АЛЕКСАНДЪР ГРИН –

ПРЕВОД ОТ НЕИЗВЕСТНОТО

Така нарича творчеството му Анна Ахматова. Съществувайки едновременно в реалния свят и в света на мечтите, Грин наистина се чувства като “преводач между тези два свята.”

Писателката Вера Кетлинска казва за Александър Грин, че той е „писател слънчев и, въпреки трудната си съдба, щастлив, защото през всичките му произведения победно преминава дълбоката и светла вяра в човека, в добрите начала на човешката душа, вярата в любовта, дружбата, верността и това, че мечтата е осъществима“.

Да, така е. Но нека сега видим какво значи „трудна съдба“…

Александър Гриневски (1880 – 1932) е роден в град Слободской, Вятска губерния. Баща му е от полско дворянско потекло, а майката е медицинска сестра. Александър се научава да чете на шест години, любимите му книги са за мореплаватели и пътешествия. Мечтае да стане моряк и дори прави опити да избяга от вкъщи.

В местното училище, където съучениците му започват да го наричат “Грин”, Александър се отличава с импулсивен характер и лошо поведение. Изключен е от училище и настанен в друго, с недобра репутация.

Майка му умира от туберкулоза, а бащата скоро се жени отново. Отношенията на 15-годишния Александър с мащехата са напрегнати и той напуска дома си. Живее в самота, чете книги и съчинява стихове. Прехранва се с подвързване на книги и преписване на документи. След завършване на училището заминава за Одеса с намерението да стане моряк. Успява да се качи на кораб, но скоро се скарва с капитана и напуска, изпитвайки отвращение към прозаичния моряшки труд. Пътешества много и пробва различни професии – рибар, черноработник, дървосекач, миньор, златотърсач... 

През март 1902 г. , изморен от постоянното гладуване и митарствата, Грин става войник в пехотен батальон. Нравите в армията усилват революционните му настроения. След шест месеца, половината от които прекарани в карцера, той успява да избяга. Познати от армията есеровски пропагандисти му помагат да се скрие в Симбирск. От този момент Грин искрено се отдава на революционна пропаганда сред работници и войници в различни градове. Ярък и силен оратор, той има особен успех сред моряците от Черноморската ескадра, които го приемат като “свой човек”. Веднъж Н. Биховски от ЦК на партията на есерите му казва: “От теб би излязъл писател.” Грин го нарича “моя кръстник в литературата”. Тези думи са не само тласък – “те са светлина, която озарява неговия разум и тайните дълбини на душата му”. Най-после той открива за какво е жадувал през всички години на изпитания и намира своя път.

Следват години на непрекъснати арести, затвори и бягства от тях, следствие и съд, изселване и отново бягство. Накрая, с уреден от баща си паспорт на чуждо име, Грин заминава за Петербург.

Годините 1906—1908 са преломни в живота на Грин. Преди всичко той става писател. Първите му разкази стигат до печатница, но са конфискувани и унищожени от полицията. Първото “легално” произведение на писателя е разказът “В Италия” (1906), а псевдонимът “А. С. Грин” се появява под разказа “Случай” (1907). На следващата година в Петербург излиза първият авторски сборник на Грин «Шапка-невидимка».

По това време писателят окончателно скъсва с есерите. Той, както и преди, ненавижда съществуващия строй, но започва да формира свой, съвсем различен, позитивен идеал.

Друго важно събитие е женитбата му с Вера Абрамова.

През 1910 г. излиза от печат вторият сборник с разкази на Грин, за които той казва, че след тях вече може да бъде наричан писател. Запознава се с известни литератори като Алексей Толстой, Леонид Андреев, Валерий Брюсов и особено се сближава с А. Куприн. Печата и за първи път започва да печели добри пари, които много бързо изчезват след запоите и хазартните игри.

През юли 1910 г. полицията най-после открива, че писателят Грин е беглецът Гриневски. Той е арестуван за трети път и заточен в Архангелска губерния. Вера тръгва с него и те официално се венчават. В заточение Грин пише «Животът на Гнор» и «Синята каскада Телури». След две години Гриневски се връщат в Петербург. Следват и други произведения в романтична посока: «Дяволът от оранжевите води», «Зурбаганският стрелец» (1913). В тях окончателно се формират очертанията на измислената страна, която литературоведът К. Зелински ще нарече „Гринландия“.

Грин публикува предимно в “малката” преса, рядко в солидните месечни издания „Руска мисъл“ и „Съвременен свят“. През 1913—1914 г. в издателство «Прометей» излиза негов тритомник.

