АЛЕКСАНДЪР ГРИН –

ПРЕВОД ОТ НЕИЗВЕСТНОТО

Така нарича творчеството му Анна Ахматова. Съществувайки едновременно в реалния свят и в света на мечтите, Грин наистина се чувства като “преводач между тези два свята.”

Писателката Вера Кетлинска казва за Александър Грин, че той е „писател слънчев и, въпреки трудната си съдба, щастлив, защото през всичките му произведения победно преминава дълбоката и светла вяра в човека, в добрите начала на човешката душа, вярата в любовта, дружбата, верността и това, че мечтата е осъществима“.

Да, така е. Но нека сега видим какво значи „трудна съдба“…

Александър Гриневски (1880 – 1932) е роден в град Слободской, Вятска губерния. Баща му е от полско дворянско потекло, а майката е медицинска сестра. Александър се научава да чете на шест години, любимите му книги са за мореплаватели и пътешествия. Мечтае да стане моряк и дори прави опити да избяга от вкъщи.

В местното училище, където съучениците му започват да го наричат “Грин”, Александър се отличава с импулсивен характер и лошо поведение. Изключен е от училище и настанен в друго, с недобра репутация.

Майка му умира от туберкулоза, а бащата скоро се жени отново. Отношенията на 15-годишния Александър с мащехата са напрегнати и той напуска дома си. Живее в самота, чете книги и съчинява стихове. Прехранва се с подвързване на книги и преписване на документи. След завършване на училището заминава за Одеса с намерението да стане моряк. Успява да се качи на кораб, но скоро се скарва с капитана и напуска, изпитвайки отвращение към прозаичния моряшки труд. Пътешества много и пробва различни професии – рибар, черноработник, дървосекач, миньор, златотърсач... 

През март 1902 г. , изморен от постоянното гладуване и митарствата, Грин става войник в пехотен батальон. Нравите в армията усилват революционните му настроения. След шест месеца, половината от които прекарани в карцера, той успява да избяга. Познати от армията есеровски пропагандисти му помагат да се скрие в Симбирск. От този момент Грин искрено се отдава на революционна пропаганда сред работници и войници в различни градове. Ярък и силен оратор, той има особен успех сред моряците от Черноморската ескадра, които го приемат като “свой човек”. Веднъж Н. Биховски от ЦК на партията на есерите му казва: “От теб би излязъл писател.” Грин го нарича “моя кръстник в литературата”. Тези думи са не само тласък – “те са светлина, която озарява неговия разум и тайните дълбини на душата му”. Най-после той открива за какво е жадувал през всички години на изпитания и намира своя път.

Следват години на непрекъснати арести, затвори и бягства от тях, следствие и съд, изселване и отново бягство. Накрая, с уреден от баща си паспорт на чуждо име, Грин заминава за Петербург.

Годините 1906—1908 са преломни в живота на Грин. Преди всичко той става писател. Първите му разкази стигат до печатница, но са конфискувани и унищожени от полицията. Първото “легално” произведение на писателя е разказът “В Италия” (1906), а псевдонимът “А. С. Грин” се появява под разказа “Случай” (1907). На следващата година в Петербург излиза първият авторски сборник на Грин «Шапка-невидимка».

По това време писателят окончателно скъсва с есерите. Той, както и преди, ненавижда съществуващия строй, но започва да формира свой, съвсем различен, позитивен идеал.

Друго важно събитие е женитбата му с Вера Абрамова.

През 1910 г. излиза от печат вторият сборник с разкази на Грин, за които той казва, че след тях вече може да бъде наричан писател. Запознава се с известни литератори като Алексей Толстой, Леонид Андреев, Валерий Брюсов и особено се сближава с А. Куприн. Печата и за първи път започва да печели добри пари, които много бързо изчезват след запоите и хазартните игри.

