КОРФУ: ПИСМА ДО ЕЛИЗАБЕТ

Предварително уточнение

Този текст съдържа елементи на пътепис и частици историческа истина. Героинята (не е авторката!) е съвременна жена, у която се поражда необясним интерес към личността на австрийската императрица Елизабет – Сиси. Попадайки в днешно време на остров Корфу и в лятната резиденция на Сиси, тя получава прозрението, че е пребивавала тук като най-близка придворна дама на императрицата...

Писмо първо

Ваше Величество,

Пиша Ви, макар да знам, че няма къде да изпратя това писмо. Надявам се, все пак, да сте на този свят и някъде, някога да се срещнем отново. И да се познаем!

А може би там, в безпределността, Ви харесва повече и Вашата неспокойна измъчена душа най-после е намерила мира и хармонията, за които копнееше?

Аз съм на Корфу. Преди години си бях обещала да дойда тук и да Ви потърся. В този живот не бях дори чувала за Вас, когато при едно пътуване до Виена Ви открих и осъзнах като на сън коя сте Вие и коя съм аз. Ваше Величество! Превърнали са Ви в мит, в апетитна атракция за тълпите, жадни за зрелища. Ликът Ви е в милиони тиражи по всевъзможни рекламни дрънкулки. Има хиляди изписани страници за Вашия живот, има филми – не можете да промените това. Усетих болката и безсилието Ви... И тогава си дадох дума за Корфу.

Този остров вече не е Вашето убежище, скъпа моя кралице. 80 процента от доходите на местното население идват от туризма. Безброй хотелчета, вили, кръчми – и в тях преминава потокът от хиляди туристи. Построили са удобни пътища за автомобилите и автобусите, които денонощно бръмчат и кръстосват навсякъде. Досега това ми се е струвало нормално и изведнъж тук – толкова нелепо...

Но въпреки това Корфу е все така красив и да си тук е омагьосващо преживяване. Сякаш живея едновременно в два свята. Единият - днешният, пъстър и шумен, в който съм потопена, и другият – онзи, нашият свят с Вас, кралице моя.

Първото, което познах и ме изпълни с радост – маслиновите дръвчета са същите! Нищо чудно – те живеят по 400 години. Помните, че ни разказваха - над три милиона са засадени тук между 14-ти и 18-ти век. Венецианските владетели са задължавали местното население да произвежда зехтин, но в началото са го използвали само като гориво за лампите във Венеция... Спомените прииждат, породени от определени гледки и детайли. Тези дребни маслинки, специфичен за Корфу сорт; тези усукани стари стволове със странните дупки – обичахте да се разхождате и да надничате в тях.

Спомням си как веднъж решихте да се облечем като селянки и да отидем да берем маслини. Веднага Ви познаха. Е как! Нямаше сред първите дами в Европа такава красавица – с тези магични очи, с пищната дълга коса и гордата осанка... Тогава ни поканиха в малка семейна фабрика да видим как се произвежда зехтина, оказа се, че този плод се използва изцяло, нищо не се изхвърля. И знаете ли, сега също посетихме такава фабрика и в музея там видях онези преси и инструменти, точно както ги помня! Вие тогава проявихте голям интерес, искахте да разберете всичко...

В императорския двор злословеха за Вас, пускаха слухове, аристократичните кръгове не Ви долюбваха. Отвръщахте им с безразличие, но дълбоко в себе си страдахте. Пътувахте непрекъснато и само така се чувствахте жива. Веднъж ми казахте: “Целите на пътешествието са желани, само защото между тях лежи самото пътешествие. Ако ми кажат, че ще пристигна някъде и никога повече няма да напусна това място, то ще се превърне за мене от райски кът в ад.”

