МАКСИМ ГОРКИ - БУРЕВЕСТНИКЪТ

Алексей Максимович Пешков, познат в цял свят като Максим Горки (1868 – 1936), е роден в Нижни Новгород в семейството на дърводелеца Максим Пешков, който умира от холера, когато Алексей е на три години. Псевдонимът Максим Горки е избран в негова памет и той сякаш събира цялата горчилка и мъка на необикновената му съдба. Майката умира от туберкулоза осем години по-късно. Осиротяло, момчето прекарва детските си години в семейството на дядо си по майчина линия. От 11-годишен е принуден да работи като момче за всичко. Да чете го научава майка му, но в училищата, които за кратко посещава, е смятан за трудно дете. Живее при дядо си, а след като той се разорява, “училище” за момчето става улицата. Макар че не получава средно образование, юношата чете много, притежава силен стремеж към ученето и невероятна памет.

След няколко години той уверено изучава и цитира философите идеалисти – Ницше, Хартман, Шопенхауер, поразява дипломираните си познати с познаването на класиката. През целия си живот Горки постоянно повтаря, че не “пише”, а само “се учи да пише”. От млади години нарича себе си човек, който “е дошъл на този свят, за да не се съгласява”.

През 1884 г. Алексей Пешков пристига в Казан и се опитва да постъпи в Казанския университет, но не успява. Работи, каквото намери. Запознава се с революционно настроени младежи, чете марксистка литература. В същата година умират баба му и дядо му. В пристъп на депресия 19-годишният Пешков прави опит за самоубийство.

През 1888 г. за първи път е арестуван за революционна пропаганда. Започват неговите странствания из Русия - Поволжието, Дон, Украйна, Крим, Кавказ... Предимно върви пеш, понякога се крие между вагоните на товарни влакове. Работи, каквото намери.

В Тифлис излиза от печат първият му разказ "Макар Чудра", подписан – Максим Горки (в. «Кавказ», 1892 г.). Същата година Пешков се завръща в Нижни Новгород. Тук начинаещият писател публикува няколко разкази. Негов литературен наставник става Короленко.

Пешков се премества в Самара, където става професионален журналист и започва да се издържа със статии и очерци. Литературна известност му носи разказът “Челкаш”. 

През 1896 г. Горки се жени за Екатерина Волжина, коректор в местния вестник. В началото на следващата година писателят заболява от туберкулоза. Лекува се в Крим, после в едно украинско село, където се ражда и първородният му син Максим. 

През 1898 г. се появяват първите два тома негови съчинения, които бързо са разпродадени. Излиза от печат романът му “Тома Гордеев”. Появяват се първите преводи на негови творби на чужди езици.

За участието си в марксистки кръжоци в Нижни Новгород и Санкт-Петербург и за прокламацията, призоваваща към борба със самодържавието, е арестуван и изселен от Нижни Новгород.

През 1901 г. Горки за първи път се обръща към драматургията. Пише пиесите «Еснафи” и «На дъното“, поставена с вдъхновяващ успех в Русия и в Европа.

През 1902 г., след едва шест години литературна дейност, е избран за почетен академик на Императорската Академия на науките в раздела за изящна словесност. Възмутеният император Николай II поставя резолюция: “Повече от оригинално”. Избирането му е анулирано от правителството, тъй като той се намира “под надзора на полицията”. По този повод Чехов и Короленко се отказват от членство в Академията. Да се дружи с писателя става престижно. Той е законодател на литературната мода: цяла плеяда млади писатели му подражават във всичко - от мустаците и широкополите шапки до грубоватите маниери и солените думички. След свалянето на монархията през март 1917 г. писателят повторно е избран за почетен член на Академията.

Към края на 1902 г. Горки вече е автор на шест тома литературни съчинения, около 50 негови творби са издадени на 16 езика, той получава солидни хонорари. В Москва е водещ драматург в Художествения театър (МХТ).

