ЕВГЕНИЙ  ЗАМЯТИН –

ЛЕДОРАЗБИВАЧЪТ

Началото по никакъв начин не подсказва бъдещата съдба на Евгений Замятин (1884 – 1937) – най-неизвестния от великите руски писатели на ХХ век, по определението на Алексей Корольов.

Роден е в Лебедян, Тамбовска губерния. Да си представим неговата „малка родина“ от писмото до М. Волошин: „Пиша Ви от Русия, най-истинската, с чернозема, с Дон, със сламените покриви, лаптите, ябълките. Въздухът - като брокат – целият е изрисуван от аромати на ябълки от различни сортове… Тук има толкова ябълки, че хранят с тях кравите. Толкова много слънце, че да даде Бог на всеки Коктебел (градче в юго-източен Крим, където живее Максимилиан Волошин, поет и художник – б. м.)…“

Баща му е православен свещеник, майката – пианистка. Спомняйки си детството, Замятин пише: „Вие ще видите едно много самотно, без връстници, дете, легнало по корем на дивана, над книга - или под рояла, а на рояла майката свири Шопен - и провинциалното – прозорци със здравец, насред улицата прасенце, вързано за кол и кокошките се ровят в прахоляка. Ако искате география – ето я: Лебедян, най-руската - тамбовската, за която пишеха Толстой и Тургенев...".
         На четири години момчето вече чете Гогол и сериозна литература вместо буквар. „Много самота, много книги, много рано – Достоевски. И досега помня как треперя и бузите ми пламтят – от „Неточка Незванова“. Достоевски дълго си остана по-големия и дори страшния: приятел беше Гогол…“ („Автобиография“).

Следва Лебедянската гимназия, а след това семейството се премества във Воронеж и юношата завършва Воронежката гимназия със златен медал през 1902 г. В училище Замятин отлично се справя с хуманитарните науки, но математиката не му върви. „Специалността ми, за която всички знаеха: „съчиненията“ по руски език. Специалността, за която ниой не знаеше: всевъзможните опити върху себе си – за да се „закаля“. „Помня: някъде в 7-ми клас, през пролетта, ме ухапа бясно куче. Взех някакъв медицински справочник, прочетох, че обичайният срок, когато се появяват признаците на бяс – е две седмици. И реших да изчакам този срок: ще побеснея ли или не? – за да изпитам съдбата и себе си. През тези две седмици – дневник (единствения в живота ми). След две седмици – не побеснях. Отидох, съобщих на началството, веднага ме изпратиха в Москва – да ме ваксинират. Опитът ми завърши благополучно. По-късно, след десетина години, в белите петербургски нощи, когато побеснях от любов – направих по-сериозен, но едва ли по-умен, опит върху себе си…“

И така, последният ден в училище, кабинетът на инспектора, подава му някаква брошура. Замятин чете: „На моята almaematri, за която не мога да си спомня нищо друго, освен лошото. П. Е. Шчеголев“. „Добре е, а? – казва наставнически инспекторът. – Също завърши тук със златен медал, а какво пише! И в затвора влезе. Съветът ми е: не пишете, не вървете по този път.“ Съветът не помага.

Линията на съдбата на бъдещия знаменит писател се оказва път на парадокси, вървящ по острието на ножа, който според самия него е „единствено достойният път за един безстрашен ум.“

Сякаш на инат, Замятин избира най-математическата специалност

в Санкт-Петербургския политехнически институт - корабостроенето. Златният медал е заложен срещу 25 рубли в една заложна къща, започва свободният студентски живот. През лятото – практика в различни заводи в Русия, весели третокласни вагони, Севастопол, Одеса, пристанището, босяците.

През лятото на 1905 г. Замятин е на практика на парахода „Русия“, който плава от Одеса до Александрия. „Константинопол, минарета, дервиши, пазари, беломраморната крайбрежна улица на Смирна, бедуините на Бейрут, белият яфски прибой, черно-зеленият Атон, чумният Порт Саид, жълто-бялата Африка, Александрия /…/ изумителният Йерусалим, където около седмица живях в семейството на познат арабин…“ На връщане в Одеса става свидетел на въстанието на броненосеца “Потьомкин”.

