ЛЕОНИД АНДРЕЕВ –

ТЪЖНИЯТ САМОТНИК

Личността на Леонид Андреев (1871 – 1919) е достойна за централното място в един роман за метежния дух на художника изобщо. В енциклопедии и учебници го наричат „представител на Сребърния век в руската литература, родоначалник на руския експресионизъм.“ Приживе в неговата биография има всичко, което прави образа на големия писател трагичен и привлекателен: несполуки, опити за самоубийство, алкохолизъм, склонност към  меланхолия. И всичко това се побира само в 48 години живот.

Както сам пише за себе си, той е човек, „който тича след миражи, отрича живота и е неспособен да остане в покой…“

         Роден е в гр. Орел като първо дете в семейството. Майката е дъщеря на разорен полски земевладелец, а бащата е железничар, по-късно банков служител. Както го описва синът, „човек с ясен ум, силна воля и огромно безстрашие... Обичаше книгите и четеше много, към природата се отнасяше с най-дълбоко внимание и проникновена любов“. Преди да навърши седем години, Леонид изчита всички книги в домашната библиотека. В ученическите си години продължава да чете много, увлича се по идеалистичната философия на Шопенхауер, по-късно от творбите на Ницше, чиито творби чете по цели нощи и чиято смърт през 1900 г. приема като лична загуба.  

Интересува се от най-тъмните и сложни страни на човешкия дух и разум. На 17 години изпитва силата на волята си, като ляга между релсите и изчаква влакът да мине над него. Още тогава пише в дневника си, че „с писанията си ще разруши и морала, и установените човешки отношения, ще разруши любовта и религията и ще завърши живота си с тотално разрушение».

         В гимназията той е най-слабият ученик в класа, преписва задачите от съучениците си, а в замяна им пише съчиненията. По-късно Андреев обяснява, че дължи физическата си издръжливост и склонността към алкохола на баща си, а любовта към рисуването и словесната дарба има от  майка си.

„Не обичах натурата – спомня си писателят, - и винаги рисувах, както ми идваше отвътре, изпадайки понякога в комични грешки. И досега си спомням коня, който по някаква нелепа случайност се оказа с три крака. Всичко приключих /…/, а четвъртия крак забравих.“

И още един спомен от онова време: „Правилата в гимназията не допускаха употребата на тютюн и вино, с които можеше да заглушиш угризенията на съвестта и аз трябваше да прибягна до други средства. Рано сутрин, а понякога и нощем ходех с момчетата да ловя риба, седях на язовирната стена и гледах небето, в което с божествен покой и красота се сменяха нежните багри…“

Наистина, дълго време желанието му е да рисува, а не да пише. Захваща се с проза, само защото в Орел няма къде да се обучава по рисуване. Още в гимназията започва да страда от изострената си възприемчивост, която често се превръща в нещастна любов. „Както за едни са необходими думите, както за други са необходими трудът или борбата, така за мен е необходима любовта – пише Андреев в дневника си. – Като въздуха, като храната, като съня – любовта е необходимо условие за моето човешко съществуване.“ В резултат – три опита за самоубийство и чести запои.

През 1899 г. бащата умира и майката остава сама с шестте си деца. Леонид се мъчи да помага според силите си – дава уроци на по-малките ученици, рисува портрети, но в един момент се налага да продадат дома си и да излязат на квартира.

След гимназията започва черен период в живота на бъдещия писател. Бащата умира, семейството се оказва на границата на нищетата. Леонид се записва в юридическия факултет на Петербургския университет, но скоро е принуден да напусне заради неплатени такси, а и университетът „не му понася“. Прехранва се с рисуване на портрети. Започва да пише първите си разкази и дори се опитва да ги публикува, но редакциите връщат ръкописите му „със смях и подигравка“.

На 23 години, влюбен нещастно за пореден път, Андреев се прострелва в гърдите, но оживява, получавайки порок на сърцето. Премества се в Москва и отново се записва в юридическия факултет, този път на Московския университет, където завършва през 1897 г. Като студент припечелва, като дава уроци, пише обяви, съдебни отчети, рисува портрети по поръчка. Скоро майката с останалите деца се премества в Москва. Буквално гладуват. Леонид тайно отмъква парчета хляб от студентската столова, а сестрите му чакат вечер пред магазините и пекарните, където преди затваряне раздават непродаденото.