Разбирах Ви и Ви обичах като по-малка сестра. Да те направят императрица на 16 години, да те откъснат от щастливото свободно детство в Бавария и да те затворят в мрачния Шьонбрун във Виена, където трябва да спазваш строгия дворцов етикет и всички задължения на новата си роля... Първите мигове на споделена любов с Франц Йосиф постепенно бяха изместени от неговото напрегнато ежедневие на император, постоянните конфликти между снаха и свекърва, решението й да Ви откъсне от децата Ви, защото не се справяте като майка, дългото отсъствие на Франц Йосиф по време на войната с Франция... “Аз се събудих в затвор, с вериги на ръцете. Моето желание е още по-силно – свобода.” 

И Вие намирахте спасение в усамотението, в четенето и писането на стихове, в рисуването и ездата... Особено след смъртта на двегодишното Ви момиченце – София, тъгата и меланхолията Ви белязаха завинаги...

Когато станахте и кралица на Унгария, намерихте своите истински поданици. Ние Ви посрещнахме с любов и възторг и Вие обикнахте нашата страна. Неслучайно всичките Ви придворни дами бяха унгарки и Вие, владеещата няколко езика, научихте отлично и унгарски.

О, Елизабет, виждам Ви навсякъде тук и понякога просто не зная на кой свят съм...

Днес ни водиха в столицата Керкира. Веднага усетих онази атмосфера. Тесните улички, в които чадърите ни едва се побираха, старите сгради в любимия Ви венециански стил... Поддържат ги, но без да го нарушават – на някои стени, скоро пребоядисани, видях сякаш забравени правоъгълници. Собствениците били задължени да запазват парчета от оригиналната мазилка...

Някога оставяхме каретата на площад Спианада, изграден през 19-ти век от френски архитекти (още минава за най-големия на Балканите) и дълго бродехме из криволичащите улички...

Църквата на Свети Спиридон си е на същото място. Свещите все така горят до стената отвън. Все така червенее фасадата на някогашния дом на знатния род Вулгарис – елинизирана българска фамилия, на която доверяват мощите на светеца, пренесени от Константинопол след падането му под турска власт. Дълго време те са пазени в семейната църква, а след построяването на нова в края на 16-ти век намират завинаги покой там. Всъщност, четири пъти годишно ги изнасят, придружавани от пищно шествие. Помните ли, веднъж специално ходихме там, на Цветница.

 Свети Спиридон, Чудотвореца, е от векове най-почитаният светец на Корфу, защото е спасявал неведнъж града от чума, от глад, от турско нашествие...

Корфу никога не е бил под османско владичество. Последователно оттук са минали венецианци, французи, англичани – и са превърнали тази територия в част от Запада. Неслучайно тук е основан първият в Гърция университет, първата филхармония, първото училище за изящни изкуства...

Вие бяхте лишена от предразсъдъци и проявявахте искрен интерес към историята, литературата, различните култури и религии. Разбира се, най-много обичахте древногръцката култура и митология...

Опитах се днес да изкача Старата крепост, но аз и в този живот поостарях, Ваше Величество. А Вие тогава – докато се озърнем, се оказвахте на върха. Харесваха Ви тези мощни стени, стълбите, издялани в камъка, подземните ходове, каменните тунели не Ви плашеха – важното беше да се изкачите най-горе и дълго-дълго да съзерцавате простора.

“Бих искала да съм чайка – казахте веднъж. – Искам все по-широко и по-широко да разпервам силните си бели криле. Те ме носят към вълшебни кралства. Нищо няма да ме върне назад...”

Въодушевяваше Ви Корфу, Изумруденият остров, заобиколен от водите на три морета – Йонийско, Адриатическо и Средиземно. Тук се чувствахте защитена и свободна... Скитахте всеки ден по стръмните пътеки, катерехте се по скали – малцина от придворните дами успявахме да Ви следваме, затрудняваха се дори мъжете, наети за водачи. А Вие бяхте толкова лека и пъргава, сякаш не стъпвахте по земята. Имахте прекрасни рокли, с които се появявахте в официални случаи или позирахте на фотографи и художници, но в ежедневието дрехите и обувките Ви трябваше да бъдат удобни. Казваха, че сте суетна, че отделяте часове за косата си, племенницата Ви, графиня Лариш, казваше: “Леля се кланя на красотата си като езичник на своя идол.” Да, но аз смътно се досещах, че Вашето тяло, Вашата външност бяха единственото нещо, което наистина Ви принадлежеше. И Вие го пазехте.

