска да си тръгне...

В Румъния през последните години са построени – и продължават да се строят - много църкви. Не само в селата и градовете – виждахме кулите им през прозореца на влака в равнини, по хълмове, край реки... (А колко много реки и буйни потоци!) Румънците носят вярата в сърцата си. Минат ли покрай църква – както си вървят и се кръстят. Дори седнали в градския транспорт...

Трябва да тръгваме, добре е да се приберем в Бая Маре преди мръкнало. Като начало да стигнем до Сигет, а оттам ще търсим автобус.

Застанали сме на шосето – едната, опитна автостопаджийка, другата – със спомени от далечното минало. Колите обаче отминават, дори видимо подходящите. Весел чичко от натоварена догоре със сено каруца ни се усмихва, сигурно би ни взел, но е в обратна посока...

- Тони – казвам, - дай да опитаме една магийка от симоронската школа. “Матрицо, или следващата кола спира, или ей оная кокошка отсреща се превръща в реактивен самолет и излита!”

Колата отминава, но кокошката изчезва – явно магийката е сполучила наполовина. В този момент един поочукан пикап спира пред нас и Тони хуква към вратата (после ми признава, че го фиксирала отдалече и му наредила мислено: “Ти ще спреш!” Какво нещо е силата на мисълта!) Изчаква ме и ме набутва вътре, след миг се качва и тя. (След ефектното падане в автобуса, Тони ме обгрижва и винаги ме държи за ръка, като слизаме или се качваме, това е положението!) 

На волана – свещеник, дребничък, в поовехтяло расо, с живи черни очи. Той й казал, че има само едно място - седалката наистина беше една и твърде тясна, но според Тони понякога е добре да се правим, че не разбираме. В кабината мощно звучат странни песнопения. Въодушевени сме от успеха, но... отчето кара като джигит – с висока скорост, изпреварва, направо летим по шосето. На всичко отгоре Тони решава да му обясни, че сме от България. Човекът се извръща с интерес към нея и изобщо престава да гледа шосето. “Моля те, не му говори!”, стиснала съм се с две ръце за седалката и само следя колко километра остават. Емоцията ми отпреди четири месеца, когато катастрофирахме, е твърде жива, обаче Тони делово подхвърля: “Спокойно, нали началникът му следи отгоре...” Избухвам в смях, страхът отлита и не след дълго – ето ни в Сигет. Пропуснах – попът си беше купил топъл хляб, който така ухаеше в торбата отляво. Попхлебарова ме погледна тържествуващо! И само след минути, докато подтичвахме към автобусната спирка в Сигет, уцели по нейния си вълшебен начин незабележимо местенце, откъдето си купихме топли “плачинти” – нещо като гюзлеми със сирене...

Цялата тази област – Марамуреш, с природата, кроткия зелен пейзаж, чистите реки, селата, градчетата и църквите, с дърворезбите и цъфналите магнолии ни омагьоса. Един свят на доброта, простодушие и истинност, който ни прие за кратко и ни позволи да си вземем, колкото можем... Размечтахме се как ще дойдем за седмица в едно от тези села и ще обикаляме на воля. Сега само разузнаваме... “Боби, спешно се налага да дойдем в Румъния!” – нарежда Тони по телефона...

Връщаме се в Бая Маре, уморени сме, но моята спътничка казва – “Аз ще седна някъде да пия бира.” Умората ми мигом минава. До жилището, където ще спим, има кръчма. Сядаме отвън – тя с бирата, аз – с чаша бяло вино, вечерта е топла и неизказано приятна. В девет часа почти няма хора по улиците, както и в самата кръчма. Повтаряме с чашите, приказката върви – докато барманът започва да гаси... Но ние сме вече в настроение – преди лягане Роси пее руски романси, Тони танцува на любимата си циганска песен (тя вече си знае каква е била в миналия си живот), снимаме се до стената, на която Стели е окачил бродирани от майка му и баба му месали...

Нашият домакин отказва да ни вземе пари за нощувката и с това затваряме днешната страничка на вълшебствата. Все пак трябва и да се поспи...