„В онези години да бъдеш болшевик – значеше да вървиш по линията на най-голямото съпротивление; и тогава аз бях болшевик.“ В тон с бурния кипеж на времето – стачки, митинги - Замятин се увлича от социалистическите идеи, влиза в РСДРП и участва активно в живота на революционната студентска младеж. Така се стига до ареста му в края на 1905 г. – няколко месеца прекарва в единична килия, през които изучава стенография, английски език и пише стихове. Между другото, Замятин не се притеснява особено от многобройните арести в живота си, дори се забавлява да изпитва следователите в познаването на марксизма… След освобождаването си е изселен в родния Лебедян. Замятин обаче тайно се завръща в Петербург и живее там нелегално до 1911 г.

Още като студент Замятин среща бъдещата си съпруга Людмила Николаевна Усова. Семейството почти не живее заедно заради постоянните изселвания и местене на писателя, деца нямат. 

През 1908 г. той завършва образованието си, напуска партията и става преподавател в института, в катедра „Корабна архитектура“. На бюрото му, заедно с чертежите, лежат няколко листа – първият разказ, отпечатан същата година. „Когато срещам сега хора – споделя Замятин, - които са чели този разказ, се чувствам също тъй неловко, както при среща с една моя леля, чиято рокля, двегодишен, публично бях напишкал…“

И все пак, между чертежите и цифрите – още няколко разказа, които остават „в чекмеджето“. Когато незаконното му пребиваване в Петербург е разкрито, Замятин отново бива изселен за две години – Сестрорецк, Лахта. Боледува тежко, не е добре с нервите. И в същото време „от бялата зимна тишина и зелената лятна“ – се ражда повестта “Уездное” („Провинциално“), разкриваща инертния живот в руската провинция. Произведението привлича вниманието на познавачите на литературата, в това число и на Горки.

            През 1913 г. Замятин отново получава право да живее в Петербург.

Първата световна война посреща, както може да се очаква от един социалист - негативно. Пише повестта «На куличках» („На края на света“) – сгъстено до фарс описание на провинциален военен гарнизон, с типичното унижаване на човешкото достойнство, повест, в която цензурата вижда подигравка с руската армия. Изобщо, отношенията между Замятин и цензурата си остават враждебни за цял живот. Броят на списанието, отпечатало повестта, е конфискуван, а редакторът и авторът – дадени под съд. И оправдани.

         Изведнъж – през 1916 г. „подозрителният интелигент“ е изпратен в Англия като опитен инженер, представител на Морското министерство, да участва в строителството на руски ледоразбивачи. Той е един от главните проектанти на огромния ледоразбивач «Св. Александър Невски» (по-късно наречен «Ленин»). За Замятин това е фантастично преживяване. Той блестящо овладява английски език и придобива чисто британския маниер да се облича и държи в обществото. Писането също е в подем – тук, в бомбардираната от германците Англия, Замятин създава повестите си «Островитяни» (1917) и «Ловец на хора» (публикувана през 1921).

 Когато във вестниците с големи букви се появяват съобщения „Революция в Русия“, писателят не издържа. Връща се в Русия на борда на малък стар параход, с който пътуват петдесет часа до Берген с изгасени светлини, спасителни пояси и готови за спускане лодки.

„Бурята откъсна от брега огромния кораб на Русия и го понесе в неизвестността – пише Замятин. - Никой, дори новите капитани, не знаеше: ще се разбие ли корабът на парчета или ще пристане към някакъв неизвестен континент“.

Февруарската революция писателят посреща с надежда – в крайна сметка, той самият е „работил“ за революцията. Но отношението му към новата власт се променя твърде бързо. Той вижда, че болшевиките унищожават тъкмо главните за него ценности: личността и свободата. Наред с характерните за личността му бунтарски нрав, непокорност и независимост, Замятин придобива репутацията на „вътрешен емигрант“.

Иначе нарича зимата на 1917/18 година „весела и страшна“. Изстрели, обиски, нощни дежурства, безтрамвайни улици, дълги опашки от хора с торби, печки „буржуйки“, сельодка, смлян в мелничка за кафе овес… „И заедно с овеса – всячески всемирни идеи: да се издадат всички класици на всички времена и всички народи, да се обединят всички дейци на изкуството, да се даде на театъра цялата световна история. Тук вече не ми беше до чертежи – практическата техника изсъхна и се отчупи от мене като жълт лист (от техниката остана само преподаването в Политехническия институт).“ И същевременно: чете лекции по нова руска литература в Педагогическия иститут, в петроградския Дом на изкуствата организира майсторски клас по художествена проза, от който се създава групата „Серапионови братя“ – млади талантливи писатели като М. Зошченко, К. Федин, В. Иванов, В. Каверин, Н. Тихонов и др. Работи с Горки по издаването на «Всемирная литература», сътрудничи на различни издателства и списания, заседава в президиума на Всеросийския съюз на писателите. В течение на 10 години той е един уважаван литератор, математически точен в своите текстове, постоянно споменаващ в критическите си статии Лобачевски, Айнщайн, формулиращ аксиомите и теоремите на прозата. Човек с блестящ ум, интелектуалец, естет…