През есента на 1913 г. Вера решава да се раздели с мъжа си заради неговата непредсказуемост, постоянни запои и взаимно неразбиране. На следващата година умира бащата на Грин. Фотографиите на Вера и на баща си писателят носи със себе си във всички странствания до края на живота си.

За предвоенните си бохемски години Грин пише: „Наричаха ме „мустанга“, до такава степен бях зареден с жажда за живот, пълен с огън, с образи и сюжети. Пишех с размах и все не можех да изживея целия себе си. Докопах се до живота, натрупал алчност за живот в гладната си, смачкана младост на бродяга, в затвора. Жадно грабех и поглъщах живота. Не можех да се наситя. Изчерпвах се и се самоизгарях отвсякъде. Всичко си прощавах и все още не можех да намеря себе си.“

През 1914 г. Грин сътрудничи на популярното списание „Нов сатирикон“ и работи извънредно успешно и продуктивно. След “непозволителен отзив за монарха” писателят е принуден да се укрие във Финландия, но след Февруарската революция се връща в Петроград с надеждата за промени към добро.

Скоро революционната действителност разочарова писателя. В „Нов сатирикон“ се появяват негови бележки и фейлетони, осъждащи жестокостта и безчинствата. „В главата ми изобщо не може да се побере мисълта, че насилието може да се унищожи с насилие.“ „Грин – пише А. Н. Варламов - не прие съветския живот… още по-яростно, отколкото живота преди революцията: не се изказваше на събрания, не се присъедини към никакви литературни групировки, не подписваше колективни писма, платформи и обръщения до ЦК на партията, пишеше ръкописите и писмата си според орфографията от преди революцията, а дните отчиташе по стария календар… този фантазьор и съчинител на небивалици /…/ живееше не според лъжата».

През пролетта на 1918 г. списанието, заедно с всички други опозиционни издания, е закрито.  Грин е арестуван за четвърти път и едва не е разстрелян. През лятото на 1919 г. писателят е призован в Червената армия като свързочник, но скоро се разболява от тиф и дълго боледува.

След завръщането си в Петроград, с подкрепата на Горки, Грин получава академична дажба и квартира в Дома на изкуствата, където живее редом с Н. Гумильов, Вс. Рождественски, О. Манделщам, В. Каверин. Съседите си спомнят, че Грин живее като отшелник, почти с никого не общува, но именно тук  той пише своето знаменито поетично произведение „Корабът с алените платна“ (публиковано в 1923 г.). «Трудно беше да си представи човек, че такова светло, сгрято от любов към хората цвете е  могло да се роди тук, в сумрачния, студен и полугладен Петроград, в зимния полумрак на суровата 1920 година; и че то е отгледано от човек външно мрачен, неприветлив и сякаш затворен в особен свят, където не искаше да пуска никого», — спомня си Вс. Рождественски.

През пролетта на 1921 г. Александър Грин се жени за Нина Миронова, която страстно обича и с която не се разделя до края на живота си. Коя е Нина? Дъщеря на банков чиновник, завършила гимназия със златен медал и две години в биологическия факултет на Висшите женски (Бестужевски) курсове, прекъснати от Първата световна война, в която Нина участва като медицинска сестра. През 1917 г. работи във в. „Петроградско ехо“ като машинописка и там се запознава с Александър Грин. 

Отново се срещат през 1921 г. и тогава сключват брак. Има един трогателен епизод, свързан с тяхната романтична любов – в жестоко, неромантично време. Останал без никакви пари в зимния гладен Петроград, Грин продава единственото си палто, за да купи на Нина букет бели рози за рождения й ден... А за нейната не просто трудна, а страшна съдба след смъртта на писателя, когото надживява с 23 години – малко по-нататък.

С въвеждането на НЕП-а се появяват частни издателства и писателят успява да публикува новия си сборник «Белият огън» (1922). След две години в Ленинград е издаден и първият му роман «Блестящият свят“.

С хонорарите Грин пътува с Нина до любимия си Крим, купува жилище във Феодосия и пише там романа си «Златната верига». Всъщност Нина го убеждава да се преместят на юг под предлог, че е болна, а целта е да го измъкне от петроградските запои. Понякога съпрузите се разхождат до Коктебел на гости на Максимилиан Волошин – поет, преводач, художник...

През есента на 1926 г. Грин завършва главния си шедьовър - романа «Бягаща по вълните», съчетал най-добрите черти от таланта на писателя: дълбока мистична идея за потребността от мечти, тънък  поетичен психологизъм, увлекателен романтичен сюжет. Книгата вижда бял свят едва в края на 1928 г. С голям труд Грин успява да издаде и последните си романи: «Джеси и Моргиана» и «Път за никъде».

