КАМИНО В СЪРЦЕТО МИ

септември, 2010

         Да съм те родила на пътя, не съм, пък все пътят те тегли, казваше мама. Дълга тема... А за Камино до скоро не знаех нищо. Една прекрасна песен от далечната младост, една дума, която дори не си направих труда да разбера какво значи, но при всички случаи си представях нещо красиво и романтично. Заглавие на фотоалбум, донесен от приятел, живял в Испания...

         За Камино ми заговори актрисата Анна Петрова. Имала съкровена, дългогодишна мечта да тръгне по този път. А тъй като с нея преди време преживяхме незабравими дни в Марсилия, аз пък исках отново да заминем някъде заедно. Затова в началото на годината казах – да. Да, ще тръгна с тебе по Камино наесен...

         Първо го извървях с Шърли Маклейн, Коелю, Иван Драгоев, Христо Вътев, рових в интернет... И Камино наистина ме притегли, „вкара ме във филма”. Понякога край нас се завърта чужда лична легенда, като пъстроцветна пеперуда. И хукваме след нея, докато накрая я припознаем като своя...

    

    

            Камино (Пътят) е един от най-старите поклоннически маршрути. Първите писмени сведения за него са от 950 г., когато един френски абат изминава 810 км от френското градче Сен Жан Пие дьо Пор през цяла северна Испания до Сантяго де Компостела. Сантяго испанците наричат свети Яков (Якоб, според западноевропейците). Легендата разказва, че Яков бил рибар, брат на Йоан Кръстител и един от най-ревностните последователи на Христос. Загива като мъченик, а тялото му е пренесено с лодка от Ерусалим през Средиземно море до Галисия. Погребват го някъде в близост до съвременния град Сантяго, но после точното място е забравено. Гробът му бил открит чак през 813 г. от отшелника Пелагиус. Пътят до него му е показан от звезда, откъдето идва и името на бъдещия град – Компостела (Campus Stellae). Съществува и легенда, че този маршрут минава точно под Млечния път и черпи от енергията на звездите.

            Историята свързва пътя с Карл Велики и неговата амбиция да обедини християнския свят, тъй като по онова време континентът често бил нападан от маври и сарацини и на днешните испански територии са се водили много кървави битки. През ХІІ – ХІІІ в. пътят до Сантяго де Компостела е по-популярен сред поклонниците дори от Рим. Онези, които го изминавали в Годината на Светеца (годината, когато денят на светеца се пада в неделя), получавали от римския папа пълна индулгенция – пожизнено опрощаване на всички грехове.

            Светото пътешествие до Сантяго по различно време извършват и други знаменити личности – английският крал Едуард І, кралят на Йерусалим Жан дьо Бриен, свети Франциск Азиски, художникът Ян ван Ейк, папа Йоан Павел ІІ, американската актриса и писателка Шърли Маклейн, Паоло Коелю, чийто роман „Дневникът на един маг” вдъхновява стотици хиляди хора от цял свят да тръгнат по Камино, за което писателят е удостоен със специална награда от испанското правителство. 

            Камино е включен в списъка на ЮНЕСКО за опазване на световното културно наследство, тъй като маршрутът преминава през над 1800 архитектурни и исторически обекти, които имат не само религиозно, но и светско значение.

         Инжектирах си доза хъс и самоувереност („какво са 15 километра на ден!), с ентусиазма нямах проблеми, опитах се да съм строга с езотерично-мистичните очаквания, не успях докрай...

        

         На 4 септември на софийското летище се събрахме шест жени (в Испания към нас щеше да се присъедини и едно семейство), не познавах никоя от тях, а и те помежду си слабо се познаваха. Нашата вдъхновителка Ани остана да репетира, не я освободиха. Предният ден отидохме да я видим в театъра и се постарахме да не се разплачем.

         Как се събрах с тези хора? Какво беше накарало всяка от тях да тръгне? Не знам отговора. А нима го зная за самата себе си? Видимо беше само огромното желание.

„Всички са избрани, когато вместо да си за­дават въпроса „какво правя тук", решат да направят не­що, което да събуди желание в гърдите им. В желаните неща са вратите към Рая, любовта, която преобразява, и изборът, който ни води към Бог. Желанието ни свързва със Светия дух, а не стотиците, хилядите прочити на кла­сическите текстове. Волята да повярваш, че животът е чу­до, което дава възможност и на другите чудеса да се случ­ват, а не така наречените „тайни ритуали" или „ордени на посветените". (Паулу Коелю, „Дневникът на един маг”)

        

         И така, летим с нискотарифна авиокомпания. Раниците ни са ръчен багаж, моята е 6 кг, 55 х 40 х 20 см, в интерес на истината е малко по-издута, ами ако ме върнат? Тоест, няма да ме върнат, но таксата е солена. Децата се опитват да ме успокоят, пътували са по този начин, да, всичко е наред, само дето треперихме. Летим. Три часа до Мадрид с невероятното усещане, че си на път, че те очаква нещо непознато, непредвидимо. Обичам това усещане!

         Трудничко е да се оправиш в огромно летище. Веднага разбрахме какво е искала да каже нечия позната: „В Испания се говори предимно испански”. Все пак и английският помага. Имаме дами с опит – оставям се да ме водят. Престой от няколко часа. Мотаем се из магазините, купуваме си нещо за ядене – за наше учудване, продавачът, младо момче, ни ориентира, дори подменя стоки, които сме избрали, с други, на по-изгодна цена... Впрочем, до края на пътуването никъде, нито веднъж не ме излъгаха в сметката, не се опитаха да ме подведат...

         Стана полунощ и автобусът за Луго пристигна. Нахлуваме и заемаме задните седалки. Потегляме и Еми вади бутилка червено вино – има рожден ден. Намират се пластмасови чашки, тайно се налива и тихичко се пее „Happy Birthday to you!” Настроението е прекрасно. (Аз обаче държа чашката и не смея да я изпия, защото може да ми потрябва тоалетна, всеки с проблема си. Български автобуси съм спирала, но испански – не. И така до сутринта, изпих глътките вино, едва когато слязохме, групата беше впечатлена.) Не щеш ли, след минути автобусът спира, хората слизат, но ние – не. Идва единият от шофьорите, говори сърдито нещо на испански, ние обаче му обясняваме, че сме за Педрафита и си седим. Накрая той очевидно се ядоса и с жест ни показа да слизаме. Слизаме недоумяващи с чашките и бутилката (крием ги, доколкото можем) и тогава виждаме друг автобус редом, пълен, запален и всички гледат към нас. Кой да ти каже, че ще се прехвърляме? Бързо раниците от единия в другия, качваме се – и този път наистина спряхме около 6 часа сутринта в Пуерто де Педрафита.