„А Вие сте англичанин… московски…“ – казва му Блок при първата им среща. Слаб, стегнат, сдържано вежлив, неизменно безупречен, не без известна показност, в дрехите си. Наистина, не случайно започват да го наричат Англичанина. И вечната му знаменита полуусмивка, лулата, спокойните остроти – всичко това кара околните да мислят, че той е неуязвим. Малък детайл. Корней Чуковски, човек, може би, твърде откровен, пише в свое писмо до Алексей Толстой, който по това време е в чужбина: „Е, да, в Русия го има Замятин, но това е такъв благообразен джентълмен, такъв приличен човек, на когото никога нищо няма да му се случи“. Алексей Толстой изпраща това писмо във в. „В навечерието“. Замятин в отговор пише до Чуковски: „Обиждам се не за това, че сте се изказали за мен зад гърба ми, не за това, че общувате с мен, а в същото време пишете лоши неща за мен. Не, всичко това не ме обижда. Обижда ме това, че не сте видели главното в мен: а то е, че аз съм главният еретик, че съм човек, застанал под удара. А на вас ви изглеждам благополучен, затворен, образцов англичанин.“

Още малко за човека Евгений Замятин, по думите на литературоведа Игор Шайтанов. Вечният опозиционер. Постоянно. С всяко свое произведение. Това е позиция. Сякаш навсякъде окото на писателя забелязва онова, което поражда неговия протест. Забелязаното се поставя под увеличително стъкло – и става гротеска. Като че ли не любов движи перото на писателя – а омраза. Омраза към онова, което му пречи да обича.

А иначе външно – сдържано учтив. Какви всъщност бури клокочат под тази видима сдържаност можем само да се досещаме по някои публицистични изяви и по революцията на езика и стила, която той осъществява – експресивния, крещящ, взривен език… Самият писател признава: „Старите бавни описания ги няма: лаконичност – но огромна зареденост, висок волтаж на всяка дума. В една секунда трябва да вмъкнеш толкова, колкото преди в минута: и синтаксисът е елиптичен, летящ… Необикновена, често странна символика и лексика. Образът – остър, синтетичен, в него има само една основна черта, която можеш да забележиш от движещ се автомобил. В речника се появяват провинциализми, неологизми, наука, математика, техника.“

В статиите си Замятин смело анализира цензурата, червения терор и други моменти от дейността на болшевиките, създавайки си в техните редици заклети врагове. Убеден социалист с умерено-опозиционни настроения, той критикува политиката на правителството по време на Гражданската война. На два пъти е арестуван, но е освободен «без последствия».

Замятин винаги е обичал революцията, която смята за главна движеща сила на човешкия прогрес, но я вижда „безкрайна“ - за разлика от болшевиките, пристъпили към строителството на „насилствен комунизъм“. Замятин е еретик (любима негова дума), задаващ „глупавите“ въпроси „защо?“ и „по-нататък?“, апологет на „вредната“ (тоест правдивата) литература. През 1921 г. в статията си „Аз се страхувам“ той гневно пише: „Аз се страхувам, че ние няма да имаме истинска литература… докато не се излекуваме от някакъв нов католицизъм, който не по-малко от стария се бои от всяка еретична дума. А ако тази болест е неизлечима – аз се страхувам, че руската литература има само едно бъдеще: нейното минало.“  

         Всичко се променя през 1925 г., когато в Ню Йорк на английски език излиза знаковият роман на Замятин „Ние“. „Моята най-смешна и най-сериозна творба“ – в тази самооценка няма показност. Замятин пише сатиричен роман, насочен не толкова срещу болшевиките, колкото срещу опасността от увлечението по техническия прогрес. Този замисъл се заражда в «машинизирана» Англия. Писателят описва общество на жесток тоталитарен контрол над личността, представата си за бъдещето в периода на военния комунизъм. Романът е завършен през 1920 г. и ръкописът е изпратен в Берлин на издателя З. Гржебин, с когото Замятин има  договорни отношения. Той, на свой ред, изпраща копие в САЩ за превод и издаване на английски език. В същото време съветската цензура вижда в романа прикрита подигравка с комунистическия строй и забранява неговата публикация в Русия.