*

Билетите ни са до Клуж-Напока, но по пътя решаваме, че за да го разгледаме ще ни трябва поне ден, доплащаме и продължаваме за Алба Юлия. Автобусът навлиза в градчето по улица със сиви, еднакви къщи. Без да се усетя, изтърсвам: “Боя се, че това е един безинтересен град и нищо няма да видим...” Веднага разбирам, че съм направила гаф и може би това е единственият (дали?) момент, в който Тони се разочарова от мене. Погледна ме внимателно и само каза: “За човек, който практикува позитивно мислене, много мрънкаш...” Това е следващото правило в “каруцата” на Попхлебарова:

“Без мрънкане, че вълшебствата вкисват!”

Слизаме от автобуса, тя веднага се насочва към такси и кратко казва: “Към най-интересното място!” След миг сме в крепостта Алба Юлия и аз просто не мога да си поема дъх от възторг. Тони великодушно приема извиненията ми. Когато се върнахме, изчетох много страници за историята на този град, която няма да преразказвам; ще повторя само, че с всеки ден и с всеки километър пред нас се разгръщаше един безкрайно интересен, огромен свят – непознатата (за мен) Румъния.

И така, Алба Юлия – Белград, Бялата крепост. Преди много векове един унгарски владетел на града приема името Гюла и така започват да наричат крепостта на брега на река Муреш "Бялата крепост на Гюла" - на латински Alba Iulia. Това име е запазено и днес.

Един от най-древните градове (от времето на даките) не само в историческа област Трансилвания, но и в цяла Румъния. През 1600 г. градът става столица на трите, обединени от знаменития румънски княз Михай Храбри, княжества: Трансилвания, Валахия и Молдова.

Крепостта, из която се разхождаме, снимаме и ахкаме, е построена през първата половина на 18-ти век, след като Трансилвания влиза в границите на Австрийската империя. Територия от 70 ха е обградена от каменна крепостна стена с дължина около 12 км в непривичната за онова време форма на звезда с пет лъча. Висока и дебела в долната си част до 3 м, стената е достъпна само през определените за целта врати, като официалната напомня Триумфална арка. Украсена е със скулптурни композиции от гръцката митология и фигури на атланти. 

Присъединяването на Трансилвания към Румъния е прокламирано с декларация на 1 декември 1918 г. именно в град Алба Юлия. Тази дата се чества като национален празник на Румъния. Особеният статут на града се потвърждава през 1922 г., когато крал Фердинанд I и кралица Мария са короновани в Алба Юлия в православната катедрала, построена специално за случая.

Редом е величествената римокатолическа църква...

Саркофагът на знаменития военачалник Ян Хуниади от армията на полския крал Владислав Варненчик, знаете тази история... Българите го нарекли Янкул войвода, във Варна има улица на негово име и аз живях на нея 33 години...

Нямаме време да влезем във всички дворци, исторически сгради, музеи, зали, бастиони тук, не улучваме момента да видим патрулиращите в австро-унгарска униформа войници или кавалеристите в истински средновековни доспехи, няма да чуем дори оръдията, които стрелят всяка събота в 12 часа... Но можем да си го представим – щом сме на този огромен, огрян от пролетното слънце площад, и поглъщаме на едри глътки история, красота, достолепие...

Кога и кой е изработил тези бронзови фигури не разбрахме, но чудесно допълват атмосферата... 

Разбира се, не пропускаме и масичките на открито. Тони твърди, че бирата е супер, аз си карам на капучино, а тя отново в един момент изнамира топли пухкави мекици със сирене... Какво повече му трябва на човек?

Вървим към автогарата пеш, по една прекрасна алея. Довиждане, “безинтересна” Алба Юлия, не искам да си помисля, че няма да дойда отново тук!

*

На път за Сибиу. “И неусетно пада вечерта...” Уви, да. Отново.

Тони вече е набелязала хостел в Стария град и таксито ни стоварва точно там. Слизаме – и онемявам. Огромен площад, затворен от красиви старинни сгради – точно като в западноевропейските градове. Обичам тази архитектура!

Решаваме, че ще вземем апартамент и един приятен младеж (такива ни се падат, какво да правим!) ни води по вечерните улички. Стара сграда, стари врати, стаи с високи тавани, красота!

Остатъка от вечерта Тони прекарва неромантично с телефона си, уточнявайки как точно ще се приберем у дома. Най-атрактивната идея (слава богу, не се стига дотам!) е да отидем до Констанца, откъдето Боби да дойде да ни вземе с кола. Автобусната и жп връзка Букурещ – Варна не предлага много възможности... В един момент вълшебницата небрежно пита:

- Навита ли си да се приберем от Букурещ до Варна с бял мерцедес, по 90 лв на човек?

