МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО –

МРАЧНИЯТ АВТОР НА СМЕШНИ РАЗКАЗИ

(1894 – 1958)

„Миша, ти ще станеш голям писател. Само че, ще свършиш зле.“ Така казва на едно малко момче пътуващ хипнотизатор, известен с умението си да гледа на карти.

И още едно предсказание в детството. По-голямата сестра шепнешком споделя: „Всички жени са влюбени в татко и това много разстройва мама.“ А мама казва: „Вашият баща не обича никого. Той има затворено сърце.“ „Аз също ли имам затворено сърце?“ – пита Миша. - „Да“. – „Значи аз също няма да обичам никого?“ – „Да, сигурно и ти ще бъдеш такъв. Това е голямо нещастие – да не обичаш никого.“

„Ами нищо, че няма да обичам никого. Главното е да бъдеш талантлив“ – решава тогава Миша. Той израства с усещането, че е срамно да бъдеш неталантлив. В неговото петербургско дворянско семейство с творчество се занимават всички. Баща му е художник, рисува картини, илюстрации, прави мозаечни пана. Майката играе в театър, а след като се омъжва, започва да пише и публикува разкази. 

Малкият Михаил започва със стихове, после – разкази. Знае си, че ще стане писател.

Първият удар – баща му е с болно сърце и умира през 1908 г., като оставя майката сама с осем деца.

Зошченко завършва гимназия в Петербург и една година учи право в университета, но е принуден да напусне поради неплатени такси. През 1914 г. е зачислен в Павловското военно училище и още на следващата година, по време на Първата световна война,  постъпва в действащата армия като младши офицер. 

Награден е с пет ордена и стига до чин командир на батальон. Получава силно натравяне с газове при една атака, постъпва в болница, установяват порок на сърцето и той бива признат за инвалид първа категория. „Първата световна война ме парализира целия. Аз завинаги загубих чувството за ориентация. Понякога настъпваше затишие, а после отново започваше да ме преследва някаква необяснима зловеща заплаха. Никъде не можех да намеря успокоение…“

Въпреки, че е освободен от военна служба, в началото на 1919 г. доброволно постъпва в Червената армия и участва в Гражданската война.

След завръщането си в Петроград от фронта Михаил Зошченко се запознава с бъдещата си съпруга – Вера Кербицкая. „Аз вече вярвах в любовта – пише той, - и искрено мислех, че любимата жена е светиня.“ Те сключват брак през 1920 г., след смъртта на майката на Зошченко. На следващата година се ражда единственият им син – Валерий.

Семейството оцелява повече от 40 години. Отношенията между съпрузите са твърде сложни – писателят дълго отсъства от дома си, често „завързва“ романи. „И преживяхме ние с него цял живот. А беше ли това любов? Не зная“ – спомня си по-късно Вера. На темата за любовта и детското предсказание на сестричката на Зошченко ще се върнем по-късно.

А сега да се опитаме да се ориентираме в началото на неговия бурен и превратен живот. Живот под една твърде ярко изгряла и твърде тъжно залязла звезда…

През лятото на 1917 г. Зошченко е назначен за началник на пощата и телеграфа в Петроград. Скоро го командироват в Архангелск като комендант на Архангелската дружина. Ето как описва този период самият писател:

„За три години аз смених дванайсет града и десетина професии… Бях милиционер, счетоводител, обущар, инструктор по птицевъдство, телефонист на граничната охрана, агент в криминалната полиция, секретар в съда, деловодител. Това не беше шествие през живота, това беше пълна неразбория.“

В същото време обаче той посещава литературната школа при издателство „Всемирная литература“, ръководена от Корней Чуковски.

Включва се и в литературната група “Серапионови братя”, където се говори срещу демагогията и декларативността, за независимо от политиката изкуство, изобразяващо реалността на основата на фактите, а не на лозунгите. Дебютира в печата през 1922 г.