През юли 1910 г. полицията най-после открива, че писателят Грин е беглецът Гриневски. Той е арестуван за трети път и заточен в Архангелска губерния. Вера тръгва с него и те официално се венчават. В заточение Грин пише «Животът на Гнор» и «Синята каскада Телури». След две години Гриневски се връщат в Петербург. Следват и други произведения в романтична посока: «Дяволът от оранжевите води», «Зурбаганският стрелец» (1913). В тях окончателно се формират очертанията на измислената страна, която литературоведът К. Зелински ще нарече „Гринландия“.

Грин публикува предимно в “малката” преса, рядко в солидните месечни издания „Руска мисъл“ и „Съвременен свят“. През 1913—1914 г. в издателство «Прометей» излиза негов тритомник.

През есента на 1913 г. Вера решава да се раздели с мъжа си заради неговата непредсказуемост, постоянни запои и взаимно неразбиране. На следващата година умира бащата на Грин. Фотографиите на Вера и на баща си писателят носи със себе си във всички странствания до края на живота си.

За предвоенните си бохемски години Грин пише: „Наричаха ме „мустанга“, до такава степен бях зареден с жажда за живот, пълен с огън, с образи и сюжети. Пишех с размах и все не можех да изживея целия себе си. Докопах се до живота, натрупал алчност за живот в гладната си, смачкана младост на бродяга, в затвора. Жадно грабех и поглъщах живота. Не можех да се наситя. Изчерпвах се и се самоизгарях отвсякъде. Всичко си прощавах и все още не можех да намеря себе си.“

През 1914 г. Грин сътрудничи на популярното списание „Нов сатирикон“ и работи извънредно успешно и продуктивно. След “непозволителен отзив за монарха” писателят е принуден да се укрие във Финландия, но след Февруарската революция се връща в Петроград с надеждата за промени към добро.

Скоро революционната действителност разочарова писателя. В „Нов сатирикон“ се появяват негови бележки и фейлетони, осъждащи жестокостта и безчинствата. „В главата ми изобщо не може да се побере мисълта, че насилието може да се унищожи с насилие.“ „Грин – пише А. Н. Варламов - не прие съветския живот… още по-яростно, отколкото живота преди революцията: не се изказваше на събрания, не се присъедини към никакви литературни групировки, не подписваше колективни писма, платформи и обръщения до ЦК на партията, пишеше ръкописите и писмата си според орфографията от преди революцията, а дните отчиташе по стария календар… този фантазьор и съчинител на небивалици /…/ живееше не според лъжата».

През пролетта на 1918 г. списанието, заедно с всички други опозиционни издания, е закрито.  Грин е арестуван за четвърти път и едва не е разстрелян. През лятото на 1919 г. писателят е призован в Червената армия като свързочник, но скоро се разболява от тиф и дълго боледува.

След завръщането си в Петроград, с подкрепата на Горки, Грин получава академична дажба и квартира в Дома на изкуствата, където живее редом с Н. Гумильов, Вс. Рождественски, О. Манделщам, В. Каверин. Съседите си спомнят, че Грин живее като отшелник, почти с никого не общува, но именно тук  той пише своето знаменито поетично произведение „Корабът с алените платна“ (публиковано в 1923 г.). «Трудно беше да си представи човек, че такова светло, сгрято от любов към хората цвете е  могло да се роди тук, в сумрачния, студен и полугладен Петроград, в зимния полумрак на суровата 1920 година; и че то е отгледано от човек външно мрачен, неприветлив и сякаш затворен в особен свят, където не искаше да пуска никого», — спомня си Вс. Рождественски.

През пролетта на 1921 г. Александър Грин се жени за Нина Миронова, която страстно обича и с която не се разделя до края на живота си. Коя е Нина? Дъщеря на банков чиновник, завършила гимназия със златен медал и две години в биологическия факултет на Висшите женски (Бестужевски) курсове, прекъснати от Първата световна война, в която Нина участва като медицинска сестра. През 1917 г. работи във в. „Петроградско ехо“ като машинописка и там се запознава с Александър Грин. 