О, боже, разбира се! Та аз върнах половината от парите, които бях взела за пътуването!

В такъв случай утре имаме цял ден в Сибиу! Заспиваме щастливи...

Последен ден, в който всичките ни сетива са отворени да поемат още и още... Но – подред. Първо кафето. И как се изпречва на пътя ни точно то, единствено нашето кафене! Много арт, в стара къща, вътрешно дворче, пълно е само с тийнейджъри (че в каква друга компания да сме!)

Телефонът на Тони е непрекъснато в ръката й – говори, снима (за мое притеснение – много често мен), рови в интернет. “Да знаеш колко лайкове имаш!” “Моля?!” – изумена съм. Аз откъде да знам, че тя пътьом пуска снимки във фейсбук с кратки коментари. Аз почти не присъствам във ФБ и идеята, че някой вече следи къде съм и какво правя... О, изобщо не ми е брат този Big Brother! Гледната точка на Тони обаче е съвсем друга, в момента тя ми изграждала имидж! И оттук – поредното правило (следите ли ги?):

Я по-отворено към света! Какво, като те видят хората как добре се забавляваш! Тъкмо ще ги мотивираш.

Наскоро коментирахме някои направо вредни български поговорки. Едната май е “Много хубаво не е на хубаво.” Напротив, колкото по-хубаво, толкова по-хубаво. Почти по Мечо Пух...

И преди да започнем безкрайното си бродене из Стария град (колко дни мога да обикалям тук?), Тони ме спира. Да поседнем насред площада, буквално. Пиша това и чак ми се доплаква при спомена за онова необяснимо, пълно, безметежно щастие, което изпитвахме. Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Тони, за този невероятен подарък!...

Да укротя емоцията с малко информация.

Сибиу е основан от германски заселници през 1190 г. под името Хермансдорф. И сега тук продължават да живеят потомци на първите саксонски заселници, а вторият официален език е немският. Нека изброя само в какво Сибиу е първият: тук се появява първата в Румъния аптека, превърната днес във фармацевтичен музей, първото училище, първата болница, първият театър, първият зоопарк, тук е отпечатана и първата книга на румънски език, тук е построен първият железен мост в страната.

Да се учудваме ли, че Сибиу е първият източноевропейски град, избран за Културна столица на Европа през 2007 година!

Може би тук е мястото да кажа още няколко думи: навсякъде, където бяхме, макар и за кратко, ни заобикаляше красота, чистота (и сред природата, и в населените места), ред и едно особено усещане за достойнство и себеуважение у хората. Виж ти, можело и така да се живее...

Но – да вървим напред. Отново нямаме време за забележителности, дори за Двореца Брукентал, днес истински храм на изкуството, дори за най-големия музеен комплекс в Европа под открито небе – музея “Астра”, където на площ от 96 ха са изложени 340 запазени стари къщи, пренесени от различни краища на Румъния...

Затова пък влизаме във въпросната най-стара аптека (виж по-горе), в същата сграда е и офисът на нашия хостел. Тони е очарована от експонатите, а аз се сещам, че целият й род е лекарски. Телефонът й пак звъни. Явно я питат какво прави, защото тя отвръща: “Тъкмо разглеждам едни иригатори от 17 век, много са интересни...” Една от залите е посветена на хомеопатията – самият д-р Самуел Ханеман е живял и работил известно време в Сибиу.    

И пак бродим сред средновековни сгради от 15 – 17 век, добре запазени и отлично реставрирани, безупречно подредени къщи със задни дворове, както и няколко средновековни кули, старинни тесни улички и тунели. От покривите с интерес ни наблюдават специфичните тукашни прозорчета – очи...

А, доста се повъртяхме около тази греда с пироните. Прекрасна идея! Сещате се за притчата, нали? Хайде, ако някой не я знае, ще я припомня.

