Играещата с думи

Започвам серия очерци за класически руски писатели.
Подробности - в предходната публикация.

ДОСТОЕВСКИ – ВЕЛИКИЯТ СТРАДАЛЕЦ

“Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.”

Евангелие от Йоана, Глава ХII, 24.

Това е надписът на надгробния паметник на този знаменит руски писател, мислител, философ и публицист, понесъл сякаш на плещите си цялата отговорност за света на унижените и оскърбените...

Достоевски е роден в Москва (1821 – 1881), вторият син от осем деца в семейството. Бащата е лекар, а майката произлиза от търговски род. “Баща ми и майка ми бяха небогати, работещи хора”, спомня си писателят.

По настояване на баща си постъпва в Главното инженерно училище в Петербург. Но Фьодор няма интерес към математиката и военното дело, а предпочита рисуването и архитектурата. Повечето от съучениците му странят от него заради различния му характер: Фьодор е смел и има силно развито чувство за справедливост. Защитава новодошлите, критикува корупцията сред офицерите и помага на бедните. Съучениците му го наричат „монаха Фотий” заради отшелническия му начин на живот и интереса му към религията.

Фьодор получава силен пристъп на епилепсия, когато научава, че баща му е починал. Убит е през 1839 г. от един от крепостните си селяни в спречкване, причинено от избухливия му характер.

След като взима всичките си изпити, Фьодор е назначен в Петербургската инженерна команда. Работата му като чертожник става все по-унизителна за него. Още през 1844 г. подава оставка, уволнява се от служба и се отдава изцяло на литературна дейност. През всичките си съзнателни години Достоевски се стреми към литературата, много чете, самообразова се, прави първите си литературни опити, превежда художествена литература. Бива приет радушно в кръжока на Белински и става известен още преди публикуването на първия си роман “Бедни хора”.

Заедно с приобщаването си към различни литературни кръгове, писателят се свързва с тайното революционно общество на М. В. Петрашевски, чиято цел е преврат в Русия. През 1849 г., заедно с други “петрашевци”, Достоевски е арестуван и прекарва осем месеца в Петропавловската крепост. Съдът го признава за “един от най-важните престъпници”. Какво ли е на 28 години да те изправят на площада, осъден на разстрел като “конспиратор”? Единственото му прегрешение е, че е чел забранени творби на Белински... Площадът е пълен с хора. Завързват осъдените за стълбовете, мятат чували върху главите им, свещеникът, войниците с насочени пушки... Миг преди последната команда идва височайше помилване – екзекуцията се оказва инсценирана. Император Николай I милостиво заменя разстрела с осем години каторга, впоследствие намалени на четири и още толкова служба в армията. Оковани, осъдените пътуват с каруци до Сибир близо един месец.

Ако искаме да си представим тези преживявания, трябва да разлистим “Записки от мъртвия дом”. По време на каторгата писателят успява тайно да си води бележки в т. нар. “Сибирска тетрадка”, които по-късно стават основа на повестта му.

Следва службата като редник в 7-ми Сибирски линеен батальон в Семипалатинск (дн. Семей, Казахстан). Тук се среща с първата си съпруга – Мария Исаева, с която – не както в приказките - живели кратко и нещастно. Мария умира от туберкулоза. “Макар че се измъчвах, виждайки (цяла година) как тя умира..., не можех да си представя до каква степен ще стане болно и пусто в живота ми, когато я засипаха с пръст...”

През 1859 г. Достоевски се уволнява от армията поради здравословни причини. Получава разрешение да се завърне в Русия, а малко по-късно – и в Санкт Петербург. До смъртта си остава под полицейско наблюдение. Годините на каторга и военна служба превръщат борбения “търсач на истината” в един дълбоко религиозен човек. И много болен.

При все това Достоевски продължава да пише. Понякога книгите му се приемат с възторг, понякога – с охулване. Въпреки издаването на двутомник с творби на писателя, той все още не е признат от широката руска общественост. Славата спохожда Достоевски с публикуването на “Записки от мъртвия дом”, които се превръщат в откровение за читателите. Херцен нарича писателя руския Данте, спуснал се в ада.

“Достоевски цял живот - пише М. Горки, - мъчително ще се вълнува от въпроса за източниците на злото, за борбата на човека срещу бога, за това, защо човекът е подложен на мъките на битието. И той ще завърши този бунт с проповед за покорност, смирение и търпение.”

С надеждата да подобри здравето си (още в каторгата писателят започва да получава епилептични припадъци), Достоевски предприема пътуване в чужбина – в Германия, Франция, Швейцария, Италия, Англия, Австрия. Там обаче се увлича от играта на рулетка – така страстно иска да изскочи от капана на бедността, преследвала го цял живот, и вярва, че това е възможно! Едва след десетина години и пълното си разоряване успява да надмогне тази страст. Какво ли му струва тази битка със самия себе си? Животът, изпълнен с трагични сривове, го люшка непрестанно и не му позволява да спре и да си поеме дъх.