Отново се срещат през 1921 г. и тогава сключват брак. Има един трогателен епизод, свързан с тяхната романтична любов – в жестоко, неромантично време. Останал без никакви пари в зимния гладен Петроград, Грин продава единственото си палто, за да купи на Нина букет бели рози за рождения й ден... А за нейната не просто трудна, а страшна съдба след смъртта на писателя, когото надживява с 23 години – малко по-нататък.

С въвеждането на НЕП-а се появяват частни издателства и писателят успява да публикува новия си сборник «Белият огън» (1922). След две години в Ленинград е издаден и първият му роман «Блестящият свят“.

С хонорарите Грин пътува с Нина до любимия си Крим, купува жилище във Феодосия и пише там романа си «Златната верига». Всъщност Нина го убеждава да се преместят на юг под предлог, че е болна, а целта е да го измъкне от петроградските запои. Понякога съпрузите се разхождат до Коктебел на гости на Максимилиан Волошин – поет, преводач, художник...

През есента на 1926 г. Грин завършва главния си шедьовър - романа «Бягаща по вълните», съчетал най-добрите черти от таланта на писателя: дълбока мистична идея за потребността от мечти, тънък  поетичен психологизъм, увлекателен романтичен сюжет. Книгата вижда бял свят едва в края на 1928 г. С голям труд Грин успява да издаде и последните си романи: «Джеси и Моргиана» и «Път за никъде».

„Епохата профучава край мен – отбелязва тъжно писателят. – Аз не съм й нужен – такъв, какъвто съм. А друг не мога да бъда. И не искам.“ „Нека за цялото ми писателство да не казват и дума, като за човек, който не е лизал подметките на съвременността, никаква и никога, но аз зная собствената си цена“.

През 1927 г. частният издател Л. В. Волфсон започва да издава 15-томните събрани съчинения на Грин, но излизат само 8 тома, след което издателят е арестуван.

Идва краят на НЕП-а. Семейството на Грин отново е на ръба на мизерията. „Не се сливате с епохата“ – отсича съветската цензура, като разрешава на писателя по една нова книга на година и забранява преизданията. В годините на „борбата срещу космополитизма“ Александър Грин, както и много други дейци на културата (А. А. Ахматова, М. М. Зошченко, Д. Д. Шостакович), е заклеймен в съветския печат като «космополит», чужд на пролетарската литература, «войнстващ реакционер и духовен емигрант». Книгите на Грин масово се изземат от библиотеките.

През 1930 г. Гриневски се преместват в гр. Стари Крим, където е по-евтино, въпреки това отчаяно гладуват и боледуват. Грин си изработва лък и се опитва да ловува птици в околността, но безуспешно. 

В края на април 1931 г., вече сериозно болен, писателят за последен път отива до Коктебел, на гости на Волошин. Решава да пътува до Москва, но нито едно издателство не проявява интерес към новия му роман. Съюзът на писателите не отговаря на молбата му за пенсия. Както сочат архивите, на заседанието на управата маститата съветска писателка Лидия Сейфулина заявява: „Грин е наш идеологически враг. Съюзът не трябва да помага на такива писатели! Нито една копейка – принципно!“

Връщайки се вкъщи, уморено казва на жена си: „Край. Няма да ме печатат повече.“

За този период Нина Николаевна пише в спомените си: «Тогава той започна да умира». В писмо до първата си жена Вера, малко преди смъртта си, Грин пише: “Ние с Нина вярваме (в Бог – бел. прев.), без да се мъчим да разберем каквото и да било, тъй като да се разбере е невъзможно. Дадени са ни само знаци за участието на Висшата Воля в живота”.

През май 1932 г. семейството неочаквано получава запис за 250 рубли от Съюза на писателите, адресиран до „вдовицата на Александър Грин“, макар че той все още е жив. Има легенда, че това е последната шега на писателя – той изпраща в Москва телеграма „Грин умря изпратете 200 погребение“.  