Разпален и избухлив младеж много често се карал с хората, обиждал ги и ги наранявал. Макар че не се чувствал виновен, решил да се обърне към известен мъдрец за напътствие и съвет. Мъдрецът му предложил да постъпи така – да направи дъсчена ограда и всеки път, когато се скара с някого, да забива в нея по един гвоздей. А преди заспиване да си припомня всички подробности от ситуацията. Младежът го послушал. В началото дъските бързо се покрили с гвоздеи, но постепенно младежът, обмисляйки постъпките си, започнал да се чуди на своята неразумност. Така гвоздеите все по-рядко се появявали на оградата, докато един ден вече нямало повод да бъдат забивани. Тогава мъдрецът дал на младежа клещи и му предложил да извади всички гвоздеи. Дъските били целите в дупки. “Ето така стоят нещата и в живота. Колко сили се искаха да построиш оградата, колко неблагодарно беше държанието ти, наранявайки хората, колко време ти отне ваденето на гвоздеите и как безнадеждно са изхабени дъските, защото дупките от обидите остават в душите завинаги...” Казват, че оттогава младежът заживял в прекрасни отношения с околните и само понякога отивал до своята надупчена ограда и дълго стоял там...

Хрумна ни нещо с Тони, но засега ще го премълча...

Абе, ние няма ли да пробваме най-сетне румънската кухня? Ще кажете, че вече пресилвам, но това беше най-вкусната супа топчета, която някога съм яла! И гулашът на Тони не отстъпваше. А мамалигата... Да взема и вкъщи ли да я поливам със сметана?..

Слизаме към жп гарата пеш. Тони притежава невероятен усет за посока, дори на места, където никога не е била. Уверено вървим по стръмните павирани улици, един след друг се редят стоп-кадри. На снимката гълъбите са по-малко, защото се разлетяха, но бяха накацали по целия перваз и по протегнатата ръка на жената, която ги хранеше. 

“Усещаш ли, че времето пак спря?”, казва Тони напълно сериозно. И наистина сякаш леко притъмня и всичко застина за миг. Усетих го! В следващия момент не успяваме дори да снимаме. Защо нямам камера в самите си очи! Дървената врата на една къща отляво рязко се отваря, от нея излита десетгодишно момче с раница и шапка, може би закъснява за училище – от излитането шапката му пада и то тръгва да я гони; в същия момент край църквата отдясно профучава друго момче, по-голямо – и, както си бяга, се прекръства (споменах вече за това) и веднага пак отляво се отваря друга врата, бавно излиза възрастен човек, прекрачва прага, прекръства се три пъти и бавно продължава по улицата. Всичко това за секунди, ако го бях видяла във филм, щях да реша, че режисьорът впоследствие е монтирал кадрите...

Може би щеше да включи и нас, седнали на перона на гарата, на самия бордюр, как чоплим семки и събираме шлюпките в чашка...  Решихме, че по тази линия няма да мине влак, но той се зададе, наложи се да станем, локомотивът спря точно до нас, машинистът слезе, отиде до барчето за бутилка вода, качи се отново и пак продължи. Че какъв е проблемът?...

