КУПРИН - СТРАННИКЪТ,

СТРАСТНО ВЛЮБЕН В ЖИВОТА

Митът за Куприн е един от най-устойчивите в руската литература. И не само в литературата. Писателят става част от митологията и фолклора на всички градове, където е живял – Наровчат, Петербург, Гатчина, Одеса, Киев, Житомир, Балаклава… Животът като с огромна метла подема и запраща този невисок, но як мъж из какви ли не кътчета на безкрайната руска земя – в това отношение жребият му може да се сравнява само с този на Максим Горки. Какви ли не удари, какви ли не предизвикателства… Но явно съдбата не те пуска да си тръгнеш, преди да си преживял всичко, което ти е подготвила… А в случая тя доста се е постарала.

Какъв е този човек?

„Куприн беше написан от Кнут Хамсун в сътрудничество с Джек Лондон“ – шегува се писателката Н. Тефи.

„… всяко море му беше до колене, пет пари не даваше за нищо… не ценеше нито тялото, нито ума си, нито сърцето, нито своята репутация…“ – твърди Бунин.

И все пак, по думите на Пьотр Пилски, „Куприн човекът има сто хиляди недостатъци. Куприн писателят има едно велико достойнство – той самият.“

         Да тръгнем по следите на времето, да се опитаме да го срещнем.

Александър Куприн (1870 – 1938) се ражда в градчето Наровчат, Пензенска област, в дворянско семейство. Бащата умира година след раждането му и майката се премества в Москва, където преминават детството и юношеството на бъдещия писател.

В близките двайсет години животът на сирачето ще протече по устав. „Тригодишен ме доведоха в Москва – пише Куприн, - и оттогава, докато навърших 19 години, не съм излизал от държавни учреждения, отначало Вдовишкия дом (където живее с майка си и всяка нощ плаче от страх – бел. прев.), после Разумовското училище за сираци, след това кадетския корпус и Александровското военно училище. Истината е, че и четирите години на моята офицерска служба бяха все същият затворен пансион.“ 

Майката – Любов Алексеевна, не може да си позволи такъв разкош – да вниква в това, какви наклонности има синът й. Трябва да направи така, че той гарантирано да е облечен и сит.

Саша започва да пише още като кадет - стихове, които никога после не издава. Първото му публикувано произведение е разказът «Последният дебют» (1889).

Между другото, попаднах в интернет на Александър Казакевич, събрал забавни случки, свързани с Куприн – по спомени на съвременници… Ще ги споделя тук хронологично. Ето какво се случва след първата публикация…

За един разказ – две денонощия карцер

В списание „Руски сатиричен лист“ решили да отпечатат твърде слабия разказ „Последният дебют“, изпратен от неизвестен автор с подпис „Ал. К-рин“. Същият ден някой доложил на началството, че един от курсантите „пуснал някаква глупост в едно вестниче“. Началството провело следствие и презреният писач, проникнал в славните редици на бъдещите герои на отечеството, бил открит и предаден на съда. Наказанието се оказало много леко: само две денонощия карцер! Тогава, в карцера, Куприн си обещал да не се докосва повече до перо и хартия. И сигурно би спазил обещанието си, ако не беше срещнал Иван Бунин. Именно по негова молба Куприн, по онова време твърде беден и дори гладуващ, написал малък разказ и… веднага получил приличен за онова време хонорар. Веднага си купил „нормална“ храна (вино, кашкавал, салам и… хайвер), а също нови обувки (с тези, с които ходел, по думите на Бунин, би било срамно и хлебарка да настъпиш).

         И така, година след година се опитват да убият в момчето личността му и да го изравнят в строя. Той трябва да разбере, че е грозен, беден и нищожен, че живее на земята по милост, че е длъжен да мълчи, да слуша и да се подчинява, защото изцяло зависи от чуждата воля. Няма кой да го защити, а горещата кръв нахлува в главата му. „Аз съм самолюбив до бяс и поради това – срамежлив понякога до низост – признава той пред Бунин. – Но нямам право на честолюбие.“ Близкият до писателя Ф. Д. Батюшков твърди, че „подтиснатата в ранното детство проява на личността впоследствие се излива в обратното чувство – в желанието възможно най-пълно да развие и утвърди своето „аз“, /…/ в резки и неочаквани постъпки.“

         Детството на сирак в много отношения формира характера и социалното поведение на Куприн. Навикът да живее в колектив и същевременно да се дели, да бие предателите и доносниците; нехайното отношение към парите и непретенциозността в бита; стремежът да се стопли до чуждото семейно огнище… Много са го обиждали и унижавали и той след това в писанията си жестоко си отмъщава. Но - поред…      

След като напуска своя полк, офицерът Куприн се оказва в твърде трудна ситуация. Разбрал, че до генерал няма да стигне и свикнал от дете да се подчинява, той за първи път трябва самостоятелно да реши какво да прави. И в буквален смисъл – как да заработва, и в глобално-философски – как да живее. Животът го подмята и завърта като треска в буйна река – в търсене на отговор. По-късно той ще го формулира така: „В живота трябва да можеш всичко“.

         Веднъж Куприн нахвърля кратък списък на това, с което се е занимавал през онези години: става репортер, строителен техник, отглежда тютюн, служи в техническа кантора, пее в църква, играе на сцената, изучава техниката за изработка на зъбни протези, дава уроци, води отчета в ковачница при стоманолеярен завод, пренася мебели, разтоварва дини, прави тухли… Няма екзотика в този непълен списък – човекът се бори за парче хляб. А по-късно: „Той като момче се хвали с тази си многоопитност пред другите писатели – разказва Корней Чуковски, - това беше неговото честолюбие: да познава истински, не от книгите, не по слухове онези неща и факти, за които говори в книгите си.“

         Ето още една от историите на Александър Казакевич.