        

         5 септември

         Площадчето на малък град. Тъмно. Небето – цялото в звезди. „Къде е Млечният път?” – пита една от нас. Нали сме чели, че Камино е проекция на Млечния път, така че енергията на звездите ще е с нас. Друга обяснява, че Млечният път е галактика, съставена от милиарди звезди. Аха... „И сега какво? – подхваща друга от поклонничките. – Наистина ли всяка нощ ще сънуваме? И какво трябва да разберем?” Усмихвам се в тъмното. Едва ли ще „видим” като Шърли Маклейн предишните си съдби, аз поне нямам подобни очаквания...

         Какво правим? Изчакваме да стане по-човешко време, за да се обадим на Йоана. Тя и съпругът й би трябвало вече да са тук, в някакъв хотел. Дошли са по-рано, имали работа в Мадрид. Докато позвъним, ето я Йоана с усмивка и буркан горещо кафе. След кратко колебание ни вмъква в малкия хотел, където са нощували. Прекрасно – има тоалетна на етажа, трапезария, в която можем да поседнем, и на разсъмване – освежени, да потеглим.

         Само три километра ни делят от Камино. А аз вече куцам. Скъпите ми маркови обувки, които не успях да разтъпча и на които толкова се радвах, се превърнаха в инквизитори. Все пак, без силиконовите лепенки на Йоана щеше да е по-зле. Да, оттук нататък ще си вървим с болката. Когато стане съвсем досадна и пътят е по-равен, обувам си благословените гумени чехли. Между другото, оказа се, че в тази последна отсечка от около 150 км пътят е направо за разходка, спокойно щях да го мина със старите си маратонки. Сега вече знам, че не само старите приятели и старото вино са за предпочитане, но и старите обувки – особено когато става дума не за моден подиум, а за Път... Явно е трябвало да приземя вдъхновението и ентусиазма с болка, слава богу – физическа...

           

            О Себрейро! Оттук започва нашето Камино. Снимка до първата видяна жълта стрелка!

         През 80-те години на миналия век ентусиасти са маркирали по този начин целия път и е почти невъзможно да се объркаш. В живота е по-сложно, но и там постоянно ти се дават знаци. Стига да ги видиш. А ако се объркаш, просто спри, помисли, огледай се, ослушай се, както пише на жп прелезите – и интуицията ще ти подскаже накъде да продължиш...

         Малкото селце О Себрейро, разположено на височина 1300 м, е последният планински превал по Пътя. Последен – за тези, които са тръгнали от самото начало на Камино и са пресекли Пиренеите. Ние тепърва започваме. Високите строги хребети на Леон тъмнеят отзад, а пред нас се зеленеят плодородните хълмове и евкалиптовите гори на Галисия.

         О Себрейро е древно келтско селище, където още могат да се видят най-старите жилищни постройки в Европа – pallozas, кръгли каменни къщи със сламени покриви - куполи, без комини и прозорци, където хората съжителствали заедно с домашните си животни.

         Павирана пътека ни води към скромната църквичка „Санта Мария” от ІХ век.

        

            Според легендата, през една зимна буря на 1300 г. бенедиктенски свещеник служил литургия в църквата „Санта Мария”, но в душата си не вярвал в истинското присъствие на Христос в Пресветото Тайнство, нито пък че някой ще намери сили да дойде на литургията. Но ето че един селянин преодолял снега и ледения вятър и дошъл да получи причастие. Веднага след осветяването на Даровете станало „Чудото на Евхаристията (Причащението)” – нафората се превърнала в Плътта, а виното – в Кръвта Христова. Господ извършил чудото, за да яви истината на усъмнилия се свещеник и да възнагради мирянина за силната му вяра. Казват, че в този момент дървената статуя на Богородица почтително свела глава. Днес наричат тази статуя Virgen del Santo Milagro («Девата на Светото чудо»).

            Сред най-авторитетните свидетелства за чудото в О Себрейро са булата на папа Инокентий VІІІ от 1487 г. и тази на папа Александър VІІ от 1496 г. Почти двеста години след Чудото на Евхаристията, кралица Изабела, извършвайки поклонническия път, минала през О Себрейро и научила за него. Кралицата поръчала кристално ковчеже, в което били поставени реликвите. До ден-днешен на определени празници те биват изнасяни от църквата с шествие, заедно със статуята на Богородица.

 

Със сигурност не е случайно, че героят на Коелю получава меча си и завършва духовното си пътуване именно тук. И ние ще поседим в мълчание, а после всеки ще си излезе с пилигримски паспорт и първия печат в него. Предвидено е паспортът да се подпечатва по целия път и накрая той е свидетелството, че си го извървял. В магазинчето отсреща ще си купим по една мида с кръста на Свети Яков и оттук нататък тя ще е знакът за принадлежността ни към пилигримите.

   

            Ние наричаме «пилигрим» всеки поклонник, тръгнал към светите места (от лат. peregrinus — чужденец). В Испания peregrinos наричат само поклонниците, вървящи към Сантяго де Компостела. Тръгналите към Рим са romeros, а към Иерусалим — palmeros. И още една следа има в езика ни от поклонничеството по Камино. Думата „пелерина” (къса наметка, плащ) идва от френската дума pèlerin — поклонник. Такива плащове са носили средновековните поклонници.

Легендата разказва, че някога първият поклонник, който трябвало да прекоси буен планински поток, получил свише указание за брод от подредени мидени черупки. Така мидите се превърнали в символ на Камино. „Като тези миди, пише Коелю, поклонникът по Пътя на Сантяго е само черупка.” Бисерчето, което би трябвало да отглеждаме в черупките си, е животът, изпълнен с любов и радост...

Утринната прохлада, прекрасните пейзажи, които се откриват пред очите ни, групата младежи, които ни подминават с песен, узрелите къпини край пътя – толкова съм въодушевена, че никакви обувки не могат да ме смутят. Само дето изоставам все повече и на моменти губя групата от поглед. Добре, че спират да почиват...