  

Александър Грин наистина умира на 8 юли 1932 г. в Стари Крим, от рак на стомаха. Погребан е в градското гробище. Нина избира място, откъдето се вижда морето. След смъртта на писателя е издаден сборник с негови произведения - «Фантастични новели“.

Нина Николаевна потъва в грижи по увековечаване паметта на писателя. С получените средства от последния му сборник тя придобива нов дом, а в стария урежда музей. Участва в създаването на Историко-краеведски музей в Стари Крим, пътува до Москва. Откриването на музея на Грин е насрочено за 1942 г. – по повод 10-годишнината от смъртта му.

Но започва Втората световна война. По време на немската окупация на Крим Нина остава в Стари Крим с тежко болната си майка. За да имат парче хляб и лекарства тя се принуждава да постъпи като коректор в окупационния вестник „Официален бюлетин на Старо-Кримски район“, а по-късно я назначават завеждаща местната печатница. Когато германската армия напуска Крим, Нина Грин попада сред стотиците хора, насилствено отведени на работа в Германия. По време на бомбардировка по чудо успява да избяга от лагера и след невероятни перипетии да се върне в Крим. Веднага е арестувана, разпитвана и, наклеветена от хора, на които е помагала, е осъдена на 10 години в съветските лагери и конфискуване на имуществото – като предателка, изменила на родината. Между другото, в тези тежки години много й помага с храна и вещи от първа необходимост бившата съпруга на Грин – Вера Павловна.

Освободена е през 1956 г. Връща се в Стари Крим, едва намира изоставения гроб на мъжа си, а домът им междувременно се оказва превърнат в стопанска пристройка и курник към дома на местен съветски велможа. Започва отново дълга борба с бездушни чиновници за собствената си и тази на Грин реабилитация. С мъчителни усилия съпругата на Александър Грин успява все пак да открие музей на писателя на обществени начала през 1960 г., където прекарва последните десет години от живота си с пенсия от 21 рубли. Живее в забрава, крайна мизерия и в обстановка на неприязън от страна на местните жители. „Понякога идва при мене – пише М. С. Волошина. – Не другаруваме. Тя страни от всички. Но общуваме като два стари беззъби крокодила. А каква красавица беше Нина някога. Силфида.“

 

Нина Николаевна умира в Киев през 1970 г. В завещанието си тя моли да бъде погребана между гробовете на майка й и съпруга й, но властите в Стари Крим не разрешават това. След година стари приятели на Нина Грин тайно през нощта я препогребват според завещанието й. Така съпрузите отново се събират и душите им най-после намират покой.

Нина Николаевна е напълно реабилитирана през 1997 г.

След 1956 г. идва ред и Грин да бъде върнат в литературата и произведенията му (общо около 400) да се издават в огромни тиражи. В руската и в световната литература той заема свое, особено място – няма нито предшественици, нито следовници.

Още малко за романтичната проза на Грин – тя е близка до утопията, жанра фентъзи, готическия роман, а той самият смята себе си за символист.  Сравняват го с Едгар По, Стивънсън, Набоков, Булгаков… Но един по-задълбочен литературен анализ прави тези препратки твърде условни и доказва самобитността на неговото творчество.

„Повечето произведения на А. Грин са поетични и психологически изтънчени приказки, новели и етюди, в които се разказва за радостта от сбъднатите фантазии, за правото на човека на нещо повече от просто „преживяване“ на земята, и за това, че земята и морето са пълни с чудеса – чудеса на любовта, мисълта и природата – на радостните срещи, подвизи и легенди… В романтиката от гриновски тип „няма покой, няма уют“, тя идва от непреодолимата жажда да се види света по-съвършен, по-възвишен - и затова душата на художника така болезнено реагира на всичко мрачно, скръбно, принизено и обиждащо хуманността“ (М. Шчеглов).