„Бих искал да стана жена и да родя…“

         Преди да стане писател, Куприн сменил двайсетина професии. Боксьор и цирков борец, земемер и учител, актьор и рекламен агент, рибар и въздухоплавател, бродещ музикант и амбулантен търговец… Не се интересувал колко ще му платят, за него било интересно да се изпробва в нова роля. Парещият интерес към живота го запращал в самия вихър на тази нова роля. 

Веднъж в Одеса вестникарският репортер Леон Трецек го запознал с началника на една от пожарните команди. Куприн веднага се възползвал от това познанство и когато в града посред нощ се запалил някакъв дом, Куприн в медна каска хукнал натам заедно с пожарникарите и работил в пламъци и дим до сутринта.

„Бих искал за няколко дни да стана кон, растение или риба, или да бъда за малко жена и да изпитам раждането; /.../ бих искал да погледам света с очите на всеки човек, когото срещам…“ Само тази ненаситна жажда за живот е можела да го накара да изпита себе си в ролята на конекрадец, таен агент, санитар в морга и дори… крадец.

Веднъж, след продължителен разговор със случаен събеседник, оказал се знаменит крадец, силно му се приискало да почувства какво е да си професионален крадец, влязъл през нощта в чужд дом. „Избрах мястото и времето, взех вещите, сложих ги в куфар, но да ги изнеса не ми стигна решителност“.

Страшно е да се помисли докъде биха могли да доведат Куприн подобни „експерименти“, ако не беше станал навреме писател!

На Киев от 1890-те години Куприн дължи своето творческо израстване. Тук той става журналист: изяснява си, че „вълка краката го хранят“, придобива вкус към сензацията, научава се да представя материала ярко и лаконично, да не се страхува и дори да желае скандала, да познава в детайли живота на града, да прониква в парадните и най-бедняшките му сфери и навсякъде да бъде свой. И главното – разбира силата на печатното слово, приятната му власт над чуждата съдба, свиква да пише по зададена от редакцията тема.

         1897 – Куприн пристига във вилата на свои приятели край Одеса. Оттук нататък Одеса ще стане за него необходима като въздуха. Той ще се връща тук в периодите на тежки депресии, умора и разочарования. Ще се лекува тук, ще живее тук, ще напише за Одеса един от най-хубавите си разкази – „Гамбринус“, с който завинаги ще плени капризните сърца на одесчани.

В Одеса Куприн се среща с творбите на норвежкия писател Кнут Хамсун и под тяхно влияние пише една от най-хубавите си повести – „Олеся“ – за любовта на образован градски младеж към полудиво момиче, което живее в гората и е внучка на магьосница. Самият той съхранява завинаги мечтата да напусне големия град и да заживее в гората, сред природата.

Одеса му подарява и една съдбоносна среща. С Иван Бунин.

         Историята на тяхната дългогодишна връзка е история на плодотворно творческо приятелство и подкрепа – и същевременно на спотаена ревност и съперничество. Е, Куприн ще загуби: през 1933 г. не на него, а на Бунин ще присъдят Нобелова премия… Но засега Бунин отваря на начинаещия Куприн вратите на столичната литературна преса. И плахият провинциален автор се превръща в самоуверен столичен писател. При това става годеник на дъщерята на издателката на престижното петербургско списание „Мир Божий“.

Нека отдадем на тази госпожица нужното внимание. Има запазени фотографии и описания на Мария (Муся) Карловна Давидова, дъщеря на известния виолончелист и директор на Петербургската консерватория Карл Давидов.

„Черноока, жизнерадостна, остроумна жена, тя беше необичайно привлекателна, леко пресипналият й насмешлив глас звучеше предизвикателно и победно“ – спомня си Корней Чуковски. Вера Бунина пише, че Мария прилича на красива циганка. А Ариадна Тиркова – Уилямс добавя: „Муся беше странно момиче. Много хубавичка. Стройна, с правилно лице, с нежна кожа, тъмни коси и тъмни, насмешливи очи. Впечатлението се разваляше от смеха й, недобър, немлад. Тъкмо със смеха си тя сякаш казваше: „Какви сте глупаци всички и колко сте ми омръзнали“. От ранно детство Муся е виждала около себе си знаменитости, музиканти, певци, артисти, писатели, чиито имена всички повтаряли с възхита, а понякога и с искрена почит. Всички тези знаменитости дразнеха насмешливия бяс на Муся. Тя не беше глупаво момиче, но в нея нямаше и зрънце ентусиазъм нито към идеите, нито към хората. Тя безпощадно отбелязваше в тях всичко лошо, глупаво, нищожно и много злобно осмиваше всичко и всички. В нея нямаше злост, нямаше желание да причини нещо лошо, неприятно на хората. Но сърцето й беше немладо, изсушено. Възможно е от дете да е държана на студеното течение, идващо от жената, която тя наричаше майка. И все пак Муся беше много общителна, имаше много приятелки, приятели, поклонници. Харесваше й да я ухажват. Умело кокетничеше.“

Ако добавим, че, запознавайки се с Куприн, тя е само на 20 години, картината ще бъде пълна. За нея той е човек извън нейния кръг, не твърде образован, провинциален, с красота не блести, не е дворянин и при това е беден. А за него тя във всичко е „твърде“: твърде красива, твърде светска, твърде умна, твърде… 

Една разумна жена десет пъти би се замислила, преди да се сближи с мъж с куприновия темперамент – и най-вероятно не би се сближила. Той не просто много пие – при него е една непрекъсната буйна веселба и всевъзможни „изпълнения“, успява да съвмести писателството с безумен разгул… Съчиняват за него епиграма: „Если истина в вине, то сколько истин в Куприне?“ („Ако истината е във виното, колко истини има в Куприн?“)

Както е трябвало да се случи, Бунин води Куприн да го запознае с издателката на списание „Мир божий“ Александра Давидова. Вкъщи е само дъщеря й, Мария Карловна. На следващия ден са поканени на обяд. Куприн не сваля очи от Маша и изобщо не забелязва момичето, което помага за обяда – Лиза, сираче и храненица на Давидови.