В разказите си от 20-те години Зошченко създава комичния образ на героя-еснаф с примитивен морал и светоглед. Острието на сатиричните му произведения е насочено срещу невежеството, еснафското себелюбие, жестокостта, приспособленчеството…

         През 30-те години той се насочва към по-големи творби: „Възвърната младост“, „Синя книга“, повестта „Историята на едно превъзпитание“ и др. Книгите му се издават и преиздават в огромни тиражи, писателят получава солидни хонорари, пътува из цялата страна с невероятен успех. Снимките му се продават в павилионите за вестници… През 1929 г. един от ленинградските вестници прави анкета за най-известния и любим жител на града. Хората посочват Михаил Зошченко.

Веднъж Корней Чуковски му казва: „Миша, вие сте най-щастливият човек в СССР. Имате младост, слава, талант и пари. Всичките 150 милиона население на страната би трябвало да ви завиждат.“ „А аз изпитвам такава мъка – отговаря Зошченко, - че вече трета седмица не се докосвам до перото. И никакъв човек не искам да видя. Ние имаме уговорка с жена ми: дойде ли някой, тя казва: Миша, нали не си забравил, че трябва да излезеш? И аз си обличам палтото и излизам.“

Случвало се е да изчезва от дома си за дълго. Веднъж приятели го откриват в мансардата на един фотограф на Невски проспект. „Втора седмица не се бръсне – тайнствено шепне фотографът. – Седи и мълчи.“ Изобщо Зошченко смята, че в живота има твърде малко весели неща. И че сатиричните му разкази са по-скоро тъжни. Впрочем, докато ги съчинява, той самият се смее така, че съседите възмутено започват да чукат по стената. Но после носи съчиненията си в редакцията и ги чете с най-мрачен израз на лицето.

В същото време „четат Зошченко в кръчмите – пише В. Шкловски. – В трамваите. Преразказват го на горните койки във влаковете. Представят разказите му за истински случаи…“

Веднъж писателят вижда опашка пред магазина насреща и пита съседите: „Какво чакат тези хора? Пуснали ли са нещо?“ „Ами – вас!“ – последвал отговор. Оказва се, опашката била за новия сборник с разкази на Зошченко.

Огромната популярност на Зошченко-сатирика хронологично точно съвпада с времето на НЕП-а: и когато временното отстъпление пред частната собственост приключва, по вълшебен начин изчезва и предметът на авторовите насмешки. Вчерашният безпросветен еснаф е обявен за изживян и преродил се в обикновен съветски човек – а с него някак не върви да се шегуваш…

Докато сме на по-ведра вълна, ще разкажа още няколко случки, свързани с писателя. Зошченко и Юрий Олеша са големи приятели. Понякога Олеша идва в Ленинград, отсяда в хотел и започва „купонът“. Но веднъж гостът пристига със съдран панталон. Зошченко, нали, освен всичко друго е и обущар, веднага се справя със ситуацията. По това време в Ленинград пристига и маститият Ал. Фадеев на среща с местните литератори. „Вие мислите, че голямото събитие в литературния живот е Вашето пристигане – подхвърля Юрий Олеша на госта. – Грешите. Голямото събитие е, че днес писателят Зошченко закърпи панталоните на писателя Олеша.“

Още през 20-те години, когато славата и всенародната любов към сатирика са в зенита си, има хора, които смятат, че заради развлекателността писателят пренебрегва правдивостта. Върви веднъж заедно с него един известен критик и нарежда: „Къде сте виждали такъв омерзителен бит? Сега, когато моралните качества…“ И в този момент насред Литейни проспект в краката им пада хилава обезглавена кокошка. И веднага от прозореца на четвъртия етаж на най-близкия дом се подава човек и ужасено крещи: „Не пипайте моята кокошка! Тя е моя!“ Зошченко се поспира, в това време човекът изскача от входа, грабва кокошката и хуква към трамвая. И в този момент върху писателя се нахвърля друг човек, оказва се, истинският собственик на кокошката, който обвинява Михаил Михайлович в кражба. Едва отървал се, Зошченко се обръща към критика: „Сега, мисля, сам се убедихте…“

Просто е такъв човек: притегля абсурда, както магнитът – желязото.   