Но, все пак, истинското Ви лично пространство беше Вашият духовен свят. И аз имах честта и огромното щастие да бъда допускана в него. Аз, която не можех да се нарека дори придворна дама, защото нямах достатъчно знатен произход. Бях назначена за “четец” на Нейно Величество. А с времето се оказах единствената, която можеше да разговаря с Вас на “ти”...

Навън всичко потъна в мрак. Само огромната оранжева луна виси над брега и постила пътеката си в морето...

Лека нощ, скъпа Елизабет! Утре ще посетим двореца Ахилион, твоя дворец! Представяш ли си! Не мога да заспя...

Писмо второ

Добро утро, кралице моя!

Прохладно, зелено, уханно. Пътят се вие нагоре и сякаш няма край – а каретата се поклаща леко в такт с хода на конете. Очите ти ненаситно попиват всичко наоколо. Отново сме на Корфу – след няколко месеца досада във Виенския двор. Два пъти в годината идваме тук – малко е, но няма как повече.

   

Ето го покривът на двореца, част от просторните тераси, високите прозорци, колоните... Италианският архитект Рафаел Карито, италианските майстори спазиха точно твоите указания и за две години (1889 – 1891) на билото на гористия хълм край село Гастури бе издигнат този приказен бял дворец, какъвто го сънуваше наяве...

Изсипваме се от каретата... – какви ги говоря? – от автобуса. За миг изключвам от тълпата наоколо, взирам се във всяка врата, прозорец, в детайлите. Сърцето ми бие учестено. Тук ти обитаваше рая, заобиколена от мраморните герои на гръцката митология и древните философи,

тук, в малкия си личен параклис “се обръщаше към Бога без посредници”, тук лекуваше душата си и криеше мъката си от чужди очи...

Променено е, неизбежно. След смъртта ти дворецът бе затворен за няколко години, а после дъщеря ти Мари Валери го продаде на германския император Вилхелм II. Бях там само веднъж с Мари Валери – да приберем още някои твои лични вещи. О, гледката ме разплака. Кайзерът е имал съвсем различен вкус. Промени в градините, в интериора. Прекрасната статуя на любимия ти Ахил, на когото ти кръсти двореца – преместена навътре в градината, а на нейно място – издигната пак негова статуя, но с огромни размери, така че върхът на копието му да се вижда от императорската яхта. Мъжка му работа! Не му е допаднал твоят сразен, страдащ Ахил, който се мъчи да изтръгне стрелата от петата си. Новият е изправен, могъщ и триумфиращ...

 Не мога да отрека, че статуята на императрица Елизабет в естествен ръст, лично поръчана от кайзера, е много красива. Това си почти ти, Сиси, но... завинаги застинала в мрамора. Прегръщат те и се снимат с теб, снимат се навсякъде, това не би ти харесало. До “Пейката на плача” не мога да се добера, голяма шумна група е обсебила мястото, където ти винаги беше сама със скръбта си по Рудолф. Неговата смърт (1889) те промени изведнъж, сърцето ти беше ранено завинаги... Мислеше си, че след смъртта на мъничката първородна София съдбата ще бъде благосклонна към теб. Рудолф, единственият ти син, въпреки, че беше строго отгледан от баба си, въпреки, че бе изпратен във Военно училище и подложен на жесток тормоз, за да се “закали”, израсна като младеж с открито либерални възгледи. Откриха ги простреляни, заедно с неговата любима, в ловната му хижа – основната версия бе самоубийство. Беше само на 30 години... Как се преживява това? Обвиняваше себе си като майка, кръвта на рода си, в който имаше психични заболявания... Облече се в черно и се сбогува с жизнерадостната енергична Елизабет.

Успявам да позная отделни мебели. Докато ние с теб сме обитавали други пространства, в Европа са се вихрили войни. Твоят дворец е преживял какво ли не – бил е военна болница, военен щаб, първото в Гърция казино. И едва от три десетилетия е превърнат в музей, в който са върнали, каквото са могли.