Вече дипломиран, Леонид Андреев дълго и безуспешно се занимава с адвокатска практика, накрая я изоставя и се посвещава изцяло на литературен труд.

В началото отпечатват само съдебните му репортерски очерци и някои фейлетони. „Сега с увереност ще последвам своята склонност и ще се заема не на шега с писателство – пише Леонид до свой приятел. – Сигурен съм, че ме очаква успех. Познавам себе си, зная, че мога да направя много, ако поискам.“ Първият публикуван разказ на Леонид Андреев - “Баргамот и Гараска” (в московския вестник “Куриер”, 1898 г.) е забелязан и оценен от литературните кръгове. Но първият му истински успех идва през 1901 г., когато в издателството на Горки - „Знание“, излиза от печат първият сборник с негови разкази. За една година книгата бива преиздадена четири пъти и носи на автора известност, висока оценка на критиката и баснословен хонорар. „Името на Леонид Андреев веднага стана известно – пише съвременникът Николай Телешов, - и скоро заблестя в литературата. Всички списания и вестници заговориха за него. Книгата му – както се казва, „полетя“.“

Интересите на Леонид Андреев намират отражение в неговите произведения, в мотивите за мрака, разрушението и нравствения избор.

През 1902 г. в „Куриер“ излиза един от най-тежките му разкази – „Бездна“. „Четат го с упоение – пише Андреев на Максим Горки. – Списанието върви от ръка на ръка, но ругаят! Ах, как ругаят.“

Наистина, провокативният финал на разказа предизвиква истинска буря в обществото. Налага се дори авторът публично да обясни замисъла си: „Можеш да бъдеш идеалист, да вярваш в човека и крайното тържество на доброто – и с пълно отрицание да се отнасяш към онова съвременно двуного същество без пера, овладяло само външните форми на културата, а всъщност в инстинктите и подбудите си останало животно. /…/ Нека вашата любов бъде чиста като думите ви за нея, престанете да преследвате човека и безмилостно преследвайте звяра. Пътят напред е очертан от хората герои. По техните следи, напоени с мъченическата им кръв, със сълзите и потта им, трябва да вървят хората – и тогава звярът няма да е страшен. Защото всички зверове се страхуват от светлината.“

Особено е огорчен Андреев от отзива на Лев Толстой: „Та това е ужас!... Каква мръсотия! Каква мръсотия! /…/ И защо е написано всичко това?... Защо?...“

А Леонид Андреев, от своя страна, смята, че „Бездна“ е „родна дъщеря на „Кройцеровата соната“…

         В същата тази знакова за него 1902 година Андреев се жени за Александра Велигорска, родственица на Тарас Шевченко, става редактор на „Куриер“ и издава първия том свои съчинения. Бракът е щастлив, но кратък. Скоро се ражда първият им син Вадим. Съпругата помага на писателя в литературната му работа – той диктува текстовете си, а тя ги печата на машинка. 

         Леонид Андреев реагира остро срещу жестоката разправа със студентските вълнения през 1904 г. и подписва обръщение към властите. „Събитията държат мисълта в такова напрежение – пише той, - че нищо не можеш да правиш: нито да работиш, нито да почиваш, нито да седиш вкъщи, нито да мислиш за нещо друго, освен за това, което се случва. Така се и мяташ цял ден като луд.“ По това време ЦК на РСДРП провежда заседанията си в дома му. В резултат Андреев е арестуван и затворен в Таганския затвор. В съседната килия е Максим Горки. Меценатът Сава Морозов внася голям залог и писателите са освободени.   