А по-късно, в годините на голямата мизерия, вече поостарял, Зошченко си купува палто втора употреба от пазара. Сяда на пейката в една градинка да си почине и гледа – на отсрещната пейка – твърде приятна дама. Дамата започва да го гледа втренчено и писателят си казва – ей, значи все още жените ме заглеждат… В един момент дамата се приближава: „Може ли, уважаеми, да покажете хастара на палтото си?“ Смаян, той повдига полата на палтото и тогава дамата започва да крещи: „Полиция! Това е откраднатото палто на съпруга ми!“ Отиват в участъка, разпит, протокол – и Зошченко се прибира без палто…

Веднъж през 1936 г. при известен психиатър идва човек с признаци на дистрофия и се оплаква от безпричинна мъка и загуба на апетит. Лекарят преглежда хипохондрика и му предписва преди хранене да чете хумористични разкази. „Най-добре, приятел, вземете сборник на Зошченко“. „Докторе – тъжно въздъхнал пациентът, - аз съм Зошченко…“

И това не е анекдот. Визитата при психиатъра е по времето, когато пристъпите на мъката стават съвсем непоносими. Зошченко почти не може да спи, да се храни – ту трамваите му пречат, ту капещият кран… Той е страшно отслабнал и измъчен. Не получил помощ от медицината, Михаил Михайлович осъзнава: „Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се“. Тъкмо тогава му попада книгата на д-р Фройд „Теория на неврозите“. Методът му се струва интересен. И той се заема да преравя собственото си минало. Опитва се да пребори себе си, да си внуши жизнерадостно отношение към живота, да изживее детските си страхове и мрачните спомени от младостта. Открива, че тя почти изцяло е била пълна с тежки, трагични и уязвяващи преживявания.

Изпробва психоанализата на Фройд и теорията за условните рефлекси на Павлов върху самия себе си, търсейки първопричината за болестта си. И се оказва, че успява! Уви, обновеният, щастлив, оздравял Зошченко се заразява от традиционната за руския писател „болест“: по примера на Гогол и Лев Толстой решава да проповядва истината. Той е сигурен: като опише достоверно своя път към избавление от нещастието, ще допринесе много по-голяма полза за своя народ, отколкото, като съчинява весели разкази. И замисля автобиографичен роман със заглавие „Пред изгрев слънце“. За него тази книга е най-важното дело на живота му.

По време на Великата Отечествена война Зошченко подава молба да бъде изпратен на фронта, но получава отказ. Постъпва в противопожарната отбрана, пише антифашистки фейлетони и пиесата “Под липите на Берлин» (заедно с Е. Шварц).

През септември 1941 г. писателят е евакуиран в Алма-Ата. На Ленинградския съюз на писателите се предоставят по шест места в самолет на месец, а персоналните списъци на евакуираните се утвърждават от Военния съвет. Така че, налага се да изостави семейството си – още повече, че синът Валерий е сред опълченците, защитаващи подстъпите към града, а Вера Владимировна за нищо на света не иска да се раздели със сина си. През немския фронт заедно със Зошченко летят двайсет тетрадки със скъсани подвързии, за намаляване на теглото – ръкописите…

В Алма Ата писателят пише сценарии за “Мосфилм”, серия военни разкази и фейлетони, продължава да работи над повестта «Пред изгрев слънце».

И може би тъкмо тук е мястото да отгърнем обещаната страница в житието на Зошченко и да проследим сбъдва ли се предсказаното в онзи детски разговор с по-голямата сестричка. „Значи, аз също имам затворено сърце и няма да обичам никого…“ Но как се връзва това с безбройните обожателки, преследващи младия Михаил Михайлович; с постоянните му „романи“?