Спартанското ти легло, любимата лежанка, креслото, някои малки скулптури и картини, бюрото, което ти поръча за Негово Величество, но той не успя да дойде тук нито веднъж...

Имахме и съкровени, незабравими мигове. Часовете, в които четяхме до късна нощ. Случваше се да четеш и свои стихове, преводи, страници от дневника си. Знаеше “Илиада” почти наизуст, обожаваше Шекспир, Хайне, беше поставила в градината негова статуя. Понякога седяхме и мълчаливо гледахме розово-лилаво-оранжевия залез. Често рисуваше. И изведнъж започваше:

Отнесени са бляновете прежни

и онзи образ скъп от буен вихър,

остана само онова, що лихо

сам някога излях във рими нежни.

Ти, моя песен сиротна, размирна,

литни да срещнеш образа изчезнал

с привет от мен в оная вис призвездна —

ефирен дъх на сянката ефирна...

Хайне...

Имаше придворни дами, които ти останахме верни дълги години, докрай. Без семейства, без деца. Аз бях преживяла една нещастна любов и бях загубила детенцето си, това създаде особена близост помежду ни. Все пак, бяхме обект на ухажване, дори на предложения за брак. Разбира се, ти винаги беше слънцето, около което кръжахме всички. Помниш ли онзи грък, който твърдеше, че е потомък на малтийски рицар – благородник. Красив мъж, с горда осанка. Така си представях Одисей (и аз се побърках по твоите древногръцки герои!) Все си намираше повод да ни навести, носеше ти цветя, зехтин с билки в красиви шишенца и от онези малки странни оранжеви плодчета – кумкуат, пренесени тук от Китай, които вече са се превърнали в “сладката визитка” на Корфу. Водиха ни вчера в такава семейна фабрика, накупихме си ликьори, сладка и всякакви лакомства с кумкуат. Но да се върна на “малтиеца”. На редките приеми, които ти организираше тук, не сваляше очи от теб. Една вечер каза пред всички: “Вие, Ваше Величество, сте живото въплъщение на прекрасната Керкира...” Явно мислеше, че не знаеш легендата. “Но Вие, за жалост, не сте Посейдон...” – отвърна му ти с усмивка. Посейдон се влюбил в Керкира, красивата дъщеря на речния бог Азоп и нимфата Менопе, отвлякъл я с помощта на Зевс и я довел на този остров, като го кръстил на нейното име. Названието Корфу има дълга история...

Не само защото беше императрица на Австрия и Унгария – ти беше жена, която не можеше да принадлежи на когото и да било. Това го разбираше дори Негово Величество. И въпреки романите му, на които ти гледаше благосклонно и приятелски, той си остана за теб влюбеният 24-годишен младеж, който наруши дворцовите закони и предпочете очарователната Сиси пред по-голямата й сестра, определена му за съпруга. Чух, че когато научил за неочакваната ти смърт, Негово Величество скрил лицето си в длани и останал така дълго-дълго. А накрая казал на приближените си: “Вие дори не подозирате, колко обичах тази жена...”

Лица, думи, спомени се вихрят в главата ми, но някой ме хваща за ръка и поемам към автобуса през пъстрата тълпа, която чака реда си да влезе.

Поглеждам за последно към мраморната Сиси, към градините и не мога да разбера къде отивам и защо, след като трябва да остана тук, да гледам залеза. И да е тихо...

Сбогом, “Ахилион”. 

Писмо трето

Скъпа Сиси!

Тук наистина е прекрасно! Стъпвам в стъпките ни, снимам и не мога да се спра. Аз имам фотоапарат, Сиси! Останалите имат фотоапарати в телефоните си. С тези малки фантастични машинки говорят помежду си, слушат музика, пишат си писма... Животът сега е много различен – като технически чудеса и бит, като облекло и нрави. Но ако надникнеш в умовете и сърцата, там май не сме мръднали кой знае колко...