А какво ли е да напишеш за 26 дни роман като “Играчът на рулетка”? Поставен е почти в цайтнот за предаването на романа и само помощта на професионалната стенографка Ана Сниткина помага да се спазят сроковете. Веднага след това Достоевски и Ана Григориевна се венчаят и заминават за четири години в чужбина. За да се покрият непрестанните дългове на Достоевски (приходите от излезлия от печат роман „Престъпление и наказание“ не стигат), Ана залага мебелите си, пианото и бижутата си. С тези пари семейството тръгва на сватбено пътешествие. В Дрезден посещават „Галерията на старите майстори", където Достоевски търси вдъхновение за следващите си романи. Той е силно впечатлен от картините и най-вече от “Сикстинската мадона” на Рафаело. Седмици по-късно заминават за Хамбург, където писателят губи на комар всичките пари на жена си. Двамата продължават пътуването си в различни градове в Германия. В Баден-Баден Достоевски посещава казината и отново губи всичко. Жена му няма друг избор, освен да заложи различни предмети, като сватбените им халки, сватбените подаръци, обеци, дрехи и др. По това време тя вече е бременна. Следва Женева, където двамата отново нямат пари и залагат различни вещи. Тъй като градът се слави с добрите си лекари, Ана Достоевска смята да роди тук. Ражда се първото им дете – София, която умира три месеца по-късно от пневмония. Заради финансовите затруднения Достоевски започва работа по новия си роман „Идиот“. Смъртта на София е съкрушителна за родителите, а здравето на Ана е разклатено. Няколко месеца по-късно семейството отпътува за Милано, където Ана учи италиански и работи като преводачка. След още три месеца отпътуват за Флоренция. Тук през януари 1869 г. Достоевски завършва „Идиот“ и „Руски вестник“ бързо започва публикуването на романа.

Впечатленията си от Европа и отношението си към буржоазната цивилизация Достоевски отразява в осем философски есета - “Зимни бележки за летни впечатления”.

“Какво е Liberte? Свобода. Каква свобода? – Еднаква свобода за всички да правят каквото си искат в рамките на закона. Кога можеш да правиш, каквото си искаш? Когато имаш милион. Дава ли свободата всекиму по милион? Не. Какво е човекът без милион? Човекът без милион не е онзи, който прави, каквото си иска, а онзи, с когото правят каквото си искат.”

А в “Идиот” един от героите казва: “...и цялата тази чужбина, и цялата тази ваша Европа, всичко това е само фантазия, и всички ние, зад граница, сме една фантазия...”

След завръщането в Русия идва най-светлият период в живота на Достоевски, когато той се радва на творчески подем и семейно щастие. Макар че продължава да тъне в дългове и да разпродава, каквото е останало, както и да предлага на издателства авансово ненаписани още творби... Издевателство над писателя е принудата да сключи заробващ договор с издателя Ф.Т. Стеловски за публикуването на събраните си съчинения.

Най-значителните между тях са уникалният в руската и световна литература моножурнал с философско-литературна публицистика “Дневник на писателя” и т. нар. “велико петокнижие”, в което влизат романите: “Престъпление и наказание”, “Идиот”, “Бесове”, “Юноша” и “Братя Карамазови”. Апогеят на прижизнената слава на писателя идва с появата на романа “Братя Карамазови”.

Достоевски вече е знаменит в Русия, а и в чужбина. От 1877 г. става член-кореспондент на Петербургската Академия на Науките. Книгите му се търсят и продават в големи тиражи. Получава все повече писма от читатели, при него идват всякакви хора, става чест гост на някои салони в Петербург. Запознава се с много влиятелни личности. Императорът го моли да бъде учител на синовете му Сергей и Павел.

Но уви, здравето му сериозно се влошава. Пътува отново в чужбина, където лекарите казват, че при здравословен климат може да живее още 15 години. Писателят е наясно с всичко и бърза да завърши започнатото. Шумен обществен отзвук имат речта му на погребението на Николай Некрасов и особено известната му реч по повод откриването на паметника на Пушкин в Москва.

В края на януари 1881 г. 60-годишният Ф. М. Достоевски умира от туберкулоза. Погребението му в Александро-Невската лавра в Санкт-Петербург, на което се стичат десетки хиляди хора, се превръща във всенародна манифестация на любов и почит.

Афоризми

Човекът е тайна. Тя трябва да бъде разгадана, и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си си изгубил времето; аз се занимавам с тази тайна, защото искам да бъда човек.

Той е умен човек, но за да постъпваш умно, е нужно нещо повече от ум.

Животът трябва да се обича повече от смисъла на живота.

Животът се задъхва без цел.

Да спреш да четеш книги, значи да спреш да мислиш.

Животът е хубав и трябва така да се направи, че всеки човек на земята да може да потвърди това.

Красотата ще спаси света.

Думи за Достоевски

“Никога не съм виждал този човек и никога не съм имал преки отношения с него, и изведнъж, когато той умря, аз разбрах, че е бил най-най-близкият, скъпият и нужен ми човек... И никога не ми е минавало през ум да се меря с него – никога... Аз го смятах за свой приятел и знаех само, че ние ще се срещнем... И изведнъж чета: починал. Някаква моя опора се срути. Аз се обърках, а после ми стана ясно колко скъп ми е бил, и аз заплаках, и продължавам да плача...”

Лев Толстой

“Братя Карамазови” е най-великият роман от всички, написани някога.

Зигмунд Фройд

Той изследва характерите до такава дълбочина /.../ анализът му е безупречен, но в същото време не остава хладен наблюдател, а съумява да бъде ангел и палач едновременно. Ето защо за мен той е писател единствен и съвершено изключителен.

Емил Верхарн

Той ми дава повече от всеки друг мислител.

Алберт Айнщайн

Разказът “Кротката” (поместен в сборника „12 разказа за любов и смърт) е публикуван за първи път в месечното издание на Достоевски “Дневник на писателя” (ноември 1876 г.)

Непосредствен повод за създаването му са вестникарските съобщения за самоубийството на бедна шивачка, която не могла да си намери работа. Писателят е впечатлен от детайла, че тя е държала икона в ръцете си – “странна и нечувана още в самоубийството черта! Някакво кротко, смирено самоубийство”. Първоначалното заглавие “Наплашената” по-късно е сменено с “Кротката”. Тогавашната критика дава висока оценка на разказа. М. Е. Салтиков-Шчедрин го нарича “бисер”, каквито има “малко в световната литература”.