В интервю за френски вестник авторът така характеризира замисъла си: „Този роман е сигнал за опасността, която заплашва човека, човечеството от хипертрофираната власт на машините и властта на държавата, роман за отношенията между личност и колектив, личност и държава.“

Интересен детайл на тема „машинизираното“ бъдеще. Художникът Ю. Аненков, с когото са близки, в един момент не на шега се увлича от утопията на машинизирания живот. Ето как реагира Замятин в писмо по този повод: „А по-нататък, Аненков, по-нататък, след твоя безкраен технически прогрес? Е, твоята тоалетна е възхитителна; е, става още по-възхитителна, с музика… е, накрая единна, интернационална, възхитителна, най-възхитителна, най-благоуханна тоалетна – а по-нататък? А по-нататък – всички ще хукнат от най-възхитителните тоалетни към неорганизираните и нецелесъобразни храсти. И сигурен съм – най-отпред – ти. Защото твоите картини и рисунки спорят с тебе много по-успешно от мен…“

През 1922 г. Замятин отново е арестуван и прекарва месец в затвора, но е освободен благодарение на застъпничеството на приятели.

Романът «Ние» е издаден в Ню Йорк на английски език през 1925 г., а след това на чешки (1927) и френски (1929) езици. Тези преводи забележимо повлияват както на европейския литературен живот, така и на съдбата на автора. Започва яростна критика и преследване - и това не са само словесни нападки. „Врага“ Замятин спират да публикуват, издаването на събраните му съчинения е спряно, лишават го от преподавателска и редакторска работа, пиесите му (много популярни сред зрителите) са свалени от репертоара… През 1929 г. той напуска Съюза на писателите и месеци наред пише до различни инстанции с молба да му се разреши да излезе зад граница – да се лекува, да постави своя пиеса в САЩ и прочие. Резултат няма и той разбира до кого трябва да пише, за да опита последния си шанс. През 1931 г. в своето знаменито, отчаяно, поразително смело писмо до Сталин, писателят дори не моли – изисква, да му се даде възможност да пише и публикува. Ако това е невъзможно в СССР, то – зад граница. „За мен като писател лишаването от възможност да пиша е именно смъртна присъда, а обстоятелствата са такива, че не мога да продължа работата си, защото никакво творчество е немислимо в атмосферата на системно, с всяка година увеличаващо се преследване…  

Ако аз наистина съм престъпник и заслужавам наказание, то все пак, мисля, не толкова жестоко като литературна смърт. Затова моля да се замени тази присъда с изселване от пределите на СССР…“ И твърди, че ще се върне обратно, „веднага щом у нас стане възможно да се служи на големите идеи в литературата, а не да се слугува на малките хора.“

И досега се спори за това, защо след подобно писмо Замятин все пак получава разрешение да замине зад граница – уникален за съветската власт случай. Дали революционното му минало и репутацията на бунтар са помогнали, дали обстоятелствата (брожение сред интелигенцията по това време, самоубийството на Маяковски) или най-вероятно застъпничеството на Горки, чиито молби Сталин все още изпълнява понякога…

Както и да е, през есента на 1931 г. писателят заминава, заедно с жена си, първо за Рига, после в Берлин и накрая се установява в Париж.

Формално той не е емигрант: редовно му удължават срока на съветския паспорт и дори продължава да поддържа последната си квартира в Русия (там остава голяма част от архива му, а този от емиграцията сега се съхранява в САЩ).  В изказванията си, особено публичните, е твърде сдържан, избягва рязката критика по отношение на Сталин в емигрантския печат и се държи настрани от емиграцията. През 1934 г. дори се записва задочно в новосъздадения Съюз на писателите на СССР.

Тази му особена във всяко отношение позиция отбелязва Марина Цветаева: „Той беше като мене – ни наш, ни ваш“. Интересен казус: и дадената пред Сталин дума удържа, и безупречната си репутация в очите на няколко поколения запазва. Джентълмен.

         „Той не дружеше с никого, не се смяташе за емигрант и живееше с надеждата при първа възможност да се върне вкъщи – спомня си Н. Берберова. – Не мисля, че той вярваше, че ще доживее такава възможност, но за него беше прекалено страшно окончателно да се откаже от тази надежда.“

         Дълбоката му любов към революцията остава за автора на романа „Ние“ единственото чувство, с което не успяват да се справят нито големият талант на писателя, нито здравият разум на инженера.

