ВАЛЕРИЙ  БРЮСОВ:

„АЗ БЯХ, АЗ МИСЛИХ, АЗ ОТМИНАХ КАТО ДИМ…“

Тъжно. Такава е човешката съдба – не прави изключение дори за най-талантливите, най-умните, най-достойните… И все пак, преди „да отминем като дим“, разполагаме с най-ценното – живота. И в него има време и място за всичко – време да се родиш и време да се бориш, време да обичаш и време да страдаш, време да оставиш следа…

Валерий Брюсов (1873 - 1924) - знаменитият руски поет, прозаик, драматург, преводач, литературовед и историк, е изпълнил докрай всеки миг от отреденото му време.

Роден е в Москва, в семейството на търговец. По майчина линия, Брюсов е внук на А. Бакулин, търговец и поет-баснописец, а дядо му по бащина линия е крепостен селянин на помешчика Брюс. Успява да откупи свободата си и да се премести в Москва, където започва да се занимава с търговия и купува дом, в който по-късно живее поетът.

Бащата на Валерий е нееднозначна фигура. Съчувства на народническите идеи и публикува свои стихове в списания. В същото време се увлича от конни състезания и, залагайки там, губи почти цялото си състояние. Семейството не е набожно и почти не се занимава с възпитанието на своя син, единствено му забраняват „религиозните приказки“. Така момчето отрано опознава повече идеите на Дарвин, отколкото житието на Христос. Вместо да играе с хлапетата на двора, бъдещият поет поглъща книга след книга – класически произведения, приключенска литература (най-вече Жул Верн и Майн Рид), научни статии.

Още 13-годишен, Брюсов свързва бъдещето си с поезията. В началото се възхищава от Некрасов, по-късно от - Надсон. Получава блестящо образование, учи в две престижни гимназии, като в последните години започва да проявява интерес към математиката и да решава успешно най-сложните уравнения и задачи. Въпреки това, не се отдава на науката, а след завършване на училището става студент в историко-филологическия факултет на Московския университет. Насочва се към историята, философията, литературата, изкуството, чуждите езици, увлича се и от театъра.

„Талантът, дори геният ще дадат само бавен успех, ако изобщо го дадат. Това е малко! За мене е малко. Трябва да се избере нещо друго… Да се намери пътеводна звезда в мъглата. И аз я виждам: това е декадентството. Да! Каквото и да си говорим, лъжливо ли е то, смешно ли е, но то върви напред, развива се и бъдещето ще му принадлежи, особено когато си намери достоен вожд. А този вожд ще бъда Аз! Да, Аз!“ – пише Брюсов в дневника си през 1893 - годината, когато постъпва в университета.

Още тогава младият поет си поставя за цел да стане разпространител на символизма в Русия. Увлича се от френските поети, чете с възторг творбите на Бодлер, Верлен, Маларме. Пише писмо до Верлен, в което говори за предназначението си да разпространява символизма в Русия. „Новото направление в поезията органично е свързано с предишните. Просто за новото вино трябват нови мехове“. И той търси, изпробва нови форми…

През 1895 г. излиза от печат първият самостоятелен поетичен сборник на Валери Брюсов, наречен ни повече, ни по-малко - «Шедьоври». А в предисловието авторът заявява, че трудът му принадлежи на вечното изкуство. Пресата реагира с множество нападки. Тук откриваме самотния (с известна доза самовлюбеност) мечтател, студен и равнодушен към хората, който отрича стария свят и проповядва изкуство за изкуството.

         Поетът издава и три сборника - „Руски символисти“, където повечето стихове са негови, но подписани с псевдоними. Целта е не да се скрие, а да убеди четящата публика, че вече има много последователи.

И това наистина е така. Брюсов оказва влияние на много млади поети; той е голям авторитет не само сред връстниците си символисти, но и сред литературната младеж, акмеистите, футуристите - с репутацията на творящ поезия “маг” и “жрец” на културата. Блок смята себе си за недостоен да рецензира този гений, още повече – да публикува в едно и също списание с него.             След дипломирането си Валерий Брюсов продължава усилено да се занимава с литература и да разработва теорията на символизма. Някъде по това време той се сближава с поета Константин Балмонт, като приятелството им продължава до емиграцията на Балмонт. На него е посветен сборникът „Трета стража“, в който критиците виждат началото на урбанистичния етап в творчеството на Брюсов. Преминавайки през интереса към митологията, поетът вече се вълнува не само от израстването на Града и културата на Града, но и от предчувствието за приближаващите се грандиозни промени. Сега в поезията му присъстват темповете на големия град, социалните противоречия, градският пейзаж, звънът на трамваите, дори купчините мръсен сняг, най-дребните детайли. От „пустинята на самотата“ се връща в света на хората. Характерни за поетиката на Брюсов от този период са стиловата всеобхватност, енциклопедизмът, експериментаторството.