Със завръщането си в Нижни Новгород е настанен със семейството си в голям аристократичен дом. С щедрата му финансова и организационна подкрепа в града е построен Народен дом, създаден е Народен театър и училище на името на Ф. И. Шаляпин. Дома му съвременниците наричат “Горкиевска академия”. Там често се събират по 30-40 представители на творческата интелигенция, сред които Л. Толстой, Л. Андреев, И. Бунин, А. П. Чехов, И. Репин, К. Станиславски, Ф. Шаляпин.

През 1900 г. Горки се среща в Севастопол с актрисата от МХТ Мария Андреева – фатално красива жена, на която предричат блестящо театрално бъдеще, но тя избира пътя на професионална революционерка. В антракта на спектакъла „Хеда Габлер“ на вратата на гримьорната се чука. „Гласът на Чехов: „Може ли, Мария Фьодоровна? Но не съм сам, с мене е Горки.“ Сърцето ми се разтуптя – господи! И Чехов, и Горки! Отворих им. Влезе Антон Павлович – отдавна го познавах, още преди да стана актриса – зад него висока тънка фигура в лятна руска рубашка; косите дълги, мустаците големи и рижи. Нима това е Горки? „Дявол да го вземе! Дявол да го вземе как великолепно играете!“ – боботи Алексей Максимович и с всичка сила стиска ръката ми. А аз го гледам с дълбоко вълнение, ужасно зарадвана, че му е харесало, и ми е странно, че ругае, странен ми е костюмът му, високите ботуши, дългите прави коси, грубите черти на лицето, рижите мустаци. Не си го представях такъв. И изведнъж из-под дългите мигли погледнаха сини очи, на устните се появи обаятелна детска усмивка, лицето му ми се стори от красиво по-красиво и сърцето радостно отекна. Не! Той е именно такъв, какъвто трябва да бъде – слава Богу!“ „Нашата дружба укрепваше все повече, свързваше ни общността във възгледите, убежденията, интересите. Полека-лека аз влязох във всичките му начинания, опознах мнозина от близкото му обкръжение… Аз страшно се гордеех с неговата дружба и безкрайно се възхищавах от него…“

В края на 1903 г. Горки се разделя с първата си жена Екатерина Пешкова, но запазва с нея приятелски отношения до края на живота си.

За революционната си прокламация по повод разстрела на масовата демонстрация от 9 януари 1905 г. Горки е арестуван и затворен в Петропавловската крепост. В негова защита откликват известни дейци на изкуството и науката от цяла Европа. Под натиска на обществеността писателят скоро е освободен.

Междувременно Мария Андреева става негова гражданска съпруга, с която живее до 1919 г.

Никой не осъжда пролетарския писател, но на Андреева й е по-трудно. Критикуват я, порицават я, отхвърлят я. През февруари 1906 г. по поръчение на Ленин Горки и Мария Андреева тръгват за Америка през Финландия, Швеция, Германия, Швейцария и Франция. Целта е да се съберат средства за подготвяната от болшевиките революция в Русия. Множество срещи с журналисти, участие в митинги... До септември в партийната каса са събрани 1200 долара.

През лятото на 1906 г., тя пише на сестра си от Америка: „Альоша толкова много пише, че едва успявам след него. Пиша дневник на нашето задгранично пребиваване, превеждам една книга от френски, шия по малко, с една дума, всячески изпълвам деня си, за да се изморя до вечерта и да спя, и да не сънувам, защото не сънувам хубави сънища…“ Освен френски, тя знае немски и италиански, води цялата кореспонденция на Горки. Усвоява художествения превод. Грижи се за издаването на произведенията и изплащането на хонорарите му, изпълнява все нови и нови поръчения на партията.

Диагнозата “туберкулоза” кара Горки и Мария Андреева за дълги години да се заселят на остров Капри. Тук писателят активно пише, води обширна кореспонденция (включително и с Ленин), семинар за млади писатели, общува с интелектуалци, приятели и близки, емигранти от Русия и просто непознати, които искат да го чуят.