         В Париж Замятин пише статии за френски вестници, чиято основна тема е състоянието на съвременната руска проза и изкуството на авангарда. Продължава да работи над отделни разкази и пиеси, които не са допуснати от съветската власт до сцената. Архивът на писателя съдържа киносценарии на руски, английски и френски; разработки за екранизацията на творби от руската класика за Холивуд („Война и мир“, „Дама Пика“ и др.); незавършения роман „Бич Божи“за вожда на хуните Атила; очерци, спомени, статии, рецензии. По сценарий на Замятин знаменитият френски режисьор Жан Реноар екранизира пиесата на Горки „На дъното“, където главната роля играе Жан Габен. Филмът има огромен успех и е признат за най-добрия френски филм за 1936 г. Всичко това позволява на Замятин да живее сравнително спокойно в Париж и да помага на останалите в родината приятели в беда – Михаил Булгаков и Анна Ахматова, за които искрено тъгува.

Но да се върнем на романа „Ние“, признат за първата антиутопия в световната литература. На руски език пълният текст на романа за първи път е публикуван през 1952 г. в американско издателство, а в Русия - едва през 1988 г. в сп. „Знаме“.

Романът е диалог с Х. Уелс, защото според английския писател фантаст звярът в човека е непобедим и там е главната трагедия. А според Замятин главната трагедия е в това, че човекът може да победи звяра в себе си и да отиде в чистото царство на рационалността, на разума, който ще отхвърли човешкото, хуманното и това ще се окаже пагубно за човечеството.

Изкушавам се да дам накратко и гледната точка на популярния съвременен руски литератор Дмитрий Биков по този повод. Различна, предизвикателна, за някои, вероятно, спорна…

Победи тържествуващата диващина и това е главният извод на ХХ век – пише Биков. - Ако се беше сбъднала антиутопията на Замятин, това би било половин беда, това би било дори щастие.

Ето всъщност какво се случва в този роман. Той описва образцова тоталитарна държава, построена на абсолютен разум и логика, на най-строг режим. Има Благодетел и Машина на Благодетеля – инструмент за изпълняване на смъртни присъди. Главното занятие – хората строят Интеграл, космически апарат за полет към други планети. Всички граждани на Единната Държава нямат имена, а номера. Понякога се отделят час-два за „занимания с любов“, но винаги с един постоянен, назначен партньор. Този свят не е концлагер. Той е достатъчно комфортен, прозрачен и управляем. Единственият проблем е липсата на свободна воля, заменена от колективното рацио. Няма индивидуалности, има едно велико „ние“.

Още един съществен детайл – светът е ограден с Велика Стена,  нормално условие за всяко тоталитарно общество. Зад тази стена живеят диваците. Кои са те, не е много ясно. Както казва главната героиня I, има хора със „слънчева кръв“. Тази слънчева, гъста, горска животинска кръв кара брадатите гиганти да бъдат независими. Те живеят в своите гори, някъде отделно, не се опитват да проникнат в града, но се съпротивляват на колонизацията. Между тях и града съществува дори не вражда, а безкрайно отчуждение.

И по-нататък се развива типична любовна история – типична, защото в повечето антиутопии любовта е силата, която руши стените и реда. И вместо да обича своята тиха О-90, главният герой – Д-503, среща фаталната жена I. Той е един от строителите на Интеграла и по-късно се изяснява, че тя го съблазнява, защото нейната задача е, заедно с горските хора, да се разруши Стената, насочвайки срещу нея Интеграла.

Те успяват, в Града нахлува дивият живот, появяват се птици, невиждани дотогава, защото над града е издигнат купол, но – постепенно редът взема връх, започва изграждане на електровълнова стена. I е публично умъртвена, а над Д-503 извършват мъчителна операция – ампутират душата му, появила се кой знае откъде. И той отново става предишният и радостно пише в дневника си: „Ние ще победим. Защото разумът трябва да победи.“

В действителност трагедията в света идва по съвсем друга причина – разумът се лишава от всичките си права, диващината възтържествува. Сбъдва се триумфът на дивите горски хора, които наистина вземат властта. Колкото по-диви, толкова по-добре. Ориентация към диващината, грубостта, примитива, животинското, тълпата – този инстинкт побеждава. Да си представим, че някой би написал „Те“ – своеобразна „Анти-Ние“, утопия за живота на горските хора. Ето тази утопия се оказа тоталитаризмът, защото когато горските хора вземат властта, те са много по-жестоки, нерационални и страшни от хората на разума. Замятин си е представял, че болшевиките искат да построят светло, стерилно бъдеще, в което няма място за душата – и това със сигурност е опасно. Но не може да се каже, че в света на горските хора има място за душа.  