Зошченко определено е мъж с чар. Увлича се от Оскар Уайлд и се стреми да му подражава в елегантния стил и парадоксалните изказвания. Ето как си го спомнят някои дами: „Красиво смугло лице, тъмни морни очи… Невисок и много изящен човек. Всичко в него предизвикваше у мен чувство на уважение и възхищение. Беше винаги добре облечен, но без предизвикателна показност…“

„Очарователен събеседник, чиято огромна ерудиция бе облечена в толкова изящна форма, че не само не засягаше никого, а обратно – възвишаваше. Трудно е да си представиш човек, пред когото би било по-лесно да се изповядаш, да му откриеш най-заветното и трудното в себе си…“

И, главното, разбира се, за един денди – освен възхитата от страна на  жените, също възприемането им леко уморено и отвисоко… „Колкото до любовта – пише Зошченко в едно ранно романтично писмо, - това вероятно е нещо, не съвсем достъпно за моето въображение, сигурно така и ще живея, както винаги съм живял…“

Момент! Той нали се жени – съвсем млад и влюбен, и нарича „любимата жена – светиня“?... Бракът му с Вера обаче много скоро придобива съвсем друг обрат.

Зошченко веднага ясно поставя условия: никаква зависимост, ни най-малка намеса в живота му! Но тя живее заедно с него! Налага се да се направи отделна врата, фактически разделяща квартирата им на две. И започва дългият мъчителен живот на нелюбимата (по-точно разлюбена) съпруга, незнаеща как да подходи към винаги строгия си съпруг. Макар че той й позволява многократно да преписва ръкописите му…

Отначало го дразнят кукленската й красота и лекомислието й – същото, което обожава в другите, а и в самата нея в началото. После го дразни страстта й към еснафския безвкусен разкош – веднъж тя на своя глава сменя цялото обзавеждане с „позлатени“ мебели в стил Луи 14, порцеланови кукли и лебеди и жива палма в ъгъла… Приятел, дошъл в дома им, възкликва: „Миша, обстановката е също като в твоите разкази!“ Зошченко едва тогава забелязва промяната… Но може би най-важното е, че тя не харесва неговите разкази, напротив – намира ги пошли и груби и предпочита салонната литература, с която е израснала…

Да, у дома Зошченко е мрачен, нетактичен и на моменти почти груб – с изключение на горещата му любов към малкия Валерий. В същото време всичките му поклоннички са оставили най-възторжени спомени за него като за истински джентълмен. Наистина, какво кълбо от желания, чувства, черти на характера и стил на живот; каква неутолена потребност от нежност, влечение към младостта, донжуанство, необходимост от свобода…

Годините минават и новите музи продължават да се появяват в живота на писателя. Но сега той все повече се нуждае от разбиране и подкрепа. От самоотвержена и сериозна муза.

Ето я – главната спасителка на Зошченко - Лидия Чалова.

Когато се запознават, писателят е на 41 години, а тя - на 22, художествен редактор в Гослитиздат, омъжена. Той се сприятелява със семейството и често им гостува. След три години съпругът на Лидия загива при злополука. Зошченко я подкрепя, срещите им продължават. Любовта не се появява изведнъж. Романът се развива бавно и красиво, а при раздяла – с писма и телеграми. Мнозина смятат писателя за необщителен, мрачен, затворен, крайно егоистичен, който се вълнува само от творчеството и здравето си. Писмата му го представят в съвсем друга светлина – като човек добър и благороден, способен на дълбоки чувства, но много затворен. Писмата до Лидия са изпълнени с удивителна, внимателна, сдържана нежност.

Той се притеснява от солидната разлика във възрастта, но така или иначе, близките им отношения продължават четиринайсет години. Дълъг път, в който двамата минават през много изпитания, включително суровите военни години. Тъкмо бедите ги сближават здраво и задълго. В спомените си за Зошченко самата Лидия Чалова се разкрива като изключително тактична, добра, предана и любяща жена, дълбоко разбираща особеностите на характера му и не изискваща официално узаконяване на връзката им. Явно именно с нея той се чувства удобно и спокойно, там е вторият му дом.   

И така, казахме, че Зошченко е евакуиран в Алма Ата. В един момент Лидия му пише, че е в изключително тежка ситуация и моли, ако е възможно, да й помогне да се премести в Алма Ата. При това с майка си и сестра си, която скоро е родила. И писателят, който никога за нищо не е молил, успява да изпълни трудната й молба. През септември 1942 г. те се събират отново.