И още един поглед – на известния съвременен руски литератор Дмитрий Биков: „Грин посочи на руската литература прекрасен, спасителен път – далеч от Русия, или, ако щете, в Русия, но по заобиколен път. Действително, да се описва повече руската реалност е невъзможно, а не е и нужно. В нея няма нищо ново. Да се описва руския живот – е все едно да преливаш от пусто в празно. Руският реализъм отдавна издъхна… Всички сюжети вече ги е имало. Голяма част от типажите са описани, а нови няма откъде да дойдат. Проблемът на руската реалност не е в това, че тя е кървава, криминална, дискомфортна, тоталитарна и прочие, а в това, че е скучна… Главният интерес на Грин, разбира се, е – напред, не само защото приказката сега стана главен жанр на литературата, а защото да четеш Грин е необикновено радостно, в неговата проза е разтворен витаминът на жизнелюбието, възбудата, празничността, а това сега е най-големият дефицит… Не познавам в световната литература нищо по-стимулиращо, зовящо към странстване или действие, нищо по-хипнотизиращо, ако щете; но хипнозата приспива, а Грин събужда, защото това, за което той пише, е самата истинност.“

Избрах за сборника „12 разказа за любов и смърт“ краткия му разказ “Четиринайсет фута”.

Афоризми

Трябва да умеем да затваряме скучната книга, да си излизаме от киното, когато филмът не струва, и да се разделяме с хората, които не ни ценят.

Сега децата не играят, а учат, учат и никога няма да започнат да живеят.

Морето и любовта не търпят педанти.

Понякога думата удря до смърт.

… аз разбрах една проста истина. И тя е – да правиш така наречените чудеса със собствените си ръце. Когато главното за човека е да получи скъпоценния петак, лесно е да му дадеш този петак, но когато душата крие зърното на пламенно растение – чудо, подари му това чудо, ако си в състояние. И неговата душа ще е нова, и твоята ще е нова.

Нека се гърчат паяците в изкуството – аз знам, че в цигулката и виолончелото винаги си почиват феи.

Пия за очакването на смъртта, наречено живот!

Ние обичаме приказките, но не вярваме в тях.

Аз четях две книги – едната беше в душата ми, другата в ръцете.

Смъртта е единственото Несбъднато, което винаги се сбъдва.

Мисълта лети, а думите вървят пеш. В това е цялата драма на писателя.

Кои сме ние, че да не си прощаваме един на другите обидите, щом дори Бог ни прощава греховете.

Тя умееше и обичаше да чете, но и в книгата четеше предимно между редовете, както и живееше.

Бъдете добри един към друг. От злото се ражда зло.

Ако покажеш нещо красиво на хора, неразбиращи красотата – непременно ще го накацат мухи от дребни мисли и враните на злорадството.

Всичко, което неочаквано променя живота ни, не е случайност. То е в самите нас и чака само външен повод за изразяване на действията си.

Трябва да вярваш на този, когото обичаш – няма по-високо доказателство за любовта.

Само по един начин можеш да се шегуваш добре: като правиш от хората играчки.

Потребността от необичайното е може би най-силната след съня, глада и любовта.

Постепенно той загуби всичко, освен главното – своята странна летяща душа.

Винаги ми се иска само да бъда себе си. Какво по-скромно от това?

Очарователната свежест на старите книги е като виното.

А междувпрочем времето минава и ние плаваме покрай високите мъгливи брегове на Несбъднатото, обсъждайки всекидневните си дела.

На снимките:

Грин с първата си жена Вера Павловна

Нина Грин

Писателят с любимия си ястреб Гул, 1929 г.

Последната снимка - Александър Грин на смъртно легло

Паметникът „Бягаща по вълните“ на скулпторката Татяна Гагарина, поставен на гроба на писателя в Стари Крим

Нина Николаевна в края на живота си