Няма как, ще избързам малко. Има такива моменти, които сякаш ти подсказват бъдещето. На двете девойки в тази стая е съдено да станат съпруги на писателя, да му родят деца. Едната ще бъде неговият строг Съдник, другата – неговият Спасител.

Муся и Александър Иванович се женят три месеца след запознанството. Куприн я обича пламенно и дълго време й се подчинява безропотно. Бракът им просъществува само пет години, през това време се ражда дъщеря им Лидия. Съдбата на Лидия е трагична – тя умира на 21 години, скоро след раждането на сина си.

         Но да не избързваме.

         Мария Карловна иска едно от съпруга си – да стане знаменит писател. А за целта – да работи непрекъснато. Но Александър Иванович пише, когато му дойде музата.

         И тук – още един шеговит спомен.

За какво му е на писателя възглавница?

Всяка сутрин след закуска Куприн, по настояване на жена си, се качвал в таванското помещение, където си бил подредил работен кабинет, и до обяд работел. Но от тази работа, кой знае защо, нямало никакъв ефект: за няколко седмици той не написал нито ред. При това винаги имал отговор на всички упреци: „главата ме болеше…“, „коремът ме болеше…“, „преди да се напише, трябва сто пъти да се обмисли…“ и т.н.

Една прекрасна сутрин, приключвайки със закуската, той станал от масата и някак необичайно, на една страна, тръгнал да излиза от стаята. Наблюдателната съпруга забелязала, че ризата му отпред е странно издута. Тя се приближила и разтворила ризата – и изведнъж оттам изпаднала… малка възглавница.

„Какво е това?“ – строго попитала Мария Карловна.

Куприн се смутил: „Ами, знаеш ли, Маша… табуретката е много твърда… Затова взех възглавница.“

„Ей сега ще видя какъв работен кабинет си устроил там!“

„Ама не, защо! Не отивай, Маша!“

Но Мария Карловна вече се качвала по стълбите…

Разбира се, на тавана нямало никаква табуретка. Край стената било струпано сено, покрито с някакво одеало.

„Това ли ти е работният кабинет!“ – развикала се строгата съпруга.

„Знаеш ли – виновно запелтечил Куприн, - аз лежа, обмислям темата и след това заспивам…“

„Добре – отрязала Мария Карловна. – От днес приключваме със закуските!“

         В действителност обаче от забавен анекдот натискът на съпругата се превръща в истински терор. Тя го допуска вкъщи, само ако той пъхне под вратата изписани листи от поредната си творба. Куприн се чувства безкрайно унижен, започва да изчезва от дома си и да пропада по кръчмите. Замесва се в истории, които после се появяват във вестниците. Отвсякъде го заливат клюки, завист, омраза. Писателят не може да преживее това и се утешава единствено с алкохола, стигайки до пълна депресия.

         В края на 1903 г. Александър Иванович се разболява от коремен тиф и едва не умира. Той, здравият човек, който дотогава не забелязва, че е здрав, се гърчи в страшни болки и бълнуване. Но не му е писано това да е краят.

         Появява се неговият ангел-хранител, който ще бди над живота и творчеството му до последния миг. Всеотдайната Лиза, втората жена Куприн…

Да се откъснем за малко от бурния семеен живот на писателя.

През пролетта на 1900 г. в съдбата на Александър Куприн се намесва Крим, по-точно – Ялта, а още по-точно – Антон Павлович Чехов. По това време се случва и запознанството му с Максим Горки, изиграл огромна роля в творческия път на Куприн.

През 1901 г. той заминава за Петербург и започва работа като секретар на “Списание за всички”. Библиографията му вече включва повестите „Кадети“, където описва „военната си младост“, „Молох“, „Олеся“, множество разкази. През 1905 г. излиза от печат повестта «Дуел“, превърнала се в събитие в литературния живот.

В края на живота си Александър Иванович признава: „… неведнъж изоставях „Дуел“, струваше ми се, че не е достатъчно ярко направено, но Горки, прочитайки написаните глави, изпадна във възторг и дори се просълзи. Ако той не ми беше вдъхнал увереност в работата, вероятно, така и не бих завършил своя роман.“

Горки възлага на този „проект“ не само литературни цели и той наистина се осъществява успешно: повестта на Куприн възбужда неприязънта на либералната общественост към „военщината“, но и започва да разяжда отвътре самата военна среда. „Великолепна повест! – възкликва той. – Предполагам, че тя ще направи неизгладимо впечатление на всички честни, мислещи офицери. /…/ Куприн прави голяма услуга на офицерството. Той им помага до известна степен да опознаят самите себе си, положението си в живота, целите му ненормалност и трагизъм!“

„Дуел“ (още в ръкопис!) е преведен на немски, френски, полски, шведски, италиански… Европейският читател разбира нелицеприятни истини за руската армия…

За Русия от онова време „Дуел“ е наистина съдбоносна книга. През 1924 г. белият генерал П. Н. Краснов ще напише на Куприн: „Сърцето ми гореше от негодувание, лицето ми пламтеше от срам – не по Ваша вина, а от това, че такива сцени, такива картини са могли да бъдат намерени от Вас в Руската армия и са могли да Ви послужат като ярки, незабравими типажи. Още тогава аз разбрах, че много неща у нас блестят не като злато, а като позлата, и с цялата сила на младия си организъм се захванах за работа, за да поправя недъзите, които Вие показахте с цялата сила на Вашия талант.“

Но повестта на Куприн е като мина със забавено действие. През 1905 г. тя не избухва изцяло, а продължава да тиктака. За да сработи, е трябвало всеки грамотен руски войник да прочете повестта и да се познае в пребивания Хлебников. И да въстане. Това ще се случи през 1917 г. …

Сбъдва се мечтата на Куприн: той, момчето от приюта с тежките комплекси, непостъпилият в академията, неуспелият офицер – става знаменитост. При това сам, а не като „зет на Давидови“! Журналистите го обсаждат, непознати го спират на улицата. Той доказва на всички, че е имал друго, високо предназначение и сега вече няма намерение да се съобразява с никого и с нищо. „Славата и парите му дадоха едно – твърди Бунин, - пълната свобода да се разпорежда, както си иска, с живота…“.