„Епохата профучава край мен – отбелязва тъжно писателят. – Аз не съм й нужен – такъв, какъвто съм. А друг не мога да бъда. И не искам.“ „Нека за цялото ми писателство да не казват и дума, като за човек, който не е лизал подметките на съвременността, никаква и никога, но аз зная собствената си цена“.

През 1927 г. частният издател Л. В. Волфсон започва да издава 15-томните събрани съчинения на Грин, но излизат само 8 тома, след което издателят е арестуван.

Идва краят на НЕП-а. Семейството на Грин отново е на ръба на мизерията. „Не се сливате с епохата“ – отсича съветската цензура, като разрешава на писателя по една нова книга на година и забранява преизданията. В годините на „борбата срещу космополитизма“ Александър Грин, както и много други дейци на културата (А. А. Ахматова, М. М. Зошченко, Д. Д. Шостакович), е заклеймен в съветския печат като «космополит», чужд на пролетарската литература, «войнстващ реакционер и духовен емигрант». Книгите на Грин масово се изземат от библиотеките.

През 1930 г. Гриневски се преместват в гр. Стари Крим, където е по-евтино, въпреки това отчаяно гладуват и боледуват. Грин си изработва лък и се опитва да ловува птици в околността, но безуспешно. 

В края на април 1931 г., вече сериозно болен, писателят за последен път отива до Коктебел, на гости на Волошин. Решава да пътува до Москва, но нито едно издателство не проявява интерес към новия му роман. Съюзът на писателите не отговаря на молбата му за пенсия. Както сочат архивите, на заседанието на управата маститата съветска писателка Лидия Сейфулина заявява: „Грин е наш идеологически враг. Съюзът не трябва да помага на такива писатели! Нито една копейка – принципно!“

Връщайки се вкъщи, уморено казва на жена си: „Край. Няма да ме печатат повече.“

За този период Нина Николаевна пише в спомените си: «Тогава той започна да умира». В писмо до първата си жена Вера, малко преди смъртта си, Грин пише: “Ние с Нина вярваме (в Бог – бел. прев.), без да се мъчим да разберем каквото и да било, тъй като да се разбере е невъзможно. Дадени са ни само знаци за участието на Висшата Воля в живота”.

През май 1932 г. семейството неочаквано получава запис за 250 рубли от Съюза на писателите, адресиран до „вдовицата на Александър Грин“, макар че той все още е жив. Има легенда, че това е последната шега на писателя – той изпраща в Москва телеграма „Грин умря изпратете 200 погребение“.  

  

Александър Грин наистина умира на 8 юли 1932 г. в Стари Крим, от рак на стомаха. Погребан е в градското гробище. Нина избира място, откъдето се вижда морето. След смъртта на писателя е издаден сборник с негови произведения - «Фантастични новели“.

Нина Николаевна потъва в грижи по увековечаване паметта на писателя. С получените средства от последния му сборник тя придобива нов дом, а в стария урежда музей. Участва в създаването на Историко-краеведски музей в Стари Крим, пътува до Москва. Откриването на музея на Грин е насрочено за 1942 г. – по повод 10-годишнината от смъртта му.

Но започва Втората световна война. По време на немската окупация на Крим Нина остава в Стари Крим с тежко болната си майка. За да имат парче хляб и лекарства тя се принуждава да постъпи като коректор в окупационния вестник „Официален бюлетин на Старо-Кримски район“, а по-късно я назначават завеждаща местната печатница. Когато германската армия напуска Крим, Нина Грин попада сред стотиците хора, насилствено отведени на работа в Германия. По време на бомбардировка по чудо успява да избяга от лагера и след невероятни перипетии да се върне в Крим. Веднага е арестувана, разпитвана и, наклеветена от хора, на които е помагала, е осъдена на 10 години в съветските лагери и конфискуване на имуществото – като предателка, изменила на родината. Между другото, в тези тежки години много й помага с храна и вещи от първа необходимост бившата съпруга на Грин – Вера Павловна.

Освободена е през 1956 г. Връща се в Стари Крим, едва намира изоставения гроб на мъжа си, а домът им междувременно се оказва превърнат в стопанска пристройка и курник към дома на местен съветски велможа. Започва отново дълга борба с бездушни чиновници за собствената си и тази на Грин реабилитация. С мъчителни усилия съпругата на Александър Грин успява все пак да открие музей на писателя на обществени начала през 1960 г., където прекарва последните десет години от живота си с пенсия от 21 рубли. Живее в забрава, крайна мизерия и в обстановка на неприязън от страна на местните жители. „Понякога идва при мене – пише М. С. Волошина. – Не другаруваме. Тя страни от всички. Но общуваме като два стари беззъби крокодила. А каква красавица беше Нина някога. Силфида.“

 

Нина Николаевна умира в Киев през 1970 г. В завещанието си тя моли да бъде погребана между гробовете на майка й и съпруга й, но властите в Стари Крим не разрешават това. След година стари приятели на Нина Грин тайно през нощта я препогребват според завещанието й. Така съпрузите отново се събират и душите им най-после намират покой.