И това ни кара да уважаваме тази книга – безусловно, велика, неумела, спорна /…/ но книга, предугадила главното – че най-важната интенция на ХХ век ще бъде изчезването на личността. Замятин предупреждава за това – и нищо повече не може да направи…

         Така или иначе, в емиграция из-под перото на Замятин не се ражда друга самостойна, значима художествена творба. И тук неволно идват наум думите от неговата „Автобиография“: „Мисля, че ако в 1917 година не се бях върнал от Англия, ако не бях преживял всички тези години заедно с Русия – повече нямаше да мога да пиша.“

         Да, той губи връзка със средата си, но има още нещо – светът, с който се сблъсква, е напълно непознат и непредсказуем за него. Фашизмът, който става главна опасност и на чийто триумф в Европа писателят става свидетел, изобщо не произлиза от разума - фашизмът е ирационална стихия… Замятин се среща очи в очи с главната чума на ХХ век и разбира, че светът на Благодетеля на този фон е дори твърде невинен и фашизмът е наистина триумф на дивачеството и невежеството. Когато вижда как по площадите горят книги, той наистина усеща мириса на епохата. И мълчи от разочарование. Но той не доживява най-главното – как ХХ век рухва в бездната заради диваците…

Замятин тъгува за родината до смъртта си – през 1937. Дълги години страда от астма, но умира на 53 години от инфаркт.

Няколко души го съпровождат в последния му път до скромно гробище в едно от парижките предградия – А. Бунин, В. Набоков, Н. Берберова...  „Вчера край пресния гроб на Замятин… хвърлих шепа глина върху ковчега… – споделя Марина Цветаева. – Беше ужасно, убийствено бедно – и на хора, и на цветя – богато само с глина и ветрове – четири насрещни… В мен - заради него – дива обида“.

След смъртта му художникът Юрий Аненков пише: „Ако го нямаше по онова време Замятин в Петербург, щеше да се наложи да бъде измислен.“

             
Евгений Замятин е представен в сборника с един от най-силните си разкази - “Наводнение”, от който тръгна идеята ми да събера тези 12 разказа за любов и смърт.

Афоризми

Човекът е като роман: до последната страница не знаеш как ще свърши. Иначе не си и струва да четеш.

Истинска литература може да има само там, където я създават не изпълнителни и благонадеждни чиновници, а безумци, еретици, отшелници, мечтатели, бунтари, скептици.

Положението ви е зле. Явно ви се е появила душа.

"… назови ми последното число <…> А каква последна революция искаш? Последна - няма, революциите са - безкрайни. Последна – това е за децата: децата се страхуват от безкрайността, а е нужно – децата спокойно да спят нощем..."

Вие сте напълно неспособни да мислите абстрактно. Извинете ме, но това е просто тъпо.

Страхуваш се, защото това е по-силно от тебе, мразиш, защото се страхуваш, обичаш, защото не можеш да го покориш. Нали само непокорното може да бъде обичано.

Ако те не разберат, че ние им носим математически безпогрешно щастие, наш дълг е да ги заставим да бъдат щастливи.

Инстинктът за несвобода е органически присъщ на човека още от древността…

Единственият начин да бъде избавен човека от престъпленията – е да бъде избавен от свободата.

… вие искате да оградите със стена безкрайното, но се страхувате да надникнете зад стената.

Ние – най-щастливото средно аритметично…

Знанието, абсолютно уверено в своята безпогрешност – това е вяра.

Разкажи нещо на децата – всичко, докрай. И те все пак непременно ще попитат: „А по-нататък, а защо?“ Децата са единствените смели философи. И смелите философи – непременно са деца.

… разумът трябва да победи.

Усмивката е нормално състояние на нормалния човек.

Смехът има различен цвят. Това е далечно ехо на взрива вътре във вас…

Само убитото може да възкръсне.

Аз питам: за какво хората – още от пелените – са се молили, мечтали, терзали? За това, някой веднъж завинаги да им каже какво е щастие - и после да ги прикове с верига към това щастие.

Враговете на щастието не спят. С две ръце се дръжте за щастието!

На снимките:

Юношата Замятин

Портрет на Замятин, худ. Г. С. Верейски

Писателят със съпругата си Людмила