Нямам представа колко километра сме изминали, но някъде около 15 часа стигаме до A Reboleira, първото алберге (аlbergue) до тук.

Такива обществени спални – общински или частни, са построени по целия път. Тази беше за около 80 души, но близо до Сантяго видяхме сграда, където могат да отседнат 800. В общинските нощувката струва 5 евро, в частните стига до 10. Леглата са на два етажа, мъже и жени спят общо, по реда на настаняването, което започва от 13 – 14 часа. Много силно впечатление ми направиха редът и чистотата в спалните. Не зная как ставаше, но никъде - пред тоалетни, душ-кабини, умивалници, кухни, перални - не се събираха „опашки” , топлата вода не свършваше, тоалетната хартия и течният сапун - също, никъде никой не се скара с никого и като по даден знак в 22.30 часа в огромните помещения ставаше тъмно и тихо... В една спалня може да се нощува само веднъж и в 8 часа сутринта трябва вече да си напуснал...

Но да не избързвам. Докато ние още сваляме раниците и се оглеждаме, Йоана е разузнала, свободните места са малко. Веднага се присъединявам към тях двамата, очаквам и останалите да го направят. В този момент групата решава, че ще продължи. Още е светло, имат сили, ще повървят. Ако не ме беше срам, щях да се разплача, почувствах се изоставена и много объркана, но наистина нямах сили да продължа – след полета, нощното пътуване и километрите дотук. Еми се върна и ме прегърна, казахме си, че ще се намерим. Намерихме се в последния ден в Сантяго де Компостела... А колко пъти преди тръгване повтарях: единственото, от което се страхувам, е да не остана сама! Е, вече се изправих срещу болката. Предстоеше ми да се изправя срещу страховете си. Все пак, не съм сама. Засега.

Първата ти работа, след като се настаниш, е да си вземеш душ и да се изпереш. Защото в раницата, след като сложиш спалния чувал, остава съвсем малко място. Взела съм два комплекта бельо, чорапи и тениска, плюс един за накрая – в Сантяго и Мадрид. Навсякъде има простири (а аз си нося две-три щипки!), времето е хубаво, така че сутрин винаги тръгвам с чисти дрехи. Добре съм се справила с багажа. Не минава ден да не спомена с добра дума една моя позната – Олга, която ме посъветва да си взема елек с много джобове. Свалям го само нощем - и то до главата си. Там ми е подредено всичко – документи, пари, лекарства, телефон...

Бързо се убеждавам колко малко неща ми трябват. И че, както прочетох някъде,  „животът е точно като тежката раница на гърба ти: пълен с непотребни неща, от които трябва да се освободиш, за да продължиш с лекота напред.” От раницата не се наложи да изхвърлям нищо. Виж, от главата си... Ако трябва да бъдем честни, тежкият багаж по Камино си самият ти...

Възвърнала равновесието и доброто си настроение, оглеждам мястото.

 

Не е село, по-скоро няколко къщи и ферми (през целия път виждах само стада крави и кучета, които ги охраняват, никакви други домашни животни). Съвсем накрая – къща, превърната в малка кръчма. Дори две маси отвън.

   

Успяхме да се разберем със стопанката за една салата – „микста”, с риба тон и пресни зеленчуци, парче емпанада – нещо като питка с пълнеж от домати, лук и отново риба тон, и, разбира се, червено вино – „вино тинто” („цветно” вино). Тогава не подозирах, че навсякъде ми предстои да ям същото – менютата бяха само на испански и не успях да се ориентирам. Между другото, предлагаше се и меню за пилигрими по 9 евро средно, което включваше безплатно вода или вино! По избор.

Не мога да пропусна да „похваля” мобилните оператори. От цялата група единствено телефонът на Йоана работеше безотказно. Аз изпращах sms-и, които веднага ми се връщаха. Очаквах някой да ме потърси – уговорката беше, че ще ми се обаждат от България, защото излиза по-евтино, но първите дни – пълно мълчание. После се разбра, че мога само аз да звъня, защото съм си била блокирала входящите обаждания. Да, бе! Както и да е. 

И така, първата вечер си легнах в 19 часа българско време и станах едва в 5 сутринта. Изобщо, никъде нищо не ми пречеше, нощем спях дълбоко и се възстановявах от умората. 

            6 септември

         Ставам около шест – и занапред ще е така – и за час и половина се оправям. Имам си сутрешни ритуали. Вода за чай или кафе си топля в метална кутийка от кафе с малко нагревателче. От предния ден си приготвям някакъв плод или една-две хапки, за да мога след това да си взема лекарствата. Изобщо, много бързо си подреждам „микросредата” и се отдавам на удоволствието от Пътя.

         С Йоана и Любомир не вървим заедно, но в определени моменти се намираме. „Капанчета” има през целия път. Можеш да се освежиш, да хапнеш и пийнеш. Не навсякъде е прекалено чисто, но пък хората са мили и гостоприемни. Четох, че в Испания има закон, който задължава местните хора да помагат на пилигримите. Убедена съм, че не го правят заради закона – просто са добросърдечни.

         Чудесни пейзажи! Вървя, куцам и снимам. Настроението ми е приповдигнато.

         Отново цитат:

Докато пътуваш, ти всъщност преживяваш акта на прераждането. Изправен си пред съвсем нови ситуации, денят минава по-бавно и в повечето случаи не разбираш езика, който говорят хората. Точно като дете, което току-що е излязло от майчината утроба. И започваш да обръ­щаш по-голямо внимание на нещата около теб, защото от тях зависи собственото ти оцеляване. Ставаш по-до­стъпен за хората, защото те могат да ти помогнат в труд­ностите. И с голяма радост приемаш милостта на богове­те, и най-малката, сякаш е нещо, което трябва да се пом­ни цял живот.

Същевременно, както се случва с всичко ново, забе­лязваш само хубавото и животът ти е по-щастлив. Затова религиозните поклонения винаги са били един от най-обективните начини за постигане на просветление. Дума­та „грях" на латински е „ресиз” и означава недъгав крак, който не е в състояние да извърви даден път. Начинът да се превъзмогне грехът е, като се върви все напред. На­пред, приспособявайки се към новите ситуации и получа­вайки в замяна хилядите благословии, които животът щедро раздава на потърсилите ги. (Паулу Коелю, „Дневникът на един маг”)

Така стигаме в Трикастела. Някога един крал - Алфонс IX, видял тук в мечтите си голям град. Векове по-късно това е само едно малко провинциално селище.