Хайде още две забавни истории – за кратка пауза.

„Най-чувствителният нос в Русия“

            Така Фьодор Шаляпин представил веднъж на гостите си писателя Александър Куприн.  Един френски производител на парфюми, присъствал на вечерта,  решил да подложи новопоявилия се гост на своеобразен изпит. Той предложил на Куприн да определи състава на най-новите, произведени от неговата фирма, парфюми. Французинът явно искал да чукне по носа самоуверения руснак – подобна задача не била по силите дори на всеки професионалист. Когато изпитваният бавно, но уверено изброил всички основни аромати на парфюма, французинът се хванал за главата: „Не разбирам! Как!? Как е възможно, вие сте човек с изключително рядка дарба, направо кучешки нюх – и да сте някакъв писател?!“

         Мамин-Сибиряк си спомня: „Куприн имаше един малко странен навик – като куче да души хората. Мнозина, особено дамите – се обиждаха…“ Но една дама – писателката Н. Тефи – искрено се възхищавала от дарбата му: „Обърнете внимание как той винаги подушва хората! Подуши – и край! – знае що за човек е това!“

         Единственият съперник на Куприн по отношение на миризмите бил Иван Бунин. И когато се събирали заедно, между тях започвало състезание: кой ще определи по-точно на какво мирише, например, цирковата арена или кръчмата. Веднъж в голяма писателска компания започнал спор на тема: на какво мирише жената. „Жените миришат на сметанов сладолед“, отбелязал Чехов. „А според мен – на липов цвят, малко увяхнал“ – обадил се Бунин. Куприн направил кратка пауза и казал: „Мисля, че младите момичета миришат на диня и мляко. А бабките тук, на юг – на горчив пелин, на маргаритки, сухи метличини и тамян“. Чехов, признавайки победата, стиснал ръка на Куприн…

Истинският татарин трябва да ходи с тюбетейка…

Александър Иванович много се гордеел с татарската си кръв (уверявал, че майка му била татарска принцеса). По времето, в което се радвал на истинска слава, той обичал да се облича като татарин: носел шарен халат и цветна тюбетейка – на гости, в ресторант, където, по спомените на Бунин, „сядал така широко и важно, както отива на истински хан.“ И за още по-голяма прилика – „особено свивал очи“.

         Мек и срамежлив с жените, той бил рязък и дързък с мъжете. Опиянявал се от една чашка водка и се хвърлял да се бие с всеки, който му попадне. Въпреки ниския си ръст, успявал да покаже физическото си превъзходство. През 1902 г. неговият одески приятел Антон Богомолец му споменал за някаква възрастна жена, която безпощадно била бита от сина си, нехранимайко с огромен ръст. Още същия ден Куприн намерил този човек на пристанището и, рискувайки да бъде пребит, му наговорил такива силни думи, че онзи обещал да не посяга на майка си.

И сега да се върнем към вярната Лиза – Елизавета Морицовна Хайнрих. Казахме, че те с Александър Иванович не се срещат случайно. Като момиче Лиза живее в дома на Давидови като храненица. След години, когато Мария Карловна, вече съпруга на Куприн, ражда дъщеря, тя назначава Лиза за гувернантка.

По-късно писателят научава, че Лиза е работила в полева болница по време на Руско-японската война, наградена е с ордени, едва не се омъжва. Пред очите й нейният годеник – офицер, жестоко пребива един войник. Лиза е ужасена, иска да се самоубие. Връща се в столицата строга, разхубавена. „На кого ли ще се падне това щастие?“ – казва за нея Куприн на Мамин-Сибиряк.

Когато малката дъщеря на Куприни се разболява от дифтерит, Лиза се втурва да я спасява. Не се отделя от детското креватче. Веднъж Муся я кани с тях на вилата. Там в един момент Куприн прегръща момичето и прошепва: „Повече от всичко на света, повече от семейството, от себе си, от всички мои писания обичам Вас.“

Лиза бяга от това признание, връща се в Петербург, намира болница в покрайнините и започва работа в най-опасното отделение – инфекционното. Там я намира приятел на Куприн: „Само Вие можете да спасите Саша от пиянството и скандалите! Издателите го ограбват, а той се погубва сам!“

Е, предизвикателството е прието. Лиза живее две години с Куприн, докато той успее да се разведе, оставяйки на първата си жена цялото си имущество и правата за издаване на всичките си произведения.

Съдено й е да сподели с писателя всичко – тежката раздяла с първото му семейство, лечението в клиника за алкохолизъм, смъртта на малката им дъщеря, революцията, емиграцията, болестите в края на живота му. Тя е с него до последния му дъх…

Новата любов подарява на Куприн „второ дихание“. В първите години на живота си с Лиза той ще напише произведения, които ще станат негова „визитна картичка“. „Какво превъзходно нещо е „Гранатовата гривна“ на Куприн! – възкликва Горки на остров Капри. - Чудесно!... Идва добрата литература!“ А хиляди младежи започват да подаряват на любимите момичета бижуто от повестта на Куприн…

         Творчеството му в годините между двете революции противостои на упадъчните настроения в онези години: разказите за животни, пропити с любов към живота във всичките му измерения (разказът „Белият пудел“ става класика в детската литература), разказите «Суламит», «Гранатовата гривна» (1911), спомените за преживяното в Одеса - „Гамбринус“, фантастичната повест «Течно слънце». 

Неговата проза става забележително явление в руската литература. Писателят бързо печели популярност, след като Толстой го провъзгласява за достоен приемник на Чехов. А Владимир Набоков го нарича „руския Киплинг“ заради историите му за пътешественици-изследователи.

Отделно трябва да се отбележи едно от най-скандалните произведения в руската литература от този период – повестта „Яма“ за живота и съдбите на руските проститутки. Книгата е безпощадно разкритикувана за «прекаления натурализъм и реализъм». Първото издание на «Яма» е конфискувано като порнографско.