Нина Николаевна е напълно реабилитирана през 1997 г.

След 1956 г. идва ред и Грин да бъде върнат в литературата и произведенията му (общо около 400) да се издават в огромни тиражи. В руската и в световната литература той заема свое, особено място – няма нито предшественици, нито следовници.

Още малко за романтичната проза на Грин – тя е близка до утопията, жанра фентъзи, готическия роман, а той самият смята себе си за символист.  Сравняват го с Едгар По, Стивънсън, Набоков, Булгаков… Но един по-задълбочен литературен анализ прави тези препратки твърде условни и доказва самобитността на неговото творчество.

„Повечето произведения на А. Грин са поетични и психологически изтънчени приказки, новели и етюди, в които се разказва за радостта от сбъднатите фантазии, за правото на човека на нещо повече от просто „преживяване“ на земята, и за това, че земята и морето са пълни с чудеса – чудеса на любовта, мисълта и природата – на радостните срещи, подвизи и легенди… В романтиката от гриновски тип „няма покой, няма уют“, тя идва от непреодолимата жажда да се види света по-съвършен, по-възвишен - и затова душата на художника така болезнено реагира на всичко мрачно, скръбно, принизено и обиждащо хуманността“ (М. Шчеглов).

И още един поглед – на известния съвременен руски литератор Дмитрий Биков: „Грин посочи на руската литература прекрасен, спасителен път – далеч от Русия, или, ако щете, в Русия, но по заобиколен път. Действително, да се описва повече руската реалност е невъзможно, а не е и нужно. В нея няма нищо ново. Да се описва руския живот – е все едно да преливаш от пусто в празно. Руският реализъм отдавна издъхна… Всички сюжети вече ги е имало. Голяма част от типажите са описани, а нови няма откъде да дойдат. Проблемът на руската реалност не е в това, че тя е кървава, криминална, дискомфортна, тоталитарна и прочие, а в това, че е скучна… Главният интерес на Грин, разбира се, е – напред, не само защото приказката сега стана главен жанр на литературата, а защото да четеш Грин е необикновено радостно, в неговата проза е разтворен витаминът на жизнелюбието, възбудата, празничността, а това сега е най-големият дефицит… Не познавам в световната литература нищо по-стимулиращо, зовящо към странстване или действие, нищо по-хипнотизиращо, ако щете; но хипнозата приспива, а Грин събужда, защото това, за което той пише, е самата истинност.“

Избрах за сборника „12 разказа за любов и смърт“ краткия му разказ “Четиринайсет фута”.

Афоризми

Трябва да умеем да затваряме скучната книга, да си излизаме от киното, когато филмът не струва, и да се разделяме с хората, които не ни ценят.

Сега децата не играят, а учат, учат и никога няма да започнат да живеят.

Морето и любовта не търпят педанти.

Понякога думата удря до смърт.

… аз разбрах една проста истина. И тя е – да правиш така наречените чудеса със собствените си ръце. Когато главното за човека е да получи скъпоценния петак, лесно е да му дадеш този петак, но когато душата крие зърното на пламенно растение – чудо, подари му това чудо, ако си в състояние. И неговата душа ще е нова, и твоята ще е нова.

Нека се гърчат паяците в изкуството – аз знам, че в цигулката и виолончелото винаги си почиват феи.

Пия за очакването на смъртта, наречено живот!

Ние обичаме приказките, но не вярваме в тях.

Аз четях две книги – едната беше в душата ми, другата в ръцете.

Смъртта е единственото Несбъднато, което винаги се сбъдва.

Мисълта лети, а думите вървят пеш. В това е цялата драма на писателя.

Кои сме ние, че да не си прощаваме един на другите обидите, щом дори Бог ни прощава греховете.

Тя умееше и обичаше да чете, но и в книгата четеше предимно между редовете, както и живееше.

Бъдете добри един към друг. От злото се ражда зло.

Ако покажеш нещо красиво на хора, неразбиращи красотата – непременно ще го накацат мухи от дребни мисли и враните на злорадството.

Всичко, което неочаквано променя живота ни, не е случайност. То е в самите нас и чака само външен повод за изразяване на действията си.