         Междувременно научаваме, че нашите хора не са нощували тук, не е имало свободни места, продължили са чак до Самос, което означава, че вчера са изминали почти 30 км! Йоана предлага да си извикаме такси до Сария, като така изпреварим групата. Нищо не мога да кажа. Когато приемеш нечия помощ, ставаш зависим от него. Тогава, ако не приемаш помощ от никого, ставаш зависим от себе си, нали? Кое е за предпочитане? В момента имам нужда от подкрепа и провидението ми я изпраща в лицето на тази ведра, спокойна, деликатна жена. Благодаря ти, Йоана!

         Пак сме в барче, на масичка отвън, и край нас минават момичета -поклоннички на коне.

         За да бъдеш „признат” за пилигрим и да получиш удостоверение, трябва да си изминал поне 100 км пеш, 200 км на кон или 300 км с велосипед. Моторни превозни средства не се признават...

         Таксито обаче се появява, летим по магистралата, жалко – бенедиктинският манастир от VІ век край Самос остава в далечината. Ето го. Разбира се, че рисунката не е моя!

            Навлизаме в Сария. За моя радост Albergue Internacional се оказва в старата част на градчето. Последни очакваме настаняване аз и един приятен млад швейцарец. Последните две места са наши. Не научих нищо друго за него, освен, че върви от самото начало на Камино. Респектирана съм. Тук, като се заговорят двама души, първият въпрос не е откъде си и как се казваш, а – откъде вървиш?..

         Йоана и Любомир имат резервация в хотел и се разделяме. Ръми.

         Тръгвам из града. Купих си нещо за ядене от близкия супермаркет – цените са почти като у нас, но в евро, сиреч двойни. Успях да говоря със Стоил. Наско не ми отговаря, излезе, че от притеснение не съм изписвала международния код. Най-после се чуваме. Толкова е хубаво, някак веднага всичко си идва на мястото... Свързах се и с Лили, тя вече се е откъснала от групата и е сама, доста напред... Времето минава много бавно. Вероятно трябва да се науча и да спирам, да правя паузи.

         

         В близката църква има вечерна служба. Влизам да послушам, макар че не разбирам нищо. На катедрата говори жена, после мъж, съвсем светски, делнично облечени. Предполагам, че четат молитви, защото отвреме навреме малцината миряни повтарят определени думи. Стената към църквата е красиво изрисувана.

         Кратка разходка из старите улички, чаша вино в барчето до моето алберге и – в леглото. Но към 21 часа идва Йоана, леко притеснена. Чула по телевизията и видяла в интернет, че утре се очаква проливен дъжд с гръмотевици. „Не мога да тръгна, дядо ми е пострадал от гръмотевица и много се страхувам...” Оказало се, че за утре места за спане няма никъде, едва им намерили стая в някакво хотелче на 11 км, в гората. Тя се тревожи за мен – къде ще ме настанят. Излизаме, аз съм по пижама, и отиваме до въпросното барче. „Чичо” Хосе дава на втория етаж стаи. Йоана бързо се разбира с него и ето че срещу 30 евро съм уредена за утре вечер в двойна стая. Всичко е наред. Прибирам се в моето алберге. Объркана съм, почти ми се плаче, но решавам да заспя с мисълта, че всичко се случва, както и когато трябва да се случи... Помещението е пълно с шумни тийнейджъри, също като нашите, но в 22.30 наистина всичко утихва.

         Сънувах странен сън, но не „разчетох” никакво послание в него. По-скоро е бил реакция на вътрешното ми объркване и безпокойство.

           

         7 септември

         В 8 сутринта съм на улицата. Всички, с които нощувахме заедно, отдавна потеглиха. Оставям си раницата при Хосе (между другото, той предлага и услугата да превози раницата ти до следващото алберге, но това е за пишман пилигрими) - и пак тръгвам из старите улички. Разликата в часовото време е 1 час и още не е съмнало съвсем.

         Решавам да проверя за колко минути ще стигна до края на града, при каменното римско мостче, та да си зная за утре, защото срещата с Йоана е там. Пред мене – семейство пилигрими, като майката бута детска количка, а на раницата й висят две малки обувчици...

          Изпратих много хора през мостчето, очевидно не се бяха изплашили от прогнозите.

         Изведнъж чувам българска реч! Семейство от София - бащата, майката и момиче на около 15 години – са тръгнали с велосипеди от началната точка, дотук са стигнали за 10 дни. Нямат време за дълги запознанства, затова им пожелавам лек път и бавно се връщам в Сария.

         В 10 часа имам среща с Йоана в техния хотел – да ме черпи за рождения ден на дъщеря си, навършвала 22 години. „Колко бързо минава времето”, казва Йоана. Уви, знам го. Пием кафе, разговаряме. Всъщност преди години сме се срещали веднъж – превеждах за издателство „Прозорец” книга за Елцин... Хайде да се разходим малко! Ръми. Тя спокойно взема чадъра, опрян на рецепцията. Но жената веднага тръгва след нас – чадърът е неин. Съжалявам, усмихва се Йоана и ми обяснява – във всички хотели има чадъри за клиенти. Жената бързо съобразява и ни догонва с чадъра – заповядайте! Купуваме от един супермаркет две бутилки червено вино и още нещо. Момичето на касата пропуска да маркира бутилките и не може да разбере какво иска да й каже Йоана. Вика управителката, тя също сдържано ни обяснява, че всичко е наред, докато най-после разбира – следва поток от благодарности. Навън се оказва, че едната бутилка и кашкавалът са за мен – да пия една чаша за здравето на Александра... Разделяме се до утре.

         И ето – пред мен е целият следобед, в който наистина няма какво да правя. Твърде непривична ситуация. Все едно, че си се засилил, тичаш – и изведнъж те препъват. През градчето тече река – също Сария. Сетих се за едно заглавие на Коелю, което в моя случай би звучало така – „Край река Сария седнах и заплаках”... Добре, да се опитаме да разберем – защо. И, загледана в реката, изведнъж се сетих! Сетих се как в един августовски ден, сигурно притисната от обстоятелствата, държах емоционална „реч”: „Нямам ли право на един ден, в който никой за нищо да не ме закача, да си правя каквото искам, а може и нищо да не правя! Толкова ли не съм заслужила един ден?” Колко пъти съм припомняла на другите източната мъдрост: внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне! Ами ето ти го този ден! Точно, както си го пожела! Така се развеселих!... На тротоара растеше ябълково дърво и пред краката ми бяха нападали малки червени ябълки. Изядох една, свежа и много вкусна...

