ЮРИЙ ОЛЕША –

ПОСЛЕДНИЯТ МЕЧТАТЕЛ

(1899 -1960)

Защо е толкова трудно да се пише за него? Подреждаш фактите внимателно – и изведнъж те се разместват като в калейдоскоп и се появява уж същият, но съвсем друг образ… Що за човек? Що за писател? Няма да го разгадая. Само ще нахвърлям шепа цветни стъкълца – и нека калейдоскопът се върти…

Произхожда от обеднял полски дворянски род. Основоположника на рода - Александър, като малък наричат Олеша, „еленче“. Затова гербът им е елен със златна корона на шията.

Родителите – Карл Антонович и Олимпия (Олга) Владиславовна – първоначално живеят в Елисаветград (днес гр. Кропивницки), където се раждат голямата дъщеря Ванда и по-малкият син Юрий, кръстени в римо-католическата вяра. Когато Юрий е на три години, семейството се премества в Одеса. Майката е много красива и строга, културна, жива, иронична жена, която обича да рисува, а бащата – обаятелен мил човек, когато не е пиян… Тогава е в състояние на шега да сложи малкия си син на перваза, да грабне револвера и да се цели в него, а майката, паднала на колене, да го моли да спре… 

В Одеса бащата работи като акцизен чиновник и е страстен картоиграч. Апропо, от баща си той наследява голямо имение, което, заедно с брат си, продават и проиграват на карти…

Като дете Юрий говори на полски, гледа го любимата му полска баба, която го учи на руски език и аритметика. Приемат го в Ришельовската гимназия, където се представя добре, пише стихове и играе футбол. Винаги весел и ироничен, той се отличава от останалите с невероятното си въображение и язвителния остър език. Да му попаднеш на езика е все едно да седнеш върху нагорещен тиган – „обектът“ на неговата атака задълго остава в устата на всички.

„Мислех след завършването на гимназията да си купя велосипед  и да пътешествам с него из Европа“ – пише на стари години Олеша. Нищо такова не се случва. Две години той изучава право в Одеския университет. Заедно с В. Катаев, Е. Багрицки и И. Илф създават групата «Комуна на поетите». В годините на Гражданската война Олеша работи като журналист и публикува стихове във вестниците, става популярен в определени кръгове. През 1917 г. в Одеса се появява младежкото литературно обединение «Зелената лампа». Сред членовете му са Едуард Багрицки, Валентин Катаев, Юрий Олеша, Зинаида Шишова, Илф и Петров, Алексей Толстой, Максимилиан Волошин и много други. Кумири на младите поети са Блок, Гумильов, Маяковски, Ахматова, Северянин и Балмонт.

 

Първата световна война, революцията и гражданската война преобръщат привичния живот на семейство Олеша. «Ние бяхме дребнобуржоазно семейство – спомня си Юрий, - така че бунта на броненосеца „Потьомкин“ аз възприех като чудовищен ужасен акт… И когато (той) се приближи до Одеса и застана на рейда, всички… бяхме обхванати от страх. «Потемкин» за нашето семейство беше разбунтувал се срещу царя броненосец, и макар че бяхме поляци, ние бяхме за царя, който в края на краищата ще даде на Полша автономия.“

През 1918 г. Одеса постоянно минава от едни ръце в други. Очевидци преброяват седемнайсет преврата в града. Завземат го французи, германци, англичани, поляци, австрийци, петлюровци, колчаковци, деникиновци, гетмановци. И по същото време в същата Одеса продължават да работят театрите, кабаретата развличат публиката и поетите печатат своите стихове… Вълна след вълна пристигат бежанци. А когато през февруари 1920 г. Одеса окончателно е завзета от Червената армия, в града се появява поетът Владимир Нарбут, притежаващ рядка организаторска дарба. Той бързо събира активно пишещите хора около ЮгРОСТА (южния отдел на Руската телеграфна агенция). Одеската „Комуна на поетите“ започва да съчинява текстове към агитационните плакати, да създава мрежа от кореспонденти в съседните села, да представя «Устни сборници» и цели поетични спектакли в столовите, разположени в бившите луксозни кафенета.