Трябва да вярваш на този, когото обичаш – няма по-високо доказателство за любовта.

Само по един начин можеш да се шегуваш добре: като правиш от хората играчки.

Потребността от необичайното е може би най-силната след съня, глада и любовта.

Постепенно той загуби всичко, освен главното – своята странна летяща душа.

Винаги ми се иска само да бъда себе си. Какво по-скромно от това?

Очарователната свежест на старите книги е като виното.

А междувпрочем времето минава и ние плаваме покрай високите мъгливи брегове на Несбъднатото, обсъждайки всекидневните си дела.

На снимките:

Грин с първата си жена Вера Павловна

Нина Грин

Писателят с любимия си ястреб Гул, 1929 г.

Последната снимка - Александър Грин на смъртно легло

Паметникът „Бягаща по вълните“ на скулпторката Татяна Гагарина, поставен на гроба на писателя в Стари Крим

Нина Николаевна в края на живота си

ВАЛЕРИЙ  БРЮСОВ:

„АЗ БЯХ, АЗ МИСЛИХ, АЗ ОТМИНАХ КАТО ДИМ…“

Тъжно. Такава е човешката съдба – не прави изключение дори за най-талантливите, най-умните, най-достойните… И все пак, преди „да отминем като дим“, разполагаме с най-ценното – живота. И в него има време и място за всичко – време да се родиш и време да се бориш, време да обичаш и време да страдаш, време да оставиш следа…

Валерий Брюсов (1873 - 1924) - знаменитият руски поет, прозаик, драматург, преводач, литературовед и историк, е изпълнил докрай всеки миг от отреденото му време.

Роден е в Москва, в семейството на търговец. По майчина линия, Брюсов е внук на А. Бакулин, търговец и поет-баснописец, а дядо му по бащина линия е крепостен селянин на помешчика Брюс. Успява да откупи свободата си и да се премести в Москва, където започва да се занимава с търговия и купува дом, в който по-късно живее поетът.

Бащата на Валерий е нееднозначна фигура. Съчувства на народническите идеи и публикува свои стихове в списания. В същото време се увлича от конни състезания и, залагайки там, губи почти цялото си състояние. Семейството не е набожно и почти не се занимава с възпитанието на своя син, единствено му забраняват „религиозните приказки“. Така момчето отрано опознава повече идеите на Дарвин, отколкото житието на Христос. Вместо да играе с хлапетата на двора, бъдещият поет поглъща книга след книга – класически произведения, приключенска литература (най-вече Жул Верн и Майн Рид), научни статии.

Още 13-годишен, Брюсов свързва бъдещето си с поезията. В началото се възхищава от Некрасов, по-късно от - Надсон. Получава блестящо образование, учи в две престижни гимназии, като в последните години започва да проявява интерес към математиката и да решава успешно най-сложните уравнения и задачи. Въпреки това, не се отдава на науката, а след завършване на училището става студент в историко-филологическия факултет на Московския университет. Насочва се към историята, философията, литературата, изкуството, чуждите езици, увлича се и от театъра.

„Талантът, дори геният ще дадат само бавен успех, ако изобщо го дадат. Това е малко! За мене е малко. Трябва да се избере нещо друго… Да се намери пътеводна звезда в мъглата. И аз я виждам: това е декадентството. Да! Каквото и да си говорим, лъжливо ли е то, смешно ли е, но то върви напред, развива се и бъдещето ще му принадлежи, особено когато си намери достоен вожд. А този вожд ще бъда Аз! Да, Аз!“ – пише Брюсов в дневника си през 1893 - годината, когато постъпва в университета.

Още тогава младият поет си поставя за цел да стане разпространител на символизма в Русия. Увлича се от френските поети, чете с възторг творбите на Бодлер, Верлен, Маларме. Пише писмо до Верлен, в което говори за предназначението си да разпространява символизма в Русия. „Новото направление в поезията органично е свързано с предишните. Просто за новото вино трябват нови мехове“. И той търси, изпробва нови форми…

През 1895 г. излиза от печат първият самостоятелен поетичен сборник на Валери Брюсов, наречен ни повече, ни по-малко - «Шедьоври». А в предисловието авторът заявява, че трудът му принадлежи на вечното изкуство. Пресата реагира с множество нападки. Тук откриваме самотния (с известна доза самовлюбеност) мечтател, студен и равнодушен към хората, който отрича стария свят и проповядва изкуство за изкуството.

         Поетът издава и три сборника - „Руски символисти“, където повечето стихове са негови, но подписани с псевдоними. Целта е не да се скрие, а да убеди четящата публика, че вече има много последователи.