 

Истинският път на знанието /.../ трябва да е път, който всеки да може да из­върви. /.../ По Пътя на Сан­тяго, както и в живота, познанието има смисъл, само ако послужи на човек да преодолее някое препятствие.

         Така е, драги Коелю, за четене – чели сме, но от мъдростта сме много далече...

         В барчето попитах Белен – съпругата на Хосе, предлагат ли супа. Тя се замисли за миг и каза: няма проблеми. След малко идва с голям, пълен супник, черпак и чиния. И ми прави знак да си сипвам, колкото искам. Беше нещо като крем супа, май имаше зеле, но не като нашето. Почти бях сигурна, че ми донесе от тяхната супа, не видях друг посетител да обядва. Много симпатична и бойна жена. Между другото, испанците ми харесаха, хубави жени и мъже, с приятно излъчване. И винаги реагираха добронамерено, с усмивка, като казвахме, че сме от България... Та, Белен накрая ми отвори бутилката и се качих в моята малка, кокетна стая. Намръщен беше денят и отвреме навреме леко ръмеше, но чак дъжд с гръмотевици... Точно пред прозореца ми бе павираният път, по който непрекъснато вървяха пилигрими – веднъж и група на коне, но най-вече пеш. А аз седях и пиех червено вино за здравето на едно непознато момиче, което дори не подозираше за моето съществуване. Бъди щастлива, Александра!

         И пак разходка – защо си мислех, че съм видяла всичко? А тази огромна магнолия? А тази висока старинна къща със странни плочи по фасадата, потънала в зеленина? А кулата, останала от някогашен замък?...

                    Чета табелите на големите, красиви старинни сгради – всички са с някаква културна функция. Нима не са се намерили наследници, които да живеят тук с претенцията на аристократи?..

         Мръкваше бавно. Не спуснах пердето и лежах, с поглед към звездното небе.

8 септември

         Рано сутринта, още по тъмно, чух стъпките на пилигримите. И изплуваха „Камбаните” на Едгар По: „... че вървим все натам в своя друм. Бим, Бам, Бум!”... Но аз не тръгнах по своя друм, а изчаках Йоана и Любомир, които дойдоха с такси до мостчето и поехме към Портомарин.

         Не можех да не снимам тази внушителна фасада – впечатляващата църква – крепост „Свети Николай” от ХІІ век.

                              

         Само едно кафе – и поемаме.

         Пътят минава покрай голяма красива река с въжен мост над нея.

         Охо, по Камино можело и така! /Поклонници на ролери/ Но пък трябва да предпочетеш магистралата...

         Уви, ръми. Няма как, вадя дъждобрана. С това куцукане сигурно изминавам едва 2 – 3 км на час, моите спътници доста ме изпревариха.

         Стигам до уютен мотел и, както очаквах, семейството вече е настанено тук. Редом - Albergue de Hospital da Cruz. Алберге на Червения Кръст. Колебая се дали да не потегля сама. Решавам, че ще завали по-силно и се настанявам. И като тръгна накриво! Я да си взема душ, да се стопля – водата хладка. Е, добре, ще си направя кафе – контактите нещо не работят. Добре, ще отида в барчето, ще си поръчам чай и ще изсипя кафето в горещата вода. Да, но барманът веднага пуска пликчето чай във водата. Може би, ако чуя Наско, ще се успокоя. Няма връзка. Чак ме досмеша. Значи, трябва да изчакаме.

         Ресторантът на мотела е препълнен. Направо вавилонско стълпотворение. Всички ли са пилигрими? Май не. Освен това испанците говорят много високо и много бързо. Ядат, пият, крещят – персоналът направо се побърква. Но трябва да се хапне. Познатото меню и чаша вино. Питам един младеж мога ли да седна срещу него – и така се запознавам с 32-годишния испанец Давид. Това, че не знам поне малко испански или някакъв друг език, ми пречи да се запознавам с хора по пътя. А това винаги е било важно за мене, част от пътуването, част от приключението. Давид беше достатъчно любезен да си говорим, колкото можем, на английски и това много ме зарадва. Краката му бяха много по-зле от моите, доста беше вървял и също имаше проблеми с обувките, та вечерта се наложи да го превързват...

          В това алберге имаше таблица на стената с броя на посещенията по месеци и дни. Дори през януари бяха нощували четирима души. До април – по няколко, силният сезон на Камино е юни – септември. Особено много хора вървят през юли, защото тогава е Денят на Свети Яков и те бързат да пристигнат в Сантяго де Компостела за празника. От друга страна, през лятото е твърде горещо и аз мисля, че избрахме най-подходящото време...

         Единствената нощ, в която не се чувствах добре. Някакъв младеж на съседното легло явно не можеше да заспи. Имаше нещо притеснително в ситуацията...

            9 септември

            Още едно приятно запознанство рано сутринта. Това е Елизабет, пристигнала е със съпруга си от Йоханесбург, Южна Африка, за да вървят по Камино. Харесахме се спонтанно, но кога и как да се разговорим? Все пак ми е приятно да си мисля за нея – на другия край на света...

            Както пише Иван Драгоев в „Записките на един пилигрим”:

„Фактът, че в течение на известно време пътят ми и пътят на другите peregrinos съвпада с El Camino, прави така, че имам нещо общо с всеки един от тях. Просто трябва достатъчно смирение и любопитство, за да открия пресечната точка. И това откритие е винаги прекрасно.”

         Благословена утрин! Чувствам се силна, бодра, пътят е чудесен. Когато наблизо няма пилигрими, пея с пълно гърло, но птичият хор изобщо не се притеснява.

                 

         Влизаме в селцето Лигонде. Доброволци предлагат рисувани камъчета. Усещам атмосферата на уъркшоп – в каменната къща наблизо можеш да си вземеш вода и кафе, а на стената е опънат екран...

        

                   Този приятел е от Канада. А това е Лариса от Петербург. Само че отдавна живее в Германия. Толкова бях щастлива да поговоря с някого свободно! Буквално за минути си разказахме толкова неща! Тя е шемет – скочила тази сутрин през прозореца на тоалетната, защото спалнята била заключена, а тя искала да тръгне още в шест. И, както си говорим, прегръща ме и казва: „Ну, я побежала!” Наистина хуква...     