Идеализацията на приближаващата се революция продължава у Горки, докато той с очите си не се убеждава в безпощадната жестокост на следоктомврийската реалност в Русия.

На Капри се ражда цикълът от 27 кратки разказа “Приказки за Италия”.  

В края на 1913 г., след обявена всеобща амнистия, Горки се завръща в Русия. Настанява се в огромен дом в Санкт-Петербург, където намират подслон десетки роднини и познати. Жилището се превръща в приемна, където идват да се жалват всевъзможни хора. Множеството обитатели и гости на този дом прекарват времето си в ядене, пиене, хазартни игри, танци, колективно четене на съмнителни романи.

През 1914 г. Горки редактира болшевишките издания "Звезда", "Правда", «Просвещение», издава първия сборник с творби на пролетарски писатели, основава издателство «Парус». Заедно с активния писателски труд, Горки води и неуморна обществена дейност – критикува методите на болшевиките, особено по отношение на старата интелигенция, като спасява много нейни представители от глад и репресии.

Горки не приема революцията и е поразен от нейната жестокост, когато въпреки личното си застъпничество пред Ленин са разстреляни великият княз Павел Александрович и поетът Николай Гумильов. Политическите разногласия водят до охлаждане на отношенията между писателя и Мария Андреева.

През 20-те години в личния живот на писателя настъпват значителни промени. Мястото на Мария Андреева (с която Горки запазва спокойни отношения) заема друга особа, станала незаменим секретар и сърдечен приятел на писателя – Мария Будберг, „желязната жена“, както я нарича Горки. Той не е единственият мъж, очарован от Мария Игнатиевна. Всички, които са я виждали, единодушно признават, че Мура е дяволски обаятелна. В мрежите на нейния чар попадат и Фройд, и Ницше, и Рилке, Корней Чуковски и Хърбърт Уелс, ръководителят на ЧК Ягода, Й. Сталин.

През 1919 г. Чуковски, преводач в британското посолство, запознава Мура с Алексей Максимович. Той я кани за свой литературен секретар и тя става негова любовница шестнайсет години – до смъртта му. 

Поради влошеното си здравословно състояние, в края на 1921 г. писателят заминава за чужбина. От 1924 г. живее в Италия, постепенно потъвайки в самота. Опитва се да бъде своеобразен “мост” между руската емиграция и СССР. Тук Горки отбелязва 60-годишния си юбилей, приветстван от известни европейски и американски писатели. Масово празнуване на юбилея се организира и в Съветския Съюз.

Мура живее с него дълги години на остров Капри и се чувства там истинска стопанка. Тъкмо тя (може би не без намесата на Москва) уговаря Горки да се завърне в родината. През май 1928 г. по покана на Съветското правителство и лично на Сталин писателят пристига в СССР. На всяка жп гара има митинги, а на площада пред гарата в Москва го приветстват хиляди хора и го понасят на ръце до дома му. Организирано е петседмично пътуване на писателя из Съветския Съюз по предварително подготвени обекти, за да оцени и опише успехите в строителството на социализма (цикъла очерци «Из Съюза на Съветите»). 

В следващите години Горки живее периодично в Москва и в Италия, като окончателно се завръща в родината през 1933 г.

Същата година Нобелова награда за литература получава Иван Бунин и надеждите на Горки, номиниран пет пъти за тази награда, рухват. Има версия, че Нобелевският комитет е искал да присъди наградата на писател от руската емиграция, а Горки не бил емигрант в пълния смисъл на думата.