Съвсем скоро творческата биография на поета се обогатява със сборника с гражданска лирика «Urbi et Orbi» – елегии, балади, сонети, поеми, оди и послания. А не след дълго “гражданската” тема е заменена с убедеността в гибелта на урбанистичния свят и упадъка на изкуството. В творбите си от времето на Първата руска революция Брюсов описва бъдещата гибел на цялото човечество. („Последните мъченици“ представя залеза на руската интелигенция, „Земя“ е драма за края на света, когато е изгубена връзката с природата, с просторите и човечеството неотклонно се изражда под изкуствената светлина на машините. Единственият изход според автора е колективното самоубийство.)

Литературоведът Дмитрий Биков твърди, че в руската литература е трудно да се намери по-лоша репутация от тази на Брюсов. Да, някои съвременници и литературни критици наистина го намират за твърде самовлюбен, тщеславен и високомерен (откривайки доказателства в самото му творчество). Но не е ли по-важно огромното влияние, което той оказва на множеството свои последователи, за които е пътеводна звезда и жрец на културата? Николай Гумильов, Михаил Зенкевич, Осип Манделщам, Борис Пастернак, Александър Блок, Андрей Бели, Владимир Соловьов…

А какъв е Валерий Брюсов в личния си живот? Сега ще направим кратка пауза в творческата му биография и ще потърсим Любовта.

Хочу проклинать, но невольно
О ласках привычных молю.
Мне страшно, мне душно, мне больно...
Но я повторяю: люблю!

Неведнъж сте го казвали, Валерий Яковлевич, но това не е упрек. Може би е било трудно за една поетична душа да не се влюби във Вас. А и Вие да отвърнете…

Ще започна с тази, която не само се влюбила, но и е останала с Вас до последния Ви ден.

През 1897 г. поетът предлага ръката и сърцето си на Йоанна Рунт, чехкиня по произход, гувернантка на децата на сестра му. „Седмиците преди сватбата не са описани – отбелязва Брюсов в дневника си. - Това е, защото те бяха седмици на щастието. Как да пиша, като мога да определя състоянието си сега само с думата блаженство? Почти се срамувам да направя такова признание, но какво? Така си е.“

Йоанна е не само вярна съпруга, но и муза вдъхновителка, и ревностна пазителка на писателския архив, която след смъртта на любимия публикува неиздадените му приживе произведения.

Семейството няма деца.

Брюсов преживява множество „романи“, които Йоанна вероятно приема по единствения начин, способен да запази брака им. Дава му достатъчно свобода. В цикъла сонети „Съдбоносна редица“ всяко стихотворение е посветено на реална жена, която той някога е обичал.

И все пак, никоя от тях не може да се сравни с Нина Петровская, изиграла значима роля в живота му. Тя е съпруга на собственик на издателство, писателка (без особени заложби), известна сред литературната бохема в началото на 20-ти век. Описват я в черна рокля, с броеница в ръце и голям кръст на гърдите. Увлича се от всичко тайнствено и мистично. Карти, вино, спиритизъм, черна магия, култ към еротиката… По това време Брюсов също не е далеч от тези увлечения.

Нина има бурна връзка с поета символист Андрей Бели. След отдръпването му се сближава с Брюсов, за да накара Бели да ревнува. Пламва взаимна любов. „Ти - по-сладка от смъртта, ти - по-желана от отрова, окова моя свободен дух“ – признава поетът. 

Брюсов започва дебютния си роман „Огненият ангел“, вдъхновен от Нина Петровская. За да го напиша, признава той в едно писмо до нея „е достатъчно да Те помня, достатъчно е да Ти вярвам, да Те обичам“. По натура чувствена, противоречива, истерична, склонна към мистика и екзалтация – Нина напълно прилича на Рената, главната героиня. Тя „влиза в роля“ и я играе сериозно, дори започва сама да си вярва.