Радвам се на пейзажите, на които се радвахме заедно. Стръмните скалисти брегове, пяната на прибоя, прозрачно-сините заливи... По склоновете – тук-там керемидени покриви, белосани стени, скрити в буйно преплетени вечнозелени храсти и дървета – хвойна, мирта, смокинови и маслинови дръвчета, стройни кипариси... 

И изведнъж сякаш чувам тихия ти глас: “Светът е прекрасен, Ида, ако избягваш хората...” 

Вчера ходихме в Палеокастрица, божествено място! Помниш манастира “Свето Успение Богородично” от 13-ти век, нали? Горе, на склона, все така потънал в зеленина и цветя, все така притихнал и бдящ над залива.

       

        

Скалата в морето, която прилича на вкаменен кораб – Света Богородица спасила по този начин светата обител и местните жители от нашествието на пирати...

Това може да е легенда, но когато кралската шхуна с теб и свитата ти попадна в буря, уповавахме се само на молитвите (и на капитана, разбира се). И тогава Света Богоридица ти се яви и ни измъкна от бурята. Така беше! В нейна чест ти поръча онази прекрасна картина, която и сега краси твоя параклис в двореца.

     

Но да се върна пак тук и сега. Стигнахме и до Сидари, до Канала на любовта! Прегърнати двойки, момчета, дръзко скачащи от скалите в залива... И някога беше така, само дето ти завинаги беше погребала надеждата, че в живота ти може да има любов. Камо ли да преплуваш с някого Канала... Апропо, кафето е все така вкусно!

Днес ни разхождат с корабче до Сивота и Синята лагуна, а после до малките острови Паксос и Антипаксос. Помниш тези вълшебни места, нали? Това изумрудено Йонийско море, прозрачната вода и белия пясък на дъното, стрелкащите се сребърни рибки, скалите с фантастични форми, пещерите в тях...

     

         

              

Боже, Сиси, корабчето беше пълно с туристи, дори малки деца – и  изведнъж пред мен до перилата видях мъж с прошарена коса, хубав мъж, грък вероятно, който мълчеше и гледаше водата. Бях готова да се закълна, че е той – “малтийският рицар”, дето те нарече Керкира. Знам, че е невъзможно, но... той беше. Или някакъв негов правнук.  Ще се побъркам на този остров. Да, и нощем не мога да спя. Аз, дето заспивам права...

Както и да е. Ще повярваш ли – спуснах се по трапа на корабчето и поплувах в солените води! Понякога изненадвам самата себе си. И двете имахме този навик, помниш ли?

И последният ми спомен с теб – градчето Гайос на Паксос. Ти обожаваше такива градчета и в други страни на Европа. Аз също. Старите каменни сгради, тесните улички, малките таверни, където ни изкушаваха с прясна риба, дъхави салати и истинско вино... Разкош.

Така го разбираше ти разкоша – в разнообразието, движението и красотата – жива или нарисувана с бои и думи...

Корфу ме отвлече от всичко останало. Дори от фаталния ден в Женева. Исках, повярвай ми, да отлетим тогава заедно, но Господ пожела да изкретам още няколко нещастни години без тебе. Все си мислех, че ако аз бях до теб в онзи момент (как пък точно тогава не бях!), щях да съумея да те запазя, да отклоня камата на онзи побъркан нещастник, италианския анархист. Така било писано. Ти не се мъчи дълго. Беше сякаш малко учудена, но прие този ход на Съдбата, сякаш отдавна го очакваше.

Сиси... Не може да не се срещнем отново, нали? И от първия миг ще изпитам към теб същото обожание. По това ще те позная. И никаква кама няма да ни раздели повече...

Фериботът потегля към континента.

Сбогом, Корфу! Благодаря за магията!

Сбогом отново, Сиси, моя прелестна тъжна кралице!

Септември, 2019

Варна – Корфу – Варна

П.П. Пътуването в пространството бе перфектно организирано от Туристическа агенция “Бохемия”. Благодарности!

Пътуването във времето е моя фантазия...