Достатъчно! – отсича Съдбата и обръща следващата драматична страница в живота на Куприн.

През 1911 г. семейството се заселва в Гатчина. През Първата световна война писателят открива в дома си военна болница. През ноември 1914 г. е мобилизиран в армията и изпратен във Финландия като командир на пехотна рота. След година е демобилизиран по здравословни причини. 

Писателят се завръща в Гатчина и работи като редактор в различни вестници, сътрудничи на издателство «Всемирная литература», основано от М. Горки. Превежда «Дон Карлос» от Шилер.

С ентусиазъм възприема свалянето на император Николай II. След идването на власт на болшевиките дори лично се обръща към Ленин с предложение да издава специален вестник за селото - „Земя“. Но скоро, виждайки, че новата власт въвлича страната във военен комунизъм и терор, изцяло се разочарова от нея.

„През последните дни ние с всичко свикнахме, за всичко сме готови и, струва ми се, повече не могат да ни учудят или възмутят нито кръвта, нито мръсотията, нито смъртта, нито позорът. Сигурно без вълнение ще посрещнем новината за поставяне на гилотина на Марсово поле, за чума в Москва, за случаи на човекоядство в Петроград, за преминаването на Русия във васална зависимост от Германия. Нервите се притъпиха, въображението застина, излиня и загрубя душата, отчаянието премина пределните си граници…“ („Доменна пещ“)

         По-късно Куприн признава: „Животът под болшевишка власт ме направи кротък, учтив и замислен старец.“

            На 16 октомври 1919 г., с идването на белите в Гатчина, Куприн постъпва като доброволец в Северо-Западната армия, командвана от генерал П. Н. Краснов. След поражението на бялата армия с невероятни перипетии семейството заминава за Ревел (днес Талин), а оттам през декември 1919 г. - за Хелзинки. Тук Куприн се свързва с литературните кръгове, сътрудничи на различни редакции.

Един от последните хора, с които Куприн се сбогува на тръгване от Финландия, е приятелят му, поетът Ейно Лейно.

„- Ако някога се срещнете с Максим Горки – моли писателят, - предайте му, че е добър човек. Много, много добър.

- А той не го ли знае?

- Все едно, кажете му го! Предайте му го лично от мен, А. Куприн (който е съвсем друг човек), и от цяла Русия, която бяга сега с мен от своята горяща земя.“

На следващата година семейството се установява в Париж, където живее 17 години.

Куприн усвоява горе-долу френския език и учтивите тукашни маниери, запознава се с лумпените от бистрото, получава от колегите си прозвището „татенцето“. Силно се променя – в него не остава нищо от смутителя на спокойствието… Разбира: „През първата година от живота си човек прави толкова много глупости, само за да започне през втората да ги поправя тежко и безрезултатно“. Започва работа в руския вестник „Общо дело“ на В. Л. Бурцев. Отново попада в позната редакционна атмосфера, слуша споровете и монолозите на сътрудниците, проклятията по адрес на Горки.

Той се старае, но емигрантите са подозрителни. Някой не може да му прости минали лични обиди, друг отбелязва, че у Куприн няма люта омраза към Съветска Русия. На думи той бичува и разобличава, но настроението му е очевидно – ако ще в Русия да са болшевиките, ако ще дяволите рогати, но как може да се живее без нея? Кога ще се върнем вкъщи?... „Никога не изчезва жалостта ми към нея и тъгата по нея – признава по-късно той, - и никога няма да спра да вярвам, че тя отново ще бъде силна, здрава и богата. Но, разбира се, без помощта на болшевиките.“ („Сикофанти“, 1925).

А в Париж вече има доста руски емигнати. Поетите Константин Балмонт, Дмитрий Мережковски и Зинаида Гипиус, хумористите Н. Тефи и Аминад Шполянски, прозаикът Алексей Толстой… По навик Куприн се дразни от приятеля си от младежките години Бунин, с когото стават съседи. Срещата им в този нов живот не прилича на онази, далечната, одеската, когато са нямали по трийсет години, а сега вече са на по петдесет…

Заедно посрещат на гости на Алексей Толстой Новата 1921 година. Мълчаливо хапват, тъжно пият шампанско и със скръбни сърца в 10 часа вечерта, когато в Русия настъпва полунощ, пият за близките си, останали там…

Руската емиграция тогава още не вярва в окончателната победа на Съветите, изчаква и гадае кога ще паднат болшевиките. Заедно с останалите, Куприн се възмущава, че го преиздават в СССР, а хонорари на емигрантите не изплащат. Малко отвисоко следи как го ругаят в Москва, а скоро след завръщането на Алексей Толстой в родината чете, че той казал пред журналисти – сред непримиримите писатели в Париж е Бунин, също Куприн, който „не работи, почти бедства“. И призовава: „Тези двама писатели трябва да бъдат изтръгнати от онази гнила, пълна с омраза към Съветска Русия атмосфера и да бъдат върнати на руската литература.“

Между другото, Мария Карловна, заедно с втория си съпруг, добре се вписват в живота в Съветска Русия. Имат връзки на най-високо ниво и в един момент тя се захваща с мисията да върне Куприн в родината. Александър Иванович тъжно й отговаря, че не вижда какво ще прави и как ще преживява. Да пише отново? „Ах, скъпа моя, аз съм смъртно уморен и карам 54-та си година. Пашкулът на моето въображение се размота и в него останаха пет-шест намотки от копринената нишка…“ Мисията се проваля. На този етап.