В основата на сюжета са взаимоотношенията между Брюсов, Андрей Бели и Нина, но действията на главните герои стават не в Москва, а в средновековна Европа. Писателят подправя произведението си с  фантастични елементи и заимства мотиви от «Фауст».

Най-силното преживяване на Валерий Яковлевич и Нина е пътуването до финландското езеро  Сайма (1905). „Ти беше върхът в моя живот /…/ откъдето ми се откриха два океана – на моя отминал и на моя бъдещ живот – пише писателят. - Ти ме възнесе към зенита на моето небе. След този миг можеше да започне само спускане надолу и аз чувствам, че вече съм го започнал. Ти ми даде да видя последните дълбини, последните тайни на моята душа. И всичко, което беше в горнилото на моята душа - буйство, безумие, отчаяние, страст - прегоря и като в златен слитък се изля в любов единна, безпределна, навеки.“

Нина Петровская е натура, която изисква пълна отдаденост в любовта. И тук за втори път (след Андрей Бели) тя се сблъсква със съперничеството на една всепобеждаваща дама – Поезията. Обсебващата любов на Нина започва да измъчва и тежи – и… чувството у Брюсов постепенно прегаря, той се отдръпва и отчуждава. Нина не може да понесе раздялата, опитва се безуспешно да си го върне – като възбуди ревността му към други мъже, отдава се на алкохол и наркотици, едва я спасяват. Тогава заминава за Италия и Франция, откъдето му пише екзалтирани писма. Изпаднала в жестока депресия, скача от прозореца на хотела, но… оживява, само остава инвалид до края на живота си. След години – пак в една самотна хотелска стая затваря прозорците и пуска кранчето на газта…

След години поетът преживява още една любов с трагичен край. Жрецът на модерната поезия омагьосва поетесата Надежда Лвова, с 18 години по-млада от него. Още като ученичка в Москва Надя намира още едно призвание – участва в нелегална болшевишка организация (между другото – заедно с Бухарин и Еренбург). „Надя обичаше стиховете, опитваше се да ми чете Блок, Балмонт, Брюсов… - спомня си Еренбург в „Хора, години, живот“. - Аз се подигравах с това увлечение на Надя, казвах, че стиховете са празна работа, „трябва да се вземе в ръце“. Въпреки любовта си към поезията, тя прекрасно изпълняваше всички задачи на нелегалната организация. Беше мило момиче, скромно, с наивни очи и гладко сресани назад руси коси… Аз често си мислех: ето кой има силен характер!...“ Завършва гимназия със златен медал и веднага е арестувана, но скоро освободена, защото още няма 17 години. Продължава да учи, започва да пише стихове. 

По това време се и запознава с Валерий Брюсов – през 1911 г. С неговото покровителство публикува свои творби в няколко списания, а през 1913 г. излиза единственият й поетичен сборник приживе – „Стара приказка“, с предговор от нейния ментор. В края на същата година изпада в депресия, свързана с „романа“ й с Брюсов, и се застрелва.

Да излезем от темата за Любовта и да се върнем години назад – там, където спряхме, в разгара на революционните събития от 1905 г. Тогава излиза от печат сборникът „Венец“, според самия автор – апотеоз на поетичното му творчество. Химн в прослава на идващите хуни, призвани да разрушат културата на стария, така познат му свят. Този свят е обречен и той, поетът, е част от него.

Само две години преди това, през декември 1903 г., в деня, когато навършва трийсет години, Брюсов казва пред Владислав Ходасевич:

― Искам да живея така, че в историята на всеобщата литература да има два реда за мен. И ще ги има.

          Литературното наследство на Брюсов далеч не е само поетично. Той е автор на пиеси, повести, разкази, романи (“Огненият ангел”, “Олтарят на  победата”), сборници (“Земната ос”, “Нощи и дни”).

За работата си като прозаик Брюсов пише, че има два вида разкази - “разкази на характерите”, в които действието има едно предназначение - “да даде възможност на действащите лица най-пълно да разкрият душата си пред читателите” (Чехов), и “разкази на ситуациите”, в които вниманието на автора е обърнато към “изключителността на събитията”, а “действащите лица са важни не сами по себе си, а само доколкото са включени в основното “действие” (Едгар По).

