ВЪЛШЕБНАТА  ПЛАНИНА

Планината

Ако имах мощния талант на Томас Ман, щях да напиша “Вълшебната планина” – 2. И тя нямаше да е измислена, защото Родопа си е истинска – тук и преди, тук и сега, тук и завинаги.

Няма два месеца, откакто ме приюти за кратко, и ето ме пак. Осем часа път натам и още толкова обратно – заради една вечер, един ден и една сутрин – заедно. Идвам да се запозная с човек, за когото Родопа вече е дом. Но – поред.

Есента е любимият ми сезон и тук тя е в цялата си прелест. Къпеш очи в безброй нюанси на жълтото, оранжевото, кафявото, червеното, зеленото... Пъстри гори и самотни, пламнали в багри, дървета; хълмове, кротки пътеки, по които си готов да вървиш, без да питаш накъде водят. Малки правоъгълници черна, прясно прекопана земя – всичко, което е родила, е грижливо обрано и прибрано. Само шипковите храсти червенеят – за разкош. Стъпките ми потъват в килима от опадали листа. Тихо. Тук-там някоя птица прелита, някое куче пролайва. И пак тихо. Дори самолетите не се чуват – само чертаят бели следи по небето, високо, много далеч от мира и спокойствието тук. Кристален въздух, кристална вода ромоли някъде... Непоносимо хубаво.

Стоя сама, не затварям очи, защото е грехота, и освобождавам главата си от всичко ненужно, а то май се е насъбрало твърде много с годините. От планините, в които съм бродила, Родопа за мен е най-приемащата. И прищевките на природата, и болките, причинени от простосмъртните, и всички нас, които идваме тук да търсим Другия свят... Ако някой може да ме научи на смирение и приемане – тя е.

В паяжината насреща още не са се изпарили капчиците роса. Усещам как се търкалят по лицето ми. Благодаря ти, Господи!

Казвано е безброй пъти преди мене, да – и много по-добре. Но в любовта винаги има място за още едно признание, нали?

Мона

Мона, но не Лиза. Защото онази безсмъртна хубавица от картината не може да строи къщи, да меси погачи и да готви вкусотии за петнайсет души, да пише романи, да вдъхновява хората за неща, които никога не са правили, а ако са ги правили – да им се получава още по-добре...

Открих я в интернет. Всеки може да прочете интервютата й, текстовете в блога й, да види снимките... Накратко: Мона Чобан е българка, завършила Литературния институт в Москва, живяла до неотдавна в Париж, която вече е жител на село Киселчово, Смолянско. Как и защо – има неща, за които и интернет мълчи. По-важното е, че душата й категорично е решила – тук! И започва възраждането на няколко каменни къщи и плевни на по стотина години за нов живот. Само да кажа, че селото всъщност – това са разхвърляни тук-там по хълмовете къщи - да речем, че до тях може да се стигне с кола. Но при Мона – до едно място, и после пеш по каменистия баир. Какво означава да превърнеш тези стари къщи в това, което са сега – фантазията ми скромно се свива и не се обажда... Автентично е – каменните зидове, дървените стълби, подове, греди... 

Автентичен е и интериорът, но не родопски, а с фин европейски привкус – да ти е удобно, да ти е красиво, да се срещат ненатрапчиво двата свята, планинският и твоя, който носиш в душата си. Подобно нещо видях в една четиривековна къща за гости в Тоскана... 

Стопанката е във всеки детайл, във всяко кътче, които вълнуват въображението и не се изморяваш да ги откриваш... Мона споделя в едно интервю, че е дала живот на две деца, пет книги и четири къщи.

И сега какво – интелектуалката отшелничка, която ще пише тук книгите си, презряла суетата? Може би, но не съвсем. “Артел 13” – това е идеята, на която тя посвещава много време, енергия и ентусиазъм. Тук се случват срещи, ателиета, семинари, “Бардово Бърдо Фест” – за авторска музика... Тук се срещат, творят и опознават десетки хора... Да, Киселчово отново живее. Вълшебната планина притегля вълшебници – и те създават светове...