През лятото на 1921 година Куприн окончателно се убеждава в правилността на бягството им от Русия. Чува за смъртта на Александър Блок и за разстрела на Николай Гумильов. Спомня си за съвместната им работа в издателство „Всемирная литература“ и как и двамата искрено са се опитвали да се включат в съветкото културно строителство… Сега собственото му нестабилно положение му изглежда нормално, дори когато нямат никаква храна и му се налага да събира кестени в близката гора… Понякога успява даже да откъсне някакви средства и да изпрати продукти в Русия на хора, чиито адреси знае. Жената на Грин си спомня как ги е спасил един такъв колет. „Никой, освен Куприн, не би могъл да го изпрати лично и да си помисли за мене – почти плачеше Грин. – Истински приятел!“

След ужасите, преживени в Русия, в емиграция семейството отново потъва в дългове и нищета. Куприн се опитва да се бори с пиянството си, понякога спира за няколко месеца, но после всичко се връща – запои, изчезване от вкъщи, шумни компании… Лиза през цялото време се опитва да измисли нещо: открива книговезка работилница, библиотека, но не й върви. А помощ от съпруга – никаква.

И в същото време…

В емиграция Александър Куприн пише много, произведенията му се радват на голяма популярност сред читателите. Във Франция той създава  блестящите очерци „Париж и Москва“, „Париж – домашният“, „Париж – интимният“, романът „Жанета: Принцесата от четирите улици“ (за района, от който живеещите там емигранти правят една миниатюрна Русия), «Колелото на времето», както и голям брой кратки разкази, в това число философската притча «Синята звезда».

Отделно трябва да отбележим «Куполът на Свети Исаакий Далматски» и романа „Юнкери“. Тези две книги са посрещнати с одобрение от руската емиграция. Първата в героични тонове обрисува похода на Северо-Западната армия към червения Петроград, втората поетизира юнкерите, представени в съветските учебници по история като врагове на новата власт. Куприн иска да заслужи прошка за „Дуел“, уморен от постоянната готовност за отпор при среща с някой офицер. „И ми се струва, че тези хора са направили непосилно много, преодолели са в огромна степен инстинкта си за самосъхранение, преживели са такова свръхестествено напрежение на физическите и нравствените си сили, че им е много тежко да си спомнят.“ („Куполът на Свети Исаакий Далматски“). Но се оказва, че северозападниците помнят и искат да споделят. От всички краища на света към Куприн политат писма с благодарности, уточнения, пожелания. Той е щастлив, той пробива стената на мълчанието. Започва да организира и да участва в благотворителни акции в полза на болните и нуждаещи се ветерани.

Втората крачка към собствената му реабилитация в очите на бялото воинство е новият роман „Юнкери“. Черновите остават в Гатчина и Куприн го пише наново. Така автобиографичната трилогия е завършена: „Кадети“ – „Юнкери“ – „Дуел“.

         Писателят нарича „Юнкери“ своя „лебедова песен“. С този роман той се сбогува със своите читатели и може би с живота, защото е много болен. През 1931 г. го нападат различни болести, а на следващата година получава инсулт. Въпреки всичко се държи с последни сили и една година дори редактира популярното списание „Илюстрована Русия“. Почеркът му рязко се променя, дясната ръка „не слуша“, не може да чете, възприема само говор. Лекарите определят, че освен слепота Куприн има мозъчна и атеросклероза и предупреждават Елизавета Морицовна, че всяка минута трябва да е готова за най-страшното, което може да се случи съвсем неочаквано.

По това време семейството съвсем обеднява и потъва в дългове. Литературните хонорари на писателя са оскъдни, зрението му постоянно се влошава, почеркът става трудно разбираем, прибавя се и дългогодишният алкохолизъм. Връщането в Съветския Съюз става единственото решение на материалните и психологически проблеми на писателя.

През 1937 г. със съгласието на Сталин съветското правителство разрешава на Куприн да се върне в родината. Съветската пропаганда се опитва да представи образа на разкаялия се писател, който се връща, за да възпее щастливия живот в СССР. В действителност Куприн е слаб, болен, неработоспособен. 

Има различни версии и хипотези, но едно е ясно: Александър Иванович многократно казва, че ако разбере, че скоро ще умре, ще си тръгне за вкъщи. Жена му и дъщеря му просто изпълняват неговата воля. Друг е въпросът, защо това е нужно на съветското правителство. При всички случаи политика и още веднъж политика.

Несъмнено с отпътуването си в родината Куприн така тръшва вратата, че изтръпва цялата руска емиграция. Той отново става смутител на спокойствието.

„Това е най-големият удар по емиграцията“ – заявява Мережковски в „Последни новости“. Много по-меко се изказват Бунин и Н. Тефи, съжалявайки, че никога повече няма да видят Александър Иванович. Тефи го защитава: „Неговото заминаване не е политическа крачка. Не е за това да се удари едно рамо на ръководителите на СССР. И не е за това, да се нарече на името му някаква улица. Не при тях замина той, а си отиде от нас, защото тук нямаше място за него. Отиде си обиден. Отиде си като благороден звяр – да умре в бърлогата си. Не той изостави нас. Ние го изоставихме. Сега нека се погледнем един друг в очите.“

И ето, писателят „просто пътува извън града“, прегърнал котката си. Заблудата за пътуване извън града се разсейва едва на границата, където съветски граничари приветстват Куприн със завръщането му в родината. Ритуалът за тържественото посрещане е отдавна отработен в Москва – на същата Белоруска гара, където пристига Горки през 1928 г.

Куприн е объркан, помагат му да слезе от вагона, водят го под ръка. Лиза чаровно се усмихва на фотографите и посрещачите. Сред тях е Петров-Скиталец, който гледа писателя с нескрита тъга и дори страх.

„Не бяхме се виждали 25 години. И ето, случи се… - разказва Скиталец. - Срещнахме се. Но как! Това беше тъжна среща. Всъщност Куприн го няма – има го това, „което беше Куприн“. Горкият – станал е развалина, полутруп. Не познава околните, нищо не помни, едва върви, подкрепян от жена си. Явно е закъснял да се върне. Да беше поне преди пет години!“

С една дума, няма нито тържествени речи, нито официални заявления. Но има много хора, много фотографи – писателят е отвикнал от такова внимание и интерес… Независимо от това, на другия ден в. „Известия“ съобщава, че „А. И. Куприн изразява ограмната си радост от завръщането в родината, за което отдавна е мечтал“.