         Опасявайки се от повторен арест, през зимата на 1905 г. семейството заминава за чужбина, живее във Финландия, Швейцария, Германия, където се ражда вторият им син Даниил (впоследствие той също става писател, автор на трактата “Роза мира”). Съпругата на писателя умира при раждането. Бебето, както и по-големият син, са отведени в Москва от баба им, а Леонид Андреев за няколко години изпада в дълбока депресия и се пропива. „… за мен и досега стои въпросът – пише той, - ще преживея ли смъртта на Шура или не – разбира се, не в смисъл на самоубийство, а по-дълбоко. Има връзки, които не могат да бъдат унищожени без непоправима загуба за душата.“

За любовта му говорят и редовете върху първия сборник с разкази, който той подарява на съпругата си: „Пустиня и кръчма беше моят живот, и бях сам, и в самия себе си нямах приятел. Имаше дни, светли и празни, като чужд празник, и имаше нощи, тъмни, страшни, и нощем аз мислех за живота и смъртта, и се страхувах от живота и смъртта, и не знаех какво искам повече – живот или смърт. Светът беше безгранично голям и аз бях сам – болно, тъгуващо сърце, размътен ум и зла, безсилна воля. /…/ И аз се свивах от ужас пред живота, самотен сред нощта и хората, не намирайки в самия себе си приятел. Тъжен беше моят живот и ми беше страшно да живея. Аз винаги съм обичал слънцето, но светлината му е страшна за самотниците, като светлината на фенер над бездната. Колкото по-ярък е фенерът, толкова по-дълбока е пропастта и ужасна беше моята самота пред яркото слънце. /…/ Близка беше смъртта ми. И аз знам, с цялото си треперещо от спомените тяло, че тази ръка, която държи сега перото, би била в гроба – ако не бе дошла твоята любов, която аз така дълго чаках, за която така много, много мечтаех и така горчиво плачех в безизходната си самота.“

Писателят търси утеха в работата. Иска да се върне в Русия, но приятели го предупреждават, че е възможен следващ арест.

Максим Горки кани Андреев на остров Капри и той остава там от зимата на 1906 до пролетта на 1907 г., като постепенно се разочарова в революционната идея и се отдръпва от кръга на Горки. За него революцията не е вече геройство и подвиг, а хаос.

Завръща се в Русия през 1907 г. Продължава активно да пише, сътрудничи на различни списания и издателства. Славата му по това време се дължи най-вече на неговите пиеси, които се играят в различни театри в Москва и Петербург.

На следващата година писателят се жени за Ана Денисевич и се премества да живее в свой дом на финландска територия, тогава в границите на Русия. 

Двамата с Ана имат три деца. Неговият съсед, драматургът Фалковски, си спомня: „Парчето земя на тази финландска скала стана светът на Леонид Андреев, негова родина, негово огнище; тук той събра многобройното си семейство, своите любими вещи, своята библиотека и много неохотно, само когато се налагаше, излизаше за по няколко дни от този доброволен затвор по работа върху пиесите си в Петербург или в Москва“.

„За да пиша по-свободно за „извънвременното“ и „извънпространственото“ – пише Андреев, - аз самият трябва да бъда извън времето и извън пространството, а за това е нужно уединение на село. Тук създадох за себе си обстановка, чужда на влиянието на средата, мисълта отдадох на пространството.“

През 1913 г. той показва свои художествени творби на “Изложбата на независимите” в Петербург и получава одобрението на И. Е. Репин и Н. К. Рьорих.

Вторият брак донася на Леонид Андреев относително умиротворение. През тези години се появяват пиесите „Цар Глад“, „Дните на нашия живот“ и също „Разказ за седмината обесени“. Макар че го наричат основоположник на експресионизма в руската литература, той се отнася скептично към школите и движенията и пише в едно от писмата си: „И когато символизмът поиска от мен дори да се секна символично, аз ще го пратя по дяволите; и когато реализмът поиска от мен дори сънищата ми да се изграждат по рецептата на куприновите разкази – аз ще се откажа от реализма.“

         Писателят приветства Първата световна война, виждайки в нея “борба на демокрацията от цял свят с цезаризма и деспотизма, чийто представител е Германия”. Такова е отношението му и към Февруарската революция – той дори допуска насилие, ако се използва за “високи цели” и служи на народното благо и тържеството на свободата. Тази еуфория обаче намалява стремително с укрепването на позициите на болшевиките. Леонид Андреев не може да се примири с болшевишката диктатура. Посреща Октомврийската революция открито враждебно. Последните му произведения са пропити с песимизъм и омраза към новата власт.