И това наистина е така. Брюсов оказва влияние на много млади поети; той е голям авторитет не само сред връстниците си символисти, но и сред литературната младеж, акмеистите, футуристите - с репутацията на творящ поезия “маг” и “жрец” на културата. Блок смята себе си за недостоен да рецензира този гений, още повече – да публикува в едно и също списание с него.             След дипломирането си Валерий Брюсов продължава усилено да се занимава с литература и да разработва теорията на символизма. Някъде по това време той се сближава с поета Константин Балмонт, като приятелството им продължава до емиграцията на Балмонт. На него е посветен сборникът „Трета стража“, в който критиците виждат началото на урбанистичния етап в творчеството на Брюсов. Преминавайки през интереса към митологията, поетът вече се вълнува не само от израстването на Града и културата на Града, но и от предчувствието за приближаващите се грандиозни промени. Сега в поезията му присъстват темповете на големия град, социалните противоречия, градският пейзаж, звънът на трамваите, дори купчините мръсен сняг, най-дребните детайли. От „пустинята на самотата“ се връща в света на хората. Характерни за поетиката на Брюсов от този период са стиловата всеобхватност, енциклопедизмът, експериментаторството.

Съвсем скоро творческата биография на поета се обогатява със сборника с гражданска лирика «Urbi et Orbi» – елегии, балади, сонети, поеми, оди и послания. А не след дълго “гражданската” тема е заменена с убедеността в гибелта на урбанистичния свят и упадъка на изкуството. В творбите си от времето на Първата руска революция Брюсов описва бъдещата гибел на цялото човечество. („Последните мъченици“ представя залеза на руската интелигенция, „Земя“ е драма за края на света, когато е изгубена връзката с природата, с просторите и човечеството неотклонно се изражда под изкуствената светлина на машините. Единственият изход според автора е колективното самоубийство.)

Литературоведът Дмитрий Биков твърди, че в руската литература е трудно да се намери по-лоша репутация от тази на Брюсов. Да, някои съвременници и литературни критици наистина го намират за твърде самовлюбен, тщеславен и високомерен (откривайки доказателства в самото му творчество). Но не е ли по-важно огромното влияние, което той оказва на множеството свои последователи, за които е пътеводна звезда и жрец на културата? Николай Гумильов, Михаил Зенкевич, Осип Манделщам, Борис Пастернак, Александър Блок, Андрей Бели, Владимир Соловьов…

А какъв е Валерий Брюсов в личния си живот? Сега ще направим кратка пауза в творческата му биография и ще потърсим Любовта.

Хочу проклинать, но невольно
О ласках привычных молю.
Мне страшно, мне душно, мне больно...
Но я повторяю: люблю!

Неведнъж сте го казвали, Валерий Яковлевич, но това не е упрек. Може би е било трудно за една поетична душа да не се влюби във Вас. А и Вие да отвърнете…

Ще започна с тази, която не само се влюбила, но и е останала с Вас до последния Ви ден.

През 1897 г. поетът предлага ръката и сърцето си на Йоанна Рунт, чехкиня по произход, гувернантка на децата на сестра му. „Седмиците преди сватбата не са описани – отбелязва Брюсов в дневника си. - Това е, защото те бяха седмици на щастието. Как да пиша, като мога да определя състоянието си сега само с думата блаженство? Почти се срамувам да направя такова признание, но какво? Така си е.“

Йоанна е не само вярна съпруга, но и муза вдъхновителка, и ревностна пазителка на писателския архив, която след смъртта на любимия публикува неиздадените му приживе произведения.

Семейството няма деца.

Брюсов преживява множество „романи“, които Йоанна вероятно приема по единствения начин, способен да запази брака им. Дава му достатъчно свобода. В цикъла сонети „Съдбоносна редица“ всяко стихотворение е посветено на реална жена, която той някога е обичал.

И все пак, никоя от тях не може да се сравни с Нина Петровская, изиграла значима роля в живота му. Тя е съпруга на собственик на издателство, писателка (без особени заложби), известна сред литературната бохема в началото на 20-ти век. Описват я в черна рокля, с броеница в ръце и голям кръст на гърдите. Увлича се от всичко тайнствено и мистично. Карти, вино, спиритизъм, черна магия, култ към еротиката… По това време Брюсов също не е далеч от тези увлечения.

Нина има бурна връзка с поета символист Андрей Бели. След отдръпването му се сближава с Брюсов, за да накара Бели да ревнува. Пламва взаимна любов. „Ти - по-сладка от смъртта, ти - по-желана от отрова, окова моя свободен дух“ – признава поетът. 