„На алма-атинската гара, когато за първи път погледнах Михаил Михайлович, не повярвах на очите си – пише Лидия Александровна. – Аз бях виждала дистрофици в Ленинград… но че тук, в дълбокия тил, човек може да изглежда така ужасно – не, това беше непоносима гледка! Попитах го, как е могъл да се докара до това състояние? Той каза, че получава 400 г хляб, половината изяжда, а другата половина обменя за половин литър мляко и глава лук. Това му е дневната дажба.“

Съчинявайки главната, според него, книга за спасението на човечеството, Зошченко така се увлича, че едва не погубва себе си. Сякаш провидението изпраща Лидия – и то неведнъж – за да го спаси.

На другия ден тя отива в студията, където Михаил Михайлович работи в сценарния отдел. И разбира, че колегите му дори не са подозирали, че той почти година използва само купончето си за хляб… Тя го води на лекар и той издава бележка, че писателят е с диагноза дистрофия. С тази бележка отделът успява да му уреди хранене от болницата на Совнаркома. Лидия успява да спаси здравето – а може би и живота – на Зошченко. Не е могла да го спаси единствено от фаталната му литературна съдба…

В момента той пише киносценария „Войнишко щастие“ и същевременно работи до изнемога над главната си книга – „Пред изгрев слънце“. „Той разбираше, че времето не е подходящо за тази книга. Но какво можеше да направи? Казваше, че сърцето му не е добре и той страшно се бои да не умре, преди да я завърши.“

И ето, поставяйки точката, Зошченко заминава за Москва. Постъпва в редколегията на сп. “Крокодил”. Работи за театъра. Комедията му «Платнената чанта“ има 200 представления за една година!

Пише на Лида щастливи писма – започва отпечатването на романа в сп. „Октомври“! Но тя, като опитен редактор, си представя литературната реалност по-трезво. И веднага заминава за Москва.

Пристига точно навреме. От „небесата“ удря гръм, по-нататъшното отпечатване е спряно. И тук Лида намира нужните думи да го ободри и държи във форма, среща го с Шостакович и Вертински, които са във възторг от творчеството му. Но гневните рецензии се изливат като порой. „Като клошар броди Зошченко сред бунищата, издирвайки най-лошото – пише сп. „Болшевик“. – В Съветската страна няма да се намерят много хора, които в дните на борба за честта и независимостта на нашата Родина да намерят време да се занимават с „психологическо човъркане“. На работниците и селяните никога не са били присъщи „недъзите“, в които е потънал Зошченко. Как е могъл да напише такава нелепа глупост, нужна само на враговете на нашата родина?“

Апропо, пълният текст на «Пред изгрев слънце» се появява за първи път в САЩ през 1973 г., а в Русия – през 1987 г.!

Но – това е в далечното бъдеще. В момента Зошченко е съсипан физически и психически. Иска само да се върне в Ленинград, да се затвори, да се скрие. Но разрешение за връщане получават далеч не всички ленинградци, само нужните. А писателят, след разгромяващите статии – не е нужен. Той, когото през 1929-та бяха определили за най-известния човек в града! И тук, за кой ли път, го спасява отново Лидия Чалова. Тя успява да се прибере в Ленинград и започва да ходатайства за завръщането на писателя. Макар да разбира, че това ще ги доведе до раздяла. Той ще се окаже в дома си, при семейството, а тя – отново сама.