Културният ренесанс в Русия е унищожен. Със седемнайста година влиза понятието „излишен“ човек, вътрешният духовен свят на човека не е интересен за държавата, културата започва да обслужва държавните интереси, културата става „факултет на ненужните неща“. Със седемнайста година в Русия навлизат глад, студ и страх; смъртта и кръвта запълват улиците, унищожават се цели съсловия, изместват се всички параметри на духовно-нравствените устои, обезценява се понятието семейство; терор, ту червен, ту бял, гражданска война, безпощадна, неудържима…

         Когато през 1917 г. Финландия получава самостоятелност, писателят се оказва “в чужбина”, в емиграция, където продължава да пише публицистика и последната си незавършена творба – романа памфлет “Дневникът на Сатаната“.

Смъртта го настига внезапно, когато е само на 48 години. Обажда се старата сърдечна рана, получена на 23 години. Умира през 1919 г. от порок на сърцето и е погребан в селцето Мариоки.

«Залогът на руския живот са неговите писатели, — пише Александър Куприн. — Андреев умря. Умря. Вникнете в тази дума... Никой повече не ни остана» («В памет на Леонид Андреев», 1919).

Сред най-значителните произведения на писателя са разказите “Животът на Василий Фивейски”, “Разказ за седмината обесени”; повестите “Иуда Искариот”, “Мрак”; романите “Сашка Жигулев”, “Дневникът на  Сатаната”; пиесите “Към звездите”, “Цар Глад” и др.

         През 1956 г. прахът му е пренесен в Русия и погребан в Литераторские мостки във Волковското гробище в Ленинград, близо до гробовете на Куприн и Блок.

Афоризми

Година след брака съпругата е като добре разтъпкана обувка – не я чувстваш.

Именно убеждението в своята изключителност е източник на творческа сила. Отначало си кажи: не съм като другите. После го докажи на всички.

Когато хиляди убиват един, значи е победил този един.

Птиците, които летят високо, имат не само големи криле, но и клюновете им са по-тежки.

Най-ужасната тирания е тиранията на дреболиите.

… защо ти е душа, ако не смееш да я хвърлиш в огъня, когато поискаш!

 
И що за лъжец е онзи, който умее да лъже само другите? Излъжи себе си така, че да си повярваш, ето това е изкуство.

Къде е човекът? Кажете ми, не го виждам.

Всички осъждаха живота, но никой не искаше да умира.

Имало е на света умни, добри и талантливи жени, но справедлива жена светът още не е виждал и няма да види.

Моите думи са само проклета маска на моите мисли.

Светът иска да бъде излъган.

Не бъдете глупак повече, отколкото изисква това ситуацията.

За подлеца има много пътища, а за честния – един.

Ако имахте лице, щях да ви ударя плесница, но вие нямате лице, вие имате муцуна на хищен звяр.

В живота има толкова много тъмнина и тя така се нуждае от осветяващи пътя й таланти, че всеки от тях трябва да бъде пазен като скъпоценен елмаз, като онова, което оправдава съществуването на хиляди негодяи и пошли хора в човечеството.

Трябва да се побеждава с главата, а не с ръцете, защото подлеците са слаби в главата.

Любовта е проклета от Бога страна, където закъснението е закон, където нито един влак не идва по разписание и където началниците на гари с червените шапки – всички са луди или идиоти. Но тук и пазачите са полудели от крушения! Закъсняват всички признания и целувки, винаги твърде ранни за един и твърде късни за друг, лъжат всички часове и срещи и, като хоровод от пияни призраци, едни бягат в кръг, други ги гонят, ловейки въздуха в протегнатите си ръце. Всичко на света идва твърде късно, но само любовта умее да превърне минутата закъснение в бездънна вечност от раздяла.

Ако на човека е съдено да стане Бог, то негов престол ще бъде книгата.

На снимките:      

Степан Скиталец, Фьодор Шаляпин, Евгений Чириков, Максим Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, Николай Телешов.

Леонид Андреев с първата си съпруга Александра Велигорска

Писателят с втората си съпруга Ана Денисевич