Писателят още не разбира, че много скоро ще получи заслуженото си място в историята на руската литература и солидна посмъртна слава. Не знае, че за първи път е надминал Бунин - в СССР ще разрешат Бунин да бъде четен и споменаван едва след смъртта на Й. Сталин…

От гарата ги качват в кола и ги отвеждат в хотел Метропол“, където ги очаква прекрасна стая. На 1 юни 1937 г. тук се срещат Лиза и Муся. Двете съпруги на Куприн, двете бивши приятелки от детството. За последно са се срещнали в ледения Виборг на 1919 г., когато никой не е бил сигурен в утрешния ден. Тогава още са нямали четирийсет, сега са минали петдесетте. Мария Карловна не е очаквала до каква степен е неузнаваем Александър Иванович. Какво се е случило с богатира, който с лявата ръка я премяташе през рамо? Който, ревнувайки, завързваше лъжицата на възел?..

В средата на юни Гослитиздат пуска от печат „Избрани произведения“ на Куприн в два тома и търсенето им на книжния пазар е с нечуван успех.

В началото на юли Александър Иванович вече се разхожда по зелените пътечки на Подмосковието. Настанени са в рая: в тиха дървена къщичка близо до Творческия дом на писателите. Градина, тишина, хранене и чистачка от Дома. Всички в селището свикват с чудноватия старец и не се учудват, когато го видят да коленичи пред брезите, да ги целува и да плаче…

И ето идва 7 ноември 1937 г. В десет часа сутринта Куприни, получили персонална покана, са на трибуната на Червения площад. Отвсякъде ги разпознават, сочат ги. Това е огромен емоционален шок за писателя. След дълги години в чужбина изведнъж да си върнеш Родината, след мизерното полугладно съществуване да се окажеш сред почетните гости на Кремъл, редом до първите хора на държавата… Сега вече човек може спокойно да умре.

И последният подарък за изтерзаната душа на писателя – в средата на декември семейството пристига в Ленинград. Тук всяко място, всяка улица и аромат възкресяват събитията от бурната младост. А за вярване ли е, че може с кола за четирийсет минути да се стигне до Гатчина, да видят своята зелена къщичка, която обещават да му върнат… Настаняват ги в просторно жилище в „Дома на специалистите“, където живее интелектуалният елит – с централно отопление и телефон. Куприн обича да седи в кухнята, където печката се пали с дърва. „Каква прелест! – казва на жена си. – Своя печка, свой огън и дървата пукат така, както умеят да пукат само в Русия!“

Обзавеждат му кабинет, но там вече няма кой да работи. Още през януари Александър Иванович се разболява от грип, после от възпаление на белите дробове… Връща се вкъщи, но в началото на юни „Бърза помощ“ го отвежда отново в болница и това е краят. Сърцето на писателя спира завинаги на 25 август 1938 г.

Двете жени, двете му съпруги са длъжни да изпълнят последното му желание. На малко листче, с разкривени букви Куприн е написал:

„Когато умра, моля:

Да бъда погребан по християнски обичай с най-голяма скромност.

Никой да не ме изпраща до гроба.

Да няма панихида.

Да не се произнасят над ковчега ми речи; статии и спомени да не се пишат.

Ако някой има мои писма и портрети – да ги изгори.

Всички, на които съм причинил зло или някаква неприятност – нека ми простят.

Всички мои спътници в живота - да приемат дълбоката ми благодарност. А. Куприн“

Тези изиквания са, доколкото е възможно, изпълнени и погребението е скромно. И все пак, ковчегът е изложен в Голямата зала на Дома на писателите „В. В. Мяковски“ в Ленинград и сбогуването с Куприн продължава до вечерта. Тук са близки, стари приятели, ленинградски и московски писатели, сред които Михаил Зошченко, Константин Федин, Владимир Луговской… Михаил Слонимски си спомня, че най-добрите музиканти се сбогуват с Куприн с музиката на Бах, Хендел, Хайдн и Бетовен. „… В ковчега лежеше слабичък човек с кротко умиротворено лице и, гледайки го, си спомняш героя от „Гранатовата гривна“, еднолюб и мечтател.“

Съветска Русия оказва на Куприн последна висока почест – той е погребан в „Литераторские мостки“ – некропол във Волковското гробище в Ленинград. До гроба на И. С. Тургенев. И така заема мястото си в пантеона на руската литература.

Обикновено тук се поставя огромна точка.

Но аз ще се задържа още малко, за да отдам дължимото на най-близките хора на А. И. Куприн.

Нека на сцената се появи голямата му дъщеря от брака с Елизавета – Ксения. Тя пристига с родителите си в Париж, до шестнайсетата си година расте в католически пансион, после става модел в Дома на модата на известния Пол Поаре и на 18 години я откриват за нямото кино. В началото на 1930-те години Ксения (Киса) Куприна е вече знаменита киноактриса и детският й прякор Киса не слиза от афишите на европейските столици. Сред нейните френски приятели са Жан Маре, Антоан дьо Сент Екзюпери, Едит Пиаф. Освен в киното, тя играе и в „Комеди Франсез“. Получава покана от Холивуд, но предпочита да остане в Париж. Много момиченца са кръстени на нейното име. Харесва се съзвучието на името с английското «kiss» — целувка.