Обаче нашият влак закъснява с 25 минути. Седим в чакалнята, аз постоянно гледам таблото и подканям Тони: “Хайде да отиваме на перона, време е.” “Виждаш ли го онзи костюмиран младеж с лаптопа, няма начин да не отива в Букурещ. Като стане той, и ние ставаме.” Накрая обаче я придумвам и ето ни на перона. Хоп, нашето момче излиза от подлеза. “Той ще е в нашия вагон”, казвам. Качваме се, търсим си купето, влизаме и сядаме. След секунди младежът се появява на вратата, влиза и сяда до нас – къде другаде? Освен нас тримата, компанията до Букурещ включва и две симпатични момичета. Младежът отваря своя лаптоп, девойките са със слушалки в ушите (абе не разбраха ли тия млади хора колко е вредно?!), едната задълбочено чете книга, разчитам в заглавието думата “библия”. На нас с Тони вече ни се общува, както си е редно във влак. Обаче това явно е кауза пердута. Не и за магьосницата. “Къде е ракията?” – пита тя и ме гледа с онзи познат поглед, който означава: “Ще стане, както съм го намислила и не признавам измъкване!” “О, Тони, моля те!” “Къде е?!” Сваля раницата ми от багажника и вади въпросното малко пластмасово шишенце. “И не е ракия, а Ballantine`s!” – възмутено уточнявам. Тя отпива глътка и щедро предлага на всички. Момичетата притеснено отказват, младежът обяснява, че ще шофира. Следващ ход – Тони вади пакетче тиквени семки. Аз свивам устни: “Не го прави, моля те!” Вече казах за погледа. “Много ли ще е просташко да си навия фунийка и да плюя вътре?” И го прави! Аз не издържам и започва едно кикотене и бърборене помежду ни, точно като ученички на екскурзия. Младите хора продължават да са дистанцирани. Тогава Тони се сеща, че ми е учителка по английски и не ме е изпитвала тия дни. “Хайде да го заговориш!” “Луда ли си, нали знаеш, че не мога две думи да вържа!” “Можеш! Отивам до тоалетната и няма да се върна в купето, докато не видя, че си говорите.” “Тони, моля те!” “Не искаш ли да го коучниш, сигурна съм, че има много проблеми!” Вече е излязла. О, Господи. Човекът затваря лаптопа, но също си слага слушалка в ухото и вади два телефона, които много задълбочено разглежда. След няколко въздишки решавам да тръгна с най-оригиналната фраза, която ми хрумва: “Извинете, мислите ли, че влакът ще пристигне в Букурещ със закъснение?” Младежът услужливо вади от ухото си слушалката и ми отговаря: “Да, точно с колкото закъсня в Сибиу.” И понечва отново да се отдръпне от комуникацията. О, не, веднага атакувам: “Ние прекарахме няколко прекрасни дни в Румъния!” “Да? Радвам се.” “Ходихме до село Сепинца да видим Веселото гробище. Вие били ли сте там?” “Не, за съжаление.” Тук Тони влиза, видимо доволна, и нашият човек забравя слушалката и телефоните си. Разговорът тръгва – оживен и весел, момичетата надават по едно ухо, но все още не участват, макар че вече всички опитват от нашите гевречета и някакви какаови топчета. Абе, деца, ние с Тони що групи сме водили и това със “стопяването на леда” не ни е за първи път! Тя обаче не забравя за моя английски, колкото и да се опитвам да се измъкна. Казвам й: “Разкажи за Лютото кафе!” (Със сигурност и повечето от вас не знаят що е то, добре: група за себеразвитие чрез предизвикателства и забавления, която се събира всеки понеделник в 8 часа...) “Ти разкажи!” “Не мога!” “Можеш! Пак отивам до тоалетната.” Ох, Тони... Ама какво да правя. То, моето не е English, а Rossish. И какво? Хайде за последно още едно правило в “каруцата” на Тони:

Не е толкова страшно да станеш в един момент смешен, я как се радват хората!

Младежът (на име Каталин) вече видимо се забавлява и ме подкрепя с английския. Стигна се дотам, да разкажа две кратки притчи! Надминах себе си. Питам го какво учи, защото решавам, че е студент. Оказва се – право, но не го учи, а вече е адвокат в Букурещ. Раздава едни тежкарски визитки и обяснява на Тони – неговата фирма е в състава на Magic circle law firms, базирана в Лондон. Тук вече съвсем сериозно му разкривам, че ние с Тони правим магии. “Ние те призовахме в нашето купе още на перона”, обяснява Тони. Той се смее, става, сваля куфарчето си, отваря го и вади... тога! Започва да ми я облича и тук купонът направо ескалира. Чиста проба Хомо Луденс, също като нас!

“Ако ви трябва адвокат в Румъния...”, “А ти непременно ела във Варна!”, разменят се телефони, имейли...

Вече на слизане той пита загрижено: “Сега как ще се придвижите?” “А, нас тук ни чака мерцедес.” Очевидно реши, че е поредната шега. “Аз ще ви изпратя да го видя...”

            Това е последната ни снимка от румънското приключение, направена от шофьора на мерцедеса. Прегръдки, целувки и – до нови срещи!

            Черен беше – мерцедесът. Но не усетихме как прелетяхме до Варна в нощта. Пътят беше почти празен, шофьорът – приятен и разговорлив русенец. Вече е излишно да повтарям – нямаше как да не ни идват много приятни хора (млади!) и да не ни се случват чудни щури неща. За Тони това е детска игра. “Малки вълшебства” – програма в действие.

             La rivedere! Multumesc!

Наско Стойчев, на другата сутрин след пристигането:

На една страна

захвърлила чанта,

на друга – тяло,

на сто строшено.

Очи тъмнеят,

глава се люшка,

уста благославят

ТОПХЛЕБАРОВА!