“Аз не мога да пиша така, както са писали Тургенев, Мопасан, Толстой. /…/ На мене ми е смешно да водя за конците своите марионетки, да ги карам да правят разни движения, само за да могат читателите да си направят извод от това: а, значи ето какъв характер има героят”. (Из писмо на Брюсов до А. А. Курсински от 1896 г.)

Като преводач писателят открива за руската литература творбите на Едгар По, Емил Верхарн, Пол Верлен, Ромен Ролан, Морис Метерлинк, Виктор Юго, Расин, Молиер, Байрон, Оскар Уайлд, Гьоте, Вергилий.

Значително е наследството му и като критик и литературовед, като журналист и редактор.

Кратка  пауза – нещо любопитно. Любимо занятие на Брюсов е стилизацията на различни поетични маниери – руски и чужди, чак до песните на австралийските диваци. Подготвя антология – „Сънищата на човечеството“ – стилизация или преводи на поетични стилове от всички епохи (!).

И нещо, което няма никаква връзка с литературата – знаменитият поет колекционира пощенски марки от всички страни, като фокус са колониите на европейските държави. Това в скобки – за радост на филателистите!

        

         Така. Продължаваме.

1914 – Първата световна война – поетът заминава като военен кореспондент на фронта. В поезията му продължават да се борят двете противоположни начала – жизнеутвърждаващите и песимистичните. Наред с патриотичните мотиви, темата за любовта, призива към труд и съзидание, възпяването на мъжествения герой – го има и разочарованието, болката, отчаянието. И – пътят към смъртта, последното блаженство…

Късното творчество на Валерий Брюсов е свързано с революцията. Според мнозина литератори, Валерий Яковлевич се стреми в общата шумотевица да стане част от новата епоха, но не намира подкрепа от публиката и не се справя с конкуренцията от страна на новата съветска поезия,  отъждествявана с Маяковски и Игор Северянин. Продължава да залага на социалните мотиви и „научния“ патос, обновява поетиката си, натоварвайки я с ударен ритъм, обилни алитерации, накъсан синтаксис, неологизми... но - критиката я нарича “съзнателна какафония”. Продължавайки активната си творческа дейност, той така и не успява да стане “поет на Новия живот”.

През 1919 г. става член на РКП (б). Верен на стремежа си да бъде пръв във всяко начинание, през 1921 г. основава Висшия литературно-художествен институт и до смъртта си е негов ректор и професор. Активно участва в подготовката на Большая советская энциклопедия.

През 1923 г., по повод 50-годишния му юбилей, Валерий Брюсов получава почетна грамота от съветското правителство – с благодарност за многобройните му заслуги „пред цялата страна“. Поетът е разочарован, очаквал е орден „Червено знаме“...

Малко преди смъртта си започва да пуши, пристрастява се към морфина, става небрежен и нервен.

Умира през декември 1924 г. в московския си дом, неприет и самотен. Погребан е в Новодевичевото гробище.

В сборника „12 разказа за любов и смърт“ Брюсов е представен с психологическата новела “Последните страници от дневника на една жена”, публикувана за първи път в сп. “Руска мисъл”, кн. 12, 1910 г. Броят е спрян с обвинението в безнравственост. Не закъснява писмото на  Брюсов до редактора на списанието П. Б. Струве: “Защо някакви си господа цензори ще знаят по-добре от мене какво може да чете руската публика и какво не бива! И защо моята повест, написана сериозно, строго и иронично е престъпление срещу нравствеността, докато стотици томове, определено порнографски, мирно се продават в книжарниците с одобрението на Комитета!” Скоро съдебното преследване е отменено.

Има мнение, че в повестта са заимствани сюжетни ситуации от скандалното съдебно дело срещу М. Н. Тарновская, гледано през 1910 г. в Италия, но Брюсов категорично отхвърля подобно сходство.

По-късно новелата влиза в книгата «Ночи и дни. Вторая книга рассказов и драматических сцен», М., 1913. Преведена е на немски и френски езици.

През 1990 г. повестта е екранизирана от В. Панин (в главната роля – Вера Сотникова), филмът е оценен от критиката като пълен провал.

След четири години се появява и руско-френска екранизация със Сандрин Бонер в главната роля, като оценките и този път не са възторжени.

Не по-ласкави са отзивите и за поставената на сцена от А. Максимов инсценировка в “Театр на Покровке” (2004).

На снимките:

Валерий Брюсов със съпругата си Йоанна Рунт

Нина Петровская – „Огненият ангел“

Надежда Лвова