        

         Пътят ни води към градчето Палас де Рей. А жълтите стрелки – право в следващото алберге. Звъня два пъти на Йоана – няма обхват. Сигурна, че те ще потърсят тук хотел, настанявам се в Mesón de Benito.  

След което се свързвам с тях и разбирам, че смятат да продължат. Вместо притеснение и страх, изведнъж ме обзема въодушевление. Разбирам, че е дошъл моментът да тръгна по Камино сама. Чувствам се страхотно. Време е да се разходя из града...

Един запустял двор с чешма в центъра...

         И пак си чакам салатата и емпанадата, които този приятел ще ми донесе...

         Установявам с учудване нещо, нетипично за мен. Всичките ни билети, резервации, застраховки и прочие не са издадени поименно за всяка от групата, а общо. В този момент аз не знам например на коя дата и в кой хотел в Сантяго де Компостела имаме резервация. Както споменах, и телефонната връзка помежду ни се оказа проблем. Добре, че „случайно” (дори бях на ръба да я изхвърля) съм пъхнала визитката на туристическата фирма в джоба си, та се обаждам и получавам подробен sms. А можех още в София да си направя копия от всички документи и да си ги имам... Да, ще успея ли да разтълкувам всички причини и следствия, всички уроци?...

10 септември

        

         В 8 часа сутринта с бодра крачка продължавам по пътя.

         Прекрасна природа! Всяка подробност от пейзажа ме радва и вдъхновява.

        

Пак цитат от Иван Драгоев: „… Няма значение по колко километра можеш да изминеш на ден. Не е важно дали ще стигнеш или няма да стигнеш до Сантяго. Единственото важно е, че в течение на известно време моят път съвпада с El Camino, че той неизличимо вписва следата си в тялото ми и че в моменти, когато се чувствам загубен, ще мога да потърся опора в тази жива следа...”

          Минаваме през Леборейро. Очарователни са тези малки селища. Всичко ми е толкова близко – каменните селски къщи, църквите, пътят, идиличното спокойствие...

         Цял живот съм обичала една вълнуваща тайна игра – да наблюдавам хората и нещата около мен и да си съчинявам техния малък свят, край който минавам за миг и дори не се докосвам. Ето жената на прозореца – снимката не може да изрази как ме развълнува тази гледка. Опитах се да си представя дома й отвътре, с кого живее, писмо ли чете, от кого е – и в следващия миг вече се отдалечавах завинаги...

         

            Това са две японски момичета от Нагоя, с които много приятно се разговорихме и повървяхме заедно.

        

         Тръгнали, вдъхновени от книгата на Коелю, и с голямо желание да видят Европа (по-късно ми писаха от Италия, от Франция...) Бяха изумени, че в България се знаят толкова неща за Япония – само споменах филмите на Куросава, книгите на Кавабата и Рюноске, българските поети, които пишат хайку, и прочие, но истински се шокираха, че знам коя е Сей Шонагон. „Ти си чела нейната книга?!” – възкликна едната. „Да, с удоволствие.” „Аз още не съм я чела...” „Е – казвам великодушно, - ти си млада...”

         През ХІІ век се формира Орденът на Сантяго от група кастилски рицари. Неговата цел била да закриля пилигримите, както Орденът на тамплиерите – тръгналите на поклонение към Божи гроб...

         Влизам в Мелиде – оказа се, че без почивка съм извървяла около 13 км за 4 часа.

         Tова е една от любимите ми гледки – каменният мост, зеленината, къщите, сякаш съм живяла тук и с огромна радост си спомням всичко. Между другото, само след няколко дни ще изпитам същото в Етнографския музей в Сантяго и очите ми ще се напълнят със сълзи...  

   

         Още в първото „капанче” пия истински портокалов сок в изстудена стъклена чаша. Звучи чудесна испанска музика. Пак се събрахме с японките – за последно...

         Настанявам се в Albergue de Melide. Душ, пране – и на разходка. Колко вълнуващи са тези старинни градчета – площадът, достолепната църква... Повтарям се – но това е лайтмотивът!

         Поседях малко в църквата, след което реших да уважа едно кафене на тротоара – капучиното е вкусно и отново в стъклена чаша... След кратко колебание качвам крака на съседния стол. Не е добър тон, но и болката не прощава...

            За вечеря откривам друго барче, но пак не мога да си избера нещо различно и се разбираме, макар и с усилие, за салата от домати и пържени картофи. Кой да ми каже, че Мелиде се слави с местното блюдо „Pulpo a la gallega” (октопод с картофи), предлагано в специални заведения „пулперии”! Но не съм сигурна, че щях да си поръчам - храната е от нещата, към които съм консервативна и не проявявам любопитство към непознатия вкус.

        

         Това е Ана-Мария от Екстремадура. Тръгнала със съпруга си от самото начало – днес беше 27-ият ден на тяхното пътуване. „Не признавам такива, дето тръгват от Сария – каза ми строго. – Колко път е това! И си пеят – тра-ла-ла! По Камино се върви в самота и мълчание.” Подарих й мидичка от варненския бряг, изтананиках й „Камино” на Лили Иванова на испански, не я беше чувала и много й хареса. Когато се събудих в 5.30 на другата сутрин, вече ги нямаше...

11 септември

        

         И отново на път. Тръгнах още по тъмно. Обичам утрините! Прохладно, свежо, тихо... Пътеката води през гора, изпълнена с птичи песни. Пресичам ручей по брод от големи обли камъни. Аромат на евкалипт, бор, цветя и треви...

      

         Този малък пилигрим забелязах още вчера. Той нощува в един кашон пред алберге-то. Бяха му изрязали прозорци, вратичка, имаше надпис. Но той скимтеше, искаше си стопанката. По пътя тя често го носеше на ръце, понеже се изморявал. „Ние сме бавни...” – усмихна се тя и ми посочи единия си крак, беше с протеза. Но в прекрасно настроение.

         На шосето – надпис на английски: „Защо да вървим, щом можем да тичаме?” Така ме болят краката и гърбът! И отвръщам наум: „А щом можем да седнем?...” И веднага – към крайпътното барче, където си поръчвам уханен ментов чай... А също сменям забележителните си обувки със сините гумени чехли...