Брюсов започва дебютния си роман „Огненият ангел“, вдъхновен от Нина Петровская. За да го напиша, признава той в едно писмо до нея „е достатъчно да Те помня, достатъчно е да Ти вярвам, да Те обичам“. По натура чувствена, противоречива, истерична, склонна към мистика и екзалтация – Нина напълно прилича на Рената, главната героиня. Тя „влиза в роля“ и я играе сериозно, дори започва сама да си вярва.

В основата на сюжета са взаимоотношенията между Брюсов, Андрей Бели и Нина, но действията на главните герои стават не в Москва, а в средновековна Европа. Писателят подправя произведението си с  фантастични елементи и заимства мотиви от «Фауст».

Най-силното преживяване на Валерий Яковлевич и Нина е пътуването до финландското езеро  Сайма (1905). „Ти беше върхът в моя живот /…/ откъдето ми се откриха два океана – на моя отминал и на моя бъдещ живот – пише писателят. - Ти ме възнесе към зенита на моето небе. След този миг можеше да започне само спускане надолу и аз чувствам, че вече съм го започнал. Ти ми даде да видя последните дълбини, последните тайни на моята душа. И всичко, което беше в горнилото на моята душа - буйство, безумие, отчаяние, страст - прегоря и като в златен слитък се изля в любов единна, безпределна, навеки.“

Нина Петровская е натура, която изисква пълна отдаденост в любовта. И тук за втори път (след Андрей Бели) тя се сблъсква със съперничеството на една всепобеждаваща дама – Поезията. Обсебващата любов на Нина започва да измъчва и тежи – и… чувството у Брюсов постепенно прегаря, той се отдръпва и отчуждава. Нина не може да понесе раздялата, опитва се безуспешно да си го върне – като възбуди ревността му към други мъже, отдава се на алкохол и наркотици, едва я спасяват. Тогава заминава за Италия и Франция, откъдето му пише екзалтирани писма. Изпаднала в жестока депресия, скача от прозореца на хотела, но… оживява, само остава инвалид до края на живота си. След години – пак в една самотна хотелска стая затваря прозорците и пуска кранчето на газта…

След години поетът преживява още една любов с трагичен край. Жрецът на модерната поезия омагьосва поетесата Надежда Лвова, с 18 години по-млада от него. Още като ученичка в Москва Надя намира още едно призвание – участва в нелегална болшевишка организация (между другото – заедно с Бухарин и Еренбург). „Надя обичаше стиховете, опитваше се да ми чете Блок, Балмонт, Брюсов… - спомня си Еренбург в „Хора, години, живот“. - Аз се подигравах с това увлечение на Надя, казвах, че стиховете са празна работа, „трябва да се вземе в ръце“. Въпреки любовта си към поезията, тя прекрасно изпълняваше всички задачи на нелегалната организация. Беше мило момиче, скромно, с наивни очи и гладко сресани назад руси коси… Аз често си мислех: ето кой има силен характер!...“ Завършва гимназия със златен медал и веднага е арестувана, но скоро освободена, защото още няма 17 години. Продължава да учи, започва да пише стихове. 

По това време се и запознава с Валерий Брюсов – през 1911 г. С неговото покровителство публикува свои творби в няколко списания, а през 1913 г. излиза единственият й поетичен сборник приживе – „Стара приказка“, с предговор от нейния ментор. В края на същата година изпада в депресия, свързана с „романа“ й с Брюсов, и се застрелва.

Да излезем от темата за Любовта и да се върнем години назад – там, където спряхме, в разгара на революционните събития от 1905 г. Тогава излиза от печат сборникът „Венец“, според самия автор – апотеоз на поетичното му творчество. Химн в прослава на идващите хуни, призвани да разрушат културата на стария, така познат му свят. Този свят е обречен и той, поетът, е част от него.

Само две години преди това, през декември 1903 г., в деня, когато навършва трийсет години, Брюсов казва пред Владислав Ходасевич:

― Искам да живея така, че в историята на всеобщата литература да има два реда за мен. И ще ги има.

          Литературното наследство на Брюсов далеч не е само поетично. Той е автор на пиеси, повести, разкази, романи (“Огненият ангел”, “Олтарят на  победата”), сборници (“Земната ос”, “Нощи и дни”).

За работата си като прозаик Брюсов пише, че има два вида разкази - “разкази на характерите”, в които действието има едно предназначение - “да даде възможност на действащите лица най-пълно да разкрият душата си пред читателите” (Чехов), и “разкази на ситуациите”, в които вниманието на автора е обърнато към “изключителността на събитията”, а “действащите лица са важни не сами по себе си, а само доколкото са включени в основното “действие” (Едгар По).