Гецата

Да си дойдем на думата, какво правя аз тук по това време. Фотопленер с ръководител Георги Георгиев – Гецата. Когато видях фотографиите му към съобщението за пленера, се попитах, това не са ли картини. Може да бъде намерен в интернет, за радост на очите. Но да бъдеш до него – усмихнат, подвижен, сладкодумен, внимателен към всичко и всички, това става само на живо. Появи се в петък вечер около 21 часа и веднага извади вино – за извинение, че е закъснял. И курсът започна буквално в крачка. Накрая се засмя мило и каза – утре сутринта в 6.30 тук, ще снимаме изгрева, ще видим откъде... И ето ни строени, няма успали се. Аз съм единственият истински любител, останалите десетина души вадят едни обективи, едни апарати, стативи... И се започва. Следобед – по колите, от село на село, от хълм на хълм, накрая чакаме залеза в Горна Арда... 

Гецата обикаля България (и особено планините), навъртайки хиляди километри на месец с бойния си черен мерцедес. Безброй истории, една от друга по-забавни. Харесал си една гледка (не запомних къде точно) и направил стотина кадри в различно време на годината, в различни часове – не и не, не се получава това, което иска. Накрая успял, улучил момента. Винаги ме е впечатлявал професионализмът, но подобна “лудост” ме възхищава истински.

На другия ден ни пожали с ранното ставане, даде свободна програма и накрая - обсъждане и анализ на заснетото на екрана на компютъра...

С техническите подробности и параметри не съм наясно, но запомних нещо, което ми хареса. В една пейзажна фотография трябва да има драма, казва Гецата – иначе се превръща в картичка, изглед от еди-къде си. Нещо да се случва, да се е случило или да предстои... 

А не е ли така изобщо в изкуството?

Мимолетни срещи

Вече наистина внимавам какво си пожелавам. Бях убедена, че други “луди” от Варна няма да има. Но моля ви – Лили и Стефан са с кола и ме вземат от паркинга пред блока... Разполагаме с шестнайсет часа на отиване и на връщане да се опознаем и наприказваме. За второто не е сигурно, но нали сме от един град, ще се видим на кафе... “Да, бе, толкова боб купи – казва Стефан, - ще ни поканиш на боб, какво ти кафе!...” Лили е ветеринарен лекар, с което веднага ме респектира. През целия път телефонът й звъни – колеги, клиенти... Толкова е спокойна, мила и внимателна, че на човек му се приисква да е домашен любимец!...

В групата има хора от София, Велико Търново, Горна Оряховица, Смолян, Пловдив... От “всякоя възраст, класа, пол, занятье”, обединени от страстта си към фотографията. Талисманът – седмокласникът Костас, вглъбено, сериозно момче, което носеше една раница учебници, но това не му попречи да покаже накрая изненадващи фотонаходки...

За среща са нужни двама. Ако не бяха Надя и Павел от село Горна Арда с отворени сърца и врати, нямаше да се запознаем, да се снимаме, да се порадваме на цветята, да видим подредения на цяла стена чеиз от пъстроцветни халища (“само дето децата не го искат!”), да стигнем до пръснатия да съхне на пода боб (е, как да не си купим, още повече, Надя веднага сипа в една чиния да го опитаме!)... “Разговаряйте с тези хора, наблюдавайте ги, снимайте ги, може никога повече да не ги срещнете!” – насърчава ни Гецата. Веднъж снимал възрастни жени в една нива и станало дума как да видят снимките. “Освен да ви ги изпратя по пощата”, предложил. “Пусни ги във фейсбука, да ги видят децата” – рекла една от бабите...  

И пак по колите – при Мона. Утре си тръгваме.

... Седим в кръг край жаравата. Цепениците пламтят с пукот. Сърцето на дървото гори. И от болката се ражда огънят...

В Киселчово умеят да го поддържат.