И така, в началото на април 1944 г. Зошченко се завръща. Вера Владимировна и синът му Володя са преживели воайната и блокадата без него. Той самият също е преживял твърде много… Появява се силно остарял, равнодушен, отчужден – пише в спомените си Вера. Той е преживял тези години с друга, тя го е обичала, съчувствала е, помагала му е, а тук отдавна няма никакви чувства. И той веднага отива в стаята си. Там, където е познатото му работно бюро…

Лидия, разбира се, прави опит да се свърже завинаги с писателя, но той няма сили да направи тази крачка. „Лидуша! Тези дни съм ужасно огорчен и разстроен – пише той в писмо от ноември 1944 г. – Не мислех, че ще ми е толкова трудно да се разделя с теб. Разбирам, че това е единственият ход. Разбирам го с разума си, но ми е много тъжно. Няма съмнение, че те обичам. И вероятно винаги ще те обичам. Прости ми, Лида, ако съм ти причинил огорчения. Винаги съм искал да ти е добре с мен. И да няма никакви – вътрешни и външни – препятствия. Е, не се получи – не се получи.“

През април 1946 г. Зошченко е награден с медал “За доблестен труд по време на Великата Отчествена война 1941 – 1945 г.”, но след като в сп. “Звезда” излиза неговият разказ за деца «Приключенията на една маймуна», облаците над главата на писателя се сгъстяват. Оказва се, че “окопалият се в тила” Зошченко е имал “недостойно поведение по време на войната”. За това, че са му предоставили литературна трибуна, списанията “Звезда” и “Ленинград” са буквално разгромени с постановление на ЦК на ВКП(б). Творбите на писателя са обявени за пошли пасквили на съветския бит и съветските хора в уродливо карикатурна форма. Много скоро се появява докладът на А. Жданов, секретар на ЦК на ВКП (б), пълен с оскърбителни нападки срещу М. Зошченко и А. Ахматова. В резултат Зошченко е изключен от Съюза на писателите и лишен от средства за съществуване. Не го печатат, името му не се споменава в пресата, не го отбелязват дори на преведените от него произведения. Почти всички познати литератори прекратяват отношенията си с него.

Призракът на мизерията отново застава пред него в цялата си уродливост. През 1946—1953 г. Зошченко е принуден да се занимава с преводаческа работа и усвоения на млади години обущарски занаят. В този момент го подкрепя… всенародната любов. Сутрин Михаил Михайлович отваря пощенската си кутия и нерядко намира там пликове с пари от напълно неизвестни хора…

Наричат го дори „дезертьор“, скрил се в тила, докато другите воюват. Това го наранява особено силно. Повечето писатели по време на войната са били военни кореспонденти и, макар и в униформа, рядко и за кратко са попадали на фронта, били са пазени. Ако някой е воювал на предната линия, това е тъкмо Зошченко – по време на Първата световна война е раняван, натровен при газова атака, награден с ордени – и признат за инвалид. И изведнъж – „дезертьор“!

След смъртта на Сталин Зошченко отново е приет в Съюза на писателите (по предложение на К. Симонов – като преводач). Бойкотът за кратко се прекратява.

И тук, за беда, група английски студенти, на официално посещение в СССР, настояват за среща със Зошченко и А. Ахматова. На публичната среща му задават въпроса как се отнася към Постановлението от 1946 г., на което Зошченко отговаря, че не е съгласен с оскърбленията по свой адрес, че е руски офицер с бойни награди и е работил в литературата с чиста съвест, че разказите му са насочени срещу предреволюционното еснафство, а не срещу съветския народ.

След тази среща отново се появяват разгромяващи статии, колегите писатели го обвиняват във високомерие и нежелание “да се разкае”. Неведнъж бивши приятели се извиняват шепнешком: „Прости ми, Миша, но имам семейство и деца…“ – преди публично да го заклеймят на поредното събрание.

Месец след срещата с англичаните, на събранието, на което специално пристига московското литературно началство, обвиняват Зошченко в това,  че публично се е осмелил да изрази несъгласието си с постановлението на ЦК. Симонов и Кочетов се опитват да вразумят Зошченко „да се покае“. Не разбират причината за неговата твърдост. Възприемат я като упоритост и високомерие.