         Аржуа – последното градче в моето пътуване преди края. Бързам да се настаня в алберге Santiago Apóstol, да се оправя и да тръгна да кръстосвам улиците. Неприятна новина. Чухме се с Лили и тя ми каза, че от Аржуа до Сантяго е невъзможно да намериш място за спане. Тя изминала 36 км и била на ръба да седне на пътя и да заспи. Не, подобна перспектива не е за мен. В центъра има малък туристически информационен център. „Вашата приятелка е права – усмихва се момичето, - съветвам Ви да хванете автобус.” Жалко. Имам дни, имам сили да вървя, но ето че пак ще се подчиня на обстоятелствата... Два кадъра от Аржуа. 

                  

         Прочетох, че тук се прави вкусният галисийски кашкавал Quiexo – познава се по капковидната форма. Произвеждат го от краве мляко в околните ферми и се консумира съвсем пресен. Не можах да го опитам – „капката” е сигурно към килограм и не се реже...

         12 септември

            Още по тъмно съм строена на спирката. Автобусът е комфортен, магистралата – като нова, но аз мислено се сбогувам с Пътя. Не успях да повървя и сто километра... Някакъв порив ме кара да сляза на предпоследната спирка, за да извървя последните четири километра до Сантяго пеш. Глупаво беше – трябваше да се върви по огромна магистрала с много платна, наоколо – типичен урбанистичен пейзаж. Поне се запознах с три ирландки – били сме заедно в автобуса, но и те постъпили по същия начин. Скоро решиха, че е tea time, но аз бързах за срещата с Лили.

          

         Ето го най-после Сантяго де Компостела! Стъпвам на улицата, която ще ме отведе до знаменитата катедрала! Такива бронзови миди има по целия път дотам. Не можеш да се объркаш.

         Разбира се, ще отложим момента на екстаза. Чакам Лили на автогарата. Тя е тук от петък (а по предварителен план трябваше да пристигнем в града следващия вторник). Просто е прелетяла разстоянието... Лили се оказа страхотна дама, изведнъж станахме безкрайно близки и за кратко време всяка искаше да сподели живота си... Това приятелство е един от подаръците, които ми даде Камино.

         Сблъскала се е с големи проблеми по настаняването, но в момента имаме уредени нощувки до вечерта, когато ще се съберем с групата. Е, и хотелите не са за пренебрегване. Истинско блаженство е да си влезеш в двойната стая... Но – няма време за губене!

         Сантяго де Компостела е старинен европейски град, каквито вече съм виждала, но няма да се изморя да обикалям, да ахкам, да се взирам, да снимам...  

         Ето я и прочутата катедрала! Отвсякъде към нея се стичат поклонници.

         Просто ще поседим, облегнати на стената, и ще погледаме...

         Имаме голям късмет да попаднем тук в Годината на светеца – криптата е отворена за посетители и заставаме на дългата опашка, за да се поклоним пред мощите на Свети Яков.

         Опашка има и пред канцеларията, където издават документа, удостоверяващ успешно завършилото поклонничество. Тази традиция датира от ХІV век. Ето захвърлените вече тояги на поклонниците.

         Аз обаче не извървях нужните 100 км и ще си остана с пилигримския паспорт с печатите... Е, следващият път.

         Вечерта службата в катедралата беше наистина впечатляваща. Хората – облечени официално, седят достолепно. Звуците на органа, хорът, изпълняващ „Химна на Христос”... Лили разказа, че е била на литургия, когато разлюлявали кандилото. То е огромно, виси по средата на храма на дебело въже; представям си как осем монаси го разлюляват и то „лети” под купола от единия до другия край, разнасяйки аромата на тамян. Имаше момент, когато изведнъж всички присъстващи започнаха да се ръкуват и прегръщат, ние - също, макар че нищо не разбирахме...

         Преди хотела седнахме в едно малко ресторантче, поръчахме си по чаша вино, при което получихме „бонус” хапки с нещо вкусно....     

         13 септември

         Ще посветим този ден на Финистера – „Краят на земята”, както са го наричали в Средновековието. Автобусът пътува три часа през прелестни места – западното крайбрежие на Испания. Някога маршрутът е бил дотук – днес също много поклонници го извървяват пеш, но това са още 3 – 4 дни. Каква радост е да видиш „голямата вода”, нали сме си морски чеда... Обаждам се на Наско и му казвам – ето, вече съм потопила крака в Атлантика, „твоя” океан! 

         Гладни сме и влизаме в едно ресторантче на брега, поръчваме си салата от домати и омлет. Изведнъж се появяват Йоана и Любомир! А по-късно видяхме и друга дама от групата, но те щели да спят тук...

         Лили хуква към заветното място – Фара. В тази горещина не мога да тичам три километра дотам и обратно, няма да успея за автобуса. Ще си го представям по снимките. На последното каменно блокче пише – нула километра, целта е постигната. Обикновено тук поклонниците оставят някаква дреха, дори я изгарят; потапят се във водите на океана.

         Аз ще се задоволя с кратка разходка. Открих прекрасно чисто заливче...

        

         И още една хубава вечер в Сантяго де Компостела...

            14 септември

        

         Свободно из града. Обичам това „мотаене” – ежедневието ми е програмирано по минути и в такива редки моменти истински си почивам.

             

         Хлябът в Испания е фантастичен, забравих всякаква предпазливост!

         Много интересен Етнографски музей. В един от коридорите бе представен проект – детски рисунки, дори една оригинална „инсталация” с обувки; някой „колега” добре е поработил с децата...

         Тази вечер сме цялата група в хотела, ангажиран още от България. Всеки е преживял Пътя по различен начин. Аз мисля, че при мен всичко се случи точно, както е трябвало...

 

         15 септември

         Летим за Мадрид. Хотелчето е в центъра. Време за разходка. За първи път ми липсва тръпката на екскурзианта. Още съм там – по междуселските пътища на Галисия. Но виж ти – близо до хотела излизам на площад „Света Ана”.

         Да не забравяме кой ни изпрати по Камино! По-късно ще й подготвя специален фотоколаж. Защото на всичко отгоре на този площад е и Испанският театър, паметникът на Лорка...

         Излизам на малка павирана уличка, в чиято настилка на определено разстояние са вградени бронзови букви – стихове или цитати от големите испански поети и писатели. Много интересна идея, интересно кога и по какъв повод са го направили...