В Москва правителството тържествено посреща писателя, предоставя му дом в центъра на столицата и вила в Крим. Сталин му възлага подготовката на Първия конгрес на Съюза на съветските писатели. Писателят създава множество вестници и списания, издателски проекти; пише пиесата “Егор Буличов и другите”. През последните години от живота си работи над най-голямото си произведение – романа-епопея в четири части "Животът на Клим Самгин". Посвещава го на Мура. Когато умира, злите езици казват, че тя има пръст в това: „Той на нея – „Живота“, а тя на него – смъртта.“

Горки е най-издаваният в СССР съветски писател за 1918 -1986 г.: 3556 издания в 242,621 млн екземпляра; в рамките на руската литература в това отношение отстъпва само на Л. Н. Толстой и А. С. Пушкин. Максим Горки се проявява и като талантлив издател. От 1902 до 1921 г. той ръководи три големи издателства - "Знание", «Парус» и "Всемирная литература", чиято цел е за пет години да се издадат повече от 200 тома световна класика в нов, професионален превод и висококвалифицирани коментарии.

“Знание” постига лидерски позиции в Русия, като акцентира на белетристиката, издавайки около 20 книги месечно с общ тираж повече от 200 хил. екземпляра. Горки прави преврат в хонорарната политика, изплащайки на авторите многократно по-високи хонорари от дотогавашните. Издателството безпрецедентно авансира ежемесечно десетина писатели. При липсата на официална конвенция за авторското право, Горки създава в чужбина специално издателство за руски автори.

Горки се разболява и умира на 18 юни 1936 г. Последните му думи, казват, са към медицинската сестра: “Знаеш ли, аз сега спорих с Бога. Ух, как спорих!”

Някои изследователи намират обстоятелствата около смъртта на Максим Горки и неговия син (1934) за «подозрителни», носят се слухове за отравянето им, които не са обективно потвърдени. Има много информация по този повод – съзнателно се въздържах да я включа в този очерк, но ще цитирам виждането на един друг голям писател, близък на Горки – А. С. Куприн:

„… Горки… погребва сам себе си предварително под утрешните отломки от болшевизма. Той никога не е знаел, че всъщност не е бил нито нужен, нито полезен за болшевиките като твърде голям писател и твърде малък човек. Него незримо са го ръководили за външни панаирни ефекти. Болшевиките го въвличат в огромен, скандален гуляй и ето, изпочупвайки накрая огледалата и съдовете, тихичко се измитат, оставяйки суетния глупак да плаща нечувана, вовек неизплатима сметка.“ („Трета стража“, 1921)

         На погребението урната с праха му носят Сталин и Молотов. Урната е вградена в Кремълската стена. Сценарият е осъществен докрай.

Афоризми

Самолюбието е най-лошият вид зависимост.

Висотата на културата винаги е в пряка зависимост от любовта към труда.

Когато трудът е удоволствие, животът е хубав. Когато трудът е задължение, животът е робство.

Не се сърди на глупаците – те ще живеят още дълго, към тях трябва да се отнасяме като към лошото време.

Не пишете на чистите страници на сърцето си с чужди думи.

Животът ни разбърква като карти и само случайно – и то не за дълго – ние попадаме на своето място.

Много по-мъчно е да се превърне словото в дело, отколкото делото в слово.

Безумството на храбрите – ето мъдростта на живота!

Любимата жена не старее.

В живота винаги има място за подвиг.

Има само две форми на живот: гниене и горене.

Не е истина, че животът е мрачен, не е истина, че в него има само язви и стонове, мъка и сълзи. В него има всичко, което поиска да намери човек, а в човека има сили да създаде онова, което липсва в живота.

Трябва да живееш винаги влюбен в нещо, което не можеш да достигнеш. Човек расте на височина от това, че се мъчи да стигне високото.

Цикъла „Приказки за Италия“ Горки започва през 1911 г. на остров Капри, където живее няколко години, болен от туберкулоза. Посвещава ги на Мария Андреева.

         В тези необикновени житейски истории се разкриват цялото очарование и красота на Италия и нейните хора. Епиграф към цикъла са думите на Андерсен: „Няма приказки, по-добри от тези, които създава самият живот.“

В сборника „12 разказа за любов и смърт“ е поместена приказка XXII – за жизнерадостната Нунча.

На снимките:

Горки със съпругата си Екатерина Волжина

Мария Андреева

Мария Будберг – Мура

Горки с Лев Толстой