“Аз не мога да пиша така, както са писали Тургенев, Мопасан, Толстой. /…/ На мене ми е смешно да водя за конците своите марионетки, да ги карам да правят разни движения, само за да могат читателите да си направят извод от това: а, значи ето какъв характер има героят”. (Из писмо на Брюсов до А. А. Курсински от 1896 г.)

Като преводач писателят открива за руската литература творбите на Едгар По, Емил Верхарн, Пол Верлен, Ромен Ролан, Морис Метерлинк, Виктор Юго, Расин, Молиер, Байрон, Оскар Уайлд, Гьоте, Вергилий.

Значително е наследството му и като критик и литературовед, като журналист и редактор.

Кратка  пауза – нещо любопитно. Любимо занятие на Брюсов е стилизацията на различни поетични маниери – руски и чужди, чак до песните на австралийските диваци. Подготвя антология – „Сънищата на човечеството“ – стилизация или преводи на поетични стилове от всички епохи (!).

И нещо, което няма никаква връзка с литературата – знаменитият поет колекционира пощенски марки от всички страни, като фокус са колониите на европейските държави. Това в скобки – за радост на филателистите!

        

         Така. Продължаваме.

1914 – Първата световна война – поетът заминава като военен кореспондент на фронта. В поезията му продължават да се борят двете противоположни начала – жизнеутвърждаващите и песимистичните. Наред с патриотичните мотиви, темата за любовта, призива към труд и съзидание, възпяването на мъжествения герой – го има и разочарованието, болката, отчаянието. И – пътят към смъртта, последното блаженство…

Късното творчество на Валерий Брюсов е свързано с революцията. Според мнозина литератори, Валерий Яковлевич се стреми в общата шумотевица да стане част от новата епоха, но не намира подкрепа от публиката и не се справя с конкуренцията от страна на новата съветска поезия,  отъждествявана с Маяковски и Игор Северянин. Продължава да залага на социалните мотиви и „научния“ патос, обновява поетиката си, натоварвайки я с ударен ритъм, обилни алитерации, накъсан синтаксис, неологизми... но - критиката я нарича “съзнателна какафония”. Продължавайки активната си творческа дейност, той така и не успява да стане “поет на Новия живот”.

През 1919 г. става член на РКП (б). Верен на стремежа си да бъде пръв във всяко начинание, през 1921 г. основава Висшия литературно-художествен институт и до смъртта си е негов ректор и професор. Активно участва в подготовката на Большая советская энциклопедия.

През 1923 г., по повод 50-годишния му юбилей, Валерий Брюсов получава почетна грамота от съветското правителство – с благодарност за многобройните му заслуги „пред цялата страна“. Поетът е разочарован, очаквал е орден „Червено знаме“...

Малко преди смъртта си започва да пуши, пристрастява се към морфина, става небрежен и нервен.

Умира през декември 1924 г. в московския си дом, неприет и самотен. Погребан е в Новодевичевото гробище.

В сборника „12 разказа за любов и смърт“ Брюсов е представен с психологическата новела “Последните страници от дневника на една жена”, публикувана за първи път в сп. “Руска мисъл”, кн. 12, 1910 г. Броят е спрян с обвинението в безнравственост. Не закъснява писмото на  Брюсов до редактора на списанието П. Б. Струве: “Защо някакви си господа цензори ще знаят по-добре от мене какво може да чете руската публика и какво не бива! И защо моята повест, написана сериозно, строго и иронично е престъпление срещу нравствеността, докато стотици томове, определено порнографски, мирно се продават в книжарниците с одобрението на Комитета!” Скоро съдебното преследване е отменено.

Има мнение, че в повестта са заимствани сюжетни ситуации от скандалното съдебно дело срещу М. Н. Тарновская, гледано през 1910 г. в Италия, но Брюсов категорично отхвърля подобно сходство.

По-късно новелата влиза в книгата «Ночи и дни. Вторая книга рассказов и драматических сцен», М., 1913. Преведена е на немски и френски езици.

През 1990 г. повестта е екранизирана от В. Панин (в главната роля – Вера Сотникова), филмът е оценен от критиката като пълен провал.

След четири години се появява и руско-френска екранизация със Сандрин Бонер в главната роля, като оценките и този път не са възторжени.

Не по-ласкави са отзивите и за поставената на сцена от А. Максимов инсценировка в “Театр на Покровке” (2004).

На снимките:

Валерий Брюсов със съпругата си Йоанна Рунт

Нина Петровская – „Огненият ангел“

Надежда Лвова