„Дявол да го вземе този кинематограф! – възмущава се баща й. – Никога не съм го обичал, не го обичам и няма да го обикна! /…/ Аз не я виня. Театърът и киното са най-жестоките отрови, по-лоши от тютюна, алкохола, кокаина, морфина… Там, за да пробиеш, е нужно камилско здраве, слонски нерви, а гордост - не повече от тази на гладно улично куче. Но… жените! Те винаги са жени.“

         Веднъж Александър Иванович се оплаква: шофьор на такси, руснак, като чува фамилията му, пита: „Вие да не сте баща на знаменитата Киса Куприна?“ Да, тук той става просто баща на знаменита дъщеря… Но в действителност се гордее с дъщеря си. Изпраща й шеговити бележки: „На моята красавица! Александър Куприн, ценител на изящното.“ „Ах! Няма друго мнение: най-красива на света е Ксения, твърдят кинематографи и разни фотографи, а също господин Куприн.“

         Ксения не тръгва с родителите си за Русия – оправдава се с ангажименти в киното. Но майката непрекъснато й пише и докрая се надява дъщерята да се върне при тях. Особено, когато от „Ленфилм“ предлагат роля на Ксения Александровна в предстоящия филм по повестта „Дуел“. Независимо от това, Ксения така и не се събира с родителите си приживе.

И ето, в началото на 1958 г. тя стои на същата онази Белоруска гара в Москва. И се настанява в същия онзи хотел „Метропол“. Носи голям куфар с архиви, изкупени, според уговорката, от Литфонд. Дават й квартира, назначават я в Московския драматичен театър „А. С. Пушкин“. Главният режисьор не е във възторг от емигрантската звезда, ревнивият женски колектив също не я приема: чужбинска персона, сменя си тоалетите по няколко пъти на ден, държи се като кралица. При това, въпреки половинвековната си възраст тя засенчва с чара си младите актриси, съветски момичета, необучени на такива маниери. Сред мъжете, които с обожание гледат Ксения Куприна, е завършилият неотдавна Школата-студия при МХАТ и назначен в този театър Владимир Висоцки. Той е омагьосан от нереалността на тази жена: дъщеря на Куприн, кинозвезда от от света, където живее Марина Влади, актрисата от „Магьосница“ (по повестта „Олеся“), в която той веднага се влюбва. По-късно Висоцки споделя с приятели: „Невъзможно беше да останеш равнодушен към нея. Тя ни привличаше като магнит. И тук не става дума само за красота. Тя притежаваше някаква потресаваща, неизчерпаема женственост. Магнетична, фатална жена!“

Ксения Александровна бързо разбира, че тук, в Русия, тя ще бъде само дъщеря на знаменит баща. Остава й блестящо да доизиграе ролята, която знае от детството си. Това е единственият й шанс и тя се възползва от него. Достатъчно е да се видят документалните филми с нейно участие: „Не мога без Русия“ (1967), „Куприн“ (1978), „Ксения Куприна разказва“ (1981).

Малко преди смъртта си актрисата, вече тежко болна, успява да присъства на откриването на музея и паметника на Куприн в родния му Наровчат. Предава в музея личните вещи на родителите си. На 8 декември почива и по нейно желание е погребана също във Волковското гробище в Ленинград.

А как завършва житейския си път Елизавета Хайнрих? Тя надживява съпруга си само с четири години. Грижи се за гроба му, организира в дома си малък музей, води преговори с киностудии и издателства, кореспондира си със стари приятели и започва да пише спомени. Получава персонална пенсия и е наследница на половината от авторските права. Другата половина предоставя на внука на писателя от първата му жена - Алексей Егоров.

През октомври 1940 г. Елизавета Морицовна започва работа във фотоотдела на Художествената академия. Тук я заварва началото на Великата Отечествена война, а после блокадата на Ленинград. Издържа до лятото на 1943 г. Страшният глад и непрекъснатите бомбардировки окончателно съсипват здравето и психиката й и, когато някой й казва, че Ксения вероятно е загинала във Френската съпротива – тя се самоубива.

Единственият внук на Куприн от Мария Карловна - Алексей Егоров, загива от раните си по време на Втората световна война и така родът на знаменития писател се прекъсва.

А самата Муся оцелява. Надживява и втория си съпруг. Пише спомени за Куприн. Още в ръкопис с тях се запознава Корней Чуковски. „Много интересни неща – ценни факти – но в тях го няма Куприн – този голям човек, лирик, поет, когото сдъвка, разврати, измърси неговата страшна, гнила епоха“.

Останала сама, Мария Карловна пише молба до съветското правителство да й бъдат предоставени авторските права върху произведенията на Куприн, поради липса на други живи наследници.

Молбата й е удовлетворена.

Александър Куприн е представен в сборника „12 разказа за любов и смърт“ с разказа “Първият срещнат”.

Афоризми

Жената, независимо каква е, винаги трябва да бъде предмет на преклонение и уважение. Да не направиш комплимент на жена е признак на върховно невежество и неуважение.

За любовта раздялата е същото, както вятъра за огъня: потушава малката любов, а голямата разпалва още по-силно.

Мъжът в брака е като муха, кацнала на лепкава хартия: и е сладко, и е скучно, и не можеш да отлетиш.

Думата е искра в движението на сърцето.

Днес е нашият ден и никой няма да ни го вземе...

Три неща на света са непонятни за мен: пътя на орела в небето, змията върху скала, кораба сред морето и пътя на мъжа към сърцето на жената.

Не в силата, не в ловкостта, не в ума, не в таланта, не в творчеството се изразява индивидуалността. А в любовта!

Помислите в човешкото сърце са дълбока вода.

Аз съм странник, страстно влюбен в живота.

На снимките:

Кадетът Саша Куприн

Първата съпруга – Муся, с дъщеричката Лидия

Гранатовата гривна на Муся, символ на възвишената любов

Владетелят на умовете Куприн. Шарж на Ал. Любимов в сатиричното списание „Сигнали“

„Татарският хан“ – Гатчина, 1913 г.

Куприн с втората си съпруга Елизавета Хайнрих

Куприн като поручик от опълчението с жена си Лиза в униформата на медицинска сестра, 1914 г.

Над поредния ръкопис

С най-добрия си приятел

Киса Куприна в Париж

До края – заедно

Този очерк се базира на различни материали от руски и български източници, но в най-голяма степен на обширното изследване на Виктория Миленко „Куприн, возмутитель спокойствия“. За тези, които се интересуват от повече подробности, текстът може да се намери в интернет.