                                     

         Вечерта завършва на маса направо на тротоара, в пресечка близо до хотела. От другата страна на тротоара също има маси. „Нашият” човек, дребничък чевръст испанец, постоянно щъка и привиква хора от главната улица. В резултат масите му са почти пълни. А отсреща никой не сяда. Там на прага на два пъти се появява добре облечен господин, но само се оглежда и не подканя. И аз бих правила като теб, човече, и масите ми щяха да са празни, затова не въртя бизнес...

         16 септември

         Свободно време в Мадрид. Все още не се разделям с мидата на врата, но тук вече не е същото.

         Решаваме да влезем в „Прадо”, наблизо е. За първи път изпитвам главоболие в Художествена галерия. Почти само испански художници. Много мрачни тонове, много наситени картини. Няма някакъв по-светъл пейзаж или натюрморт, да си починеш. Зала след зала, силни платна, силни сюжети... Отказвам се от последния етаж и сядам в барчето...

         Групата решава да търси някакъв дворец, аз се отказвам – на метри е Кралската ботаническа градина, това е, от което имам нужда. Отново красота, зеленина, тишина... Моля едно момиче да ме снима – последната снимка, последната ми емоция от Камино. „Много красива емоция” – усмихва се тя.

         Летището, самолетът, след три часа сме в България.

     *****

         Докато вървях по Камино, често се взирах по пътя и си казвах: стотици хиляди хора са минали оттук; може би в момента буквално стъпвам в следите от стъпките на Шърли Маклейн, Коелю, Иван Драгоев... Препрочитам написаното от тях – точни думи, толкова съзвучни със собствените ми мисли и преживявания. Коелю:

Заради моята гордост от позна­нието Ти ме накара да извървя Пътя, по който всеки може да мине, и да открия това, което всички разбират, ако обърнат малко повече внимание на живота. Накара ме да осъзная, че търсенето на щастието е лично и не е пример, който може да бъде даден другиму.

Извървях толкова километри, за да разбера нещата, които вече знам, които всички знаем, но които ни е труд­но да приемем. Има ли нещо по-трудно за човека, Госпо­ди, от това да узнае, че може да притежава сила? Малцина са поели бремето на собствения си три­умф. Повечето са се отказали от мечтите си, когато те са станали възможни. Отказали са се да водят Справедлива­та битка, защото не са знаели какво да правят със собст­веното си щастие.

Една българка, Миряна Савова, започва разказа за преживяванията си  по Камино с думите, с които аз бих искала да завърша:

        

„Когато си на Камино е лесно. Имаш цел. Следваш Пътя. Въпросът е, какво следваш след Камино?”Този въпрос има само един правилен отговор: собствените си мечти.

         А щом заговорихме за мечтите - отново Иван Драгоев:

  Човек никога не престава да мечтае. Мечтите са хра­на за душата, както яденето дава храна на тялото. През живота си често виждаме своите мечти провалени, а же­ланията си - съсипани. Но дори и тогава трябва да про­дължим да мечтаем, иначе душата ни ще умре и Агапе (съвършената, всепоглъщаща любов – б. а.) няма да проникне в нея. /.../

Справедливата битка се почва тогава, когато сърцето ни я желае. В героичните векове, във времето на странст­ващите рицари, е било лесно - имало е много земя за за­владяване и много неща за вършене. В наши дни обаче светът доста се е променил и битката е пренесена от бой­ните полета вътре в нас самите.

Справедливата битка е онази, която водим в името на мечтите си. Когато те избликнат в нас с цялата си сила - през младостта, - ние сме безкрайно храбри, но все още не сме се научили да воюваме. С големи усилия най-накрая научаваме как да се борим, но тогава вече не сме та­ка храбри. Затова се обръщаме срещу себе си и воюваме със себе си. Ставаме най-големия си враг. Казваме, че мечтите ни са били детински, трудни за осъществяване, плод на нашата липса на познание за истинския живот. Убиваме ги, защото ни е страх да поведем Справедлива­та битка.

/.../ Първият признак, че убиваме мечтите си, е липсата на време. Най-заетите хора, които съм познавал през живота си, винаги намираха време за всичко. Онези, които нищо не правеха, вечно бяха умо­рени, не разбираха колко малко трябва да свършат и по цял ден се оплакваха, че денят е прекалено кратък. В действителност те се страхуваха да поведат Справедли­вата битка.

Вторият признак за смъртта на мечтите ни е нашата самоувереност. Понеже не искаме да гледаме на живота като на едно голямо приключение, което трябва да се из­живее. Смятаме се за прекалено мъдри, справедливи и прави по отношение на малкото, искано от живота.

Третият признак за края на на­шите мечти е спокойствието, мирът. Животът се пре­връща в неделен следобед, без да изисква от нас велики неща или нещо повече, отколкото искаме да дадем. Тога­ва решаваме, че сме зрели, изоставяме детските си фан­тазии и постигаме своята професионална и лична реали­зация. Изненадваме се, когато някой на нашата възраст каже, че още иска разни неща от живота. Но в действи­телност дълбоко в душата си съзнаваме, че сме се отка­зали да се борим за мечтите си, да поведем Справедли­вата битка.

Когато се откажем от мечтите си и намерим покоя, имаме кратък период на спокойст­вие. Но умъртвените мечти започват да загниват вътре в нас, да съсипват средата, в която живеем. Започваме да се ожесточаваме спрямо околните. Най-накрая обръщаме тази жестокост към самите себе си. Явяват се болестите и психозите. Това, което сме искали да избегнем в битка­та - разочарованието и провала, - става единствен завет на нашето малодушие. А в един прекрасен ден мъртвите ни изгнили мечти правят въздуха труден за дишане и за­почваме да желаем смъртта, която да ни освободи от на­шата самоувереност, от нашите занимания и от онова кошмарно спокойствие на неделния следобед…

Боях се, че времето, преживяно по Камино, ще се отдалечава все повече и ще се превърне в спомен, към който ще се връщам с носталгия. Не е така. Пътят е все така жив в мен. Няма начална или крайна точка, няма връщане или пристигане. Няма извървян път. Камино продължава – и просто трябва да се върви. Понякога ти се пее, понякога ти се плаче. И точно тогава се появява някой, който ти казва само: „Буен Камино!” Накъде е поел, какво го кара да върви, колко е тежка раницата му? Никога няма да узнаеш. Не е ли достатъчно това, че не си сам, че си част от безкрайната върволица?

Лек път, приятелю!...