Ето част от отговора на писателя: „Мога да кажа, че в тази ситуация моят литературен живот и съдба са приключени. Сатирикът трябва да бъде морално чист човек, а аз съм унизен като последния кучи син… Оттук нататък нямам нищо повече. Нищо. Не се каня да моля за нищо. Не ми трябва вашето снизхождение /…/, нито вашите ругатни и крясъци. Аз съм повече от уморен. Ще приема всяка друга съдба, освен тази, която имам.“

         Интересна подробност. Стенограмата на това изказване дълго време се смята за изгубена – изчезва от всички архиви, в които се числи според картотеките. Документа намира писателят Даниил Гранин, присъствал на събранието. Той се обръща към своя позната стенографка, тя на свой ред намира колежката си, която е работила точно на това заседание и така Гранин получава копие от документа. Към стенограмата има бележка: „Извинете, че записът на места е приблизителен, аз тогава силно се вълнувах и сълзите ми пречеха“.

Краят е близо. В английската преса се появяват статии, развенчаващи мита за свободата на словото в СССР. Нападките срещу Зошченко спират. Силите на писателя обаче са изчерпани, той все по-често изпада в депресия, отново почти спира да се храни и няма желание за работа, няма надежда. Настъпва период на нищета и забрава. Остават му четири години земен живот. Писателят живее на вилата си в Сестрорецк като затворник, забравил за литературен труд. Фактически – в небитието.

Три години писателят се занимава с уреждането на пенсията си, която получава малко преди смъртта си.

Михаил Михайлович за последен път се показва в обществото през пролетта на 1958 г., на честването на 90-годишнината на М. Горки. „Нито една предишна черта! – ужасяват се приятелите. – Като труп, закован в ковчега. Дори е странно какво говори!“ „Зошченко – с трудната и тъжна походка на обиден от живота човек… побелял, с оредели коси, слепоочията хлътнали и този полупразен поглед – пише К. Чуковски. - Задушен, убит талант. На сбогуване каза: „Литературата е опасно производство, равно по вредност само на изготвянето на оловна помада“ (забранена вече, извънредно токсична помада, на основата на оловото – б.м.)

Мнителният Зошченко, загрижен цял живот за здравето си, всъщност цял живот боледува. И силите му се изчерпват. Вера Владимировна героично прави всичко възможно да го спаси. След смъртта му тя се грижи за съхранението и издаването на неговите творби. И, разбира се, побеждава своите съпернички: преминавайки търпеливо черно-бялото „шахматно“ поле на живота – става най-после Царица.

Малко преди да си отиде от този свят, писателят губи способност да говори разбираемо и да разпознава заобикалящите го. Жена му моли домашните да не го поправят и да се правят, че всичко е наред.

Последната вечер болният възвръща способността си да говори смислено. Сяда, отпуска глава на рамото на жена си, притиска се до нея както никога, и казва: „Колко е странно, Верочка, колко е странно… Колко нелепо живях…“ Умира същата нощ, на 22 юли 1958 г., на 63 години, от остра сърдечна недостатъчност.

Властите не разрешават той да бъде погребан във Волковското гробище в Ленинград и това става в градчето Сестрорецк, където писателят прекарва последните години от живота си. Очевидци твърдят, че мрачният в живота Зошченко бил усмихнат в ковчега си…

В сборника "12 разказа за любов и смърт"  Зошченко е представен с "Разказ за дамата с цветята".

Афоризми

Нима може да има нещо по-лошо от нормалното?

Ако жената е добродетелна, за това знае само тя. Ако е порочна – кой не знае?

Човекът е твърде странно животно.

Никой в Русия не може да издържи своето величие.

Най-важното в живота са думите. Заради тях хората са отивали на кладата.

Смисълът на живота не е в това да удовлетворяваш желанията си, а в това да ги имаш.

Красивото никога не е смешно.

Мъжът обича да говори за себе си, а жената - да слуша за себе си.

Глупостта не е главоболие, което минава от едно хапче.

Хората умеят да обичат само това, с което не са свикнали.

Парижкият университет в течение на шест века не е приемал женени, смятало се е, че жененият човек е изгубен за науката.

Животът е твърде скоротечен, за да се устройваме в него така солидно, така сериозно.

Любовта, колкото и да е чудно, е свързана преди всичко с големи неприятности.

На снимките:

Миша Зошченко на 3 години

Зошченко като младши офицер в армията – 1915 г.

Вера Кербицкая – съпругата на писателя