Някъде по това време се разболява и умира голямата сестра, красавицата Ванда, после – любимата баба. През 1922 г. родителите на Олеша решават да се изселят в Полша.

Но точно в този момент той е безпаметно влюбен в седемнайсетгодишната Серафима, най-малката от трите сестри Суок. Той остава в Русия, остава с нея. И никога повече не се среща с родителите си. Така и не посещава Полша, макар години по-късно да мечтае да види Краков…

Сега – тук се прави голямо отклонение, защото на сцената се появява голямата любов на Олеша, за цял живот. Макар че цял живот той е женен за сестра й.

Три сестри – но не по Чехов. В бедната следреволюционна Одеса трите дъщери на учителя по музика, австриеца Густав Суок - Лидия, Серафима и Олга, водят най-интересния и весел живот, какъвто биха могли да си пожелаят. Постоянно „купонясват“ в компанията на млади литератори, лудеят и са напълно щастливи. Най-голямата, Лидия, е целеустремена, строга и сериозна; средната, Олга – добра, красива, мечтателна и непрактична и Симочка – чаровна, капризна, весела и безгрижна. Скоро в компанията се появяват двойки: Лидия се омъжва за Багрицки, а най-малката – Симочка, заживява заедно с Олеша.

Тя възторжено и благосклонно приема неговото ухажване. Той я нарича Дружочек (Приятелче) и е щастлив сутрин да се събужда с радостния й смях. «Без да са свързани с никакви задължения, бедни, млади, често гладни, весели, нежни, те бяха способни изведнъж да започнат да се целуват посред бял ден, направо на улицата, сред революционните плакати и списъците на разстреляните“ – пише Катаев. Пред тях е целият живот, пълен с радост, надежди и планове. В действителност идилията много скоро приключва и за Юрий тя е повод цял живот да страда за Серафима, а за нея - начало на пътешествието в един свят, където тя става притегателен център и „кралица на сърцата“ на влюбващи се в нея писатели и поети. Успява да се омъжи пет пъти, чаровно балансирайки двойнствената си природа – разрушителната си същност и вдъхновяващата жизненост, веселие и топлота.

         Скоро влюбените, по примера на Катаев, се местят в Харков. Нуждата кара двамата известни вече литератори да си изкарват хляба с писането на поздравителни адреси и тостове. Парите наистина стигат само за хляб и цигари. Сред новите им познати се появява счетоводителят Мак, който има много купони за продукти и не познава недоимъка. Сима се харесва на счетоводителя, а писателите съставят план, според който тя ще му оказва някакво внимание, а той ще ги храни. Той ги храни, но след няколко дни Сима вече е съпруга на Мак.

«…омръзнало й това полугладно съществуване, само любов не е достатъчна за пълното щастие, но Ключик (Олеша) завинаги ще остане най-светлият й спомен, най-най-любимото й приятелче, слонче, гений и тя няма да ни забрави и ни обещава продукти…“

След няколко дни верният приятел Катаев отива при счетоводителя и връща Серафима вкъщи. Тя весело разказва как се сбогувала с Мак: „Извинявай, скъпи. Много ми е неудобно пред тебе, но нали разбираш, нашата любов беше грешка. Аз обичам Ключик и трябва да се върна при него.“ Междувременно обаче не се връща с празни ръце…

В романа на Валентин Катаев «Елмазен мой венец» Сима Суок и Юрий Олеша са Приятелче и Ключик, както те са се наричали помежду си. Изглежда, Катаев просто не е понасял „Приятелчето“: към никой от своите герои той не е така безжалостен. В романа тя е сякаш лекомислена безгрижна птичка, вятърничава и непостоянна в чувствата си, а като се вгледаш – пресметлива, цинично използваща хората, за да постигне своето…

Юрий Олеша е объркан: не е очаквал такова предателство от своята възлюбена. Но прощава на Приятелчето си. Тя увисва на шията му и радостно чурулика колко се е затъжила за него и се радва да го види отново. Те пак скитат по улиците, този път – харковските, целуват се и вярват, че неприятностите са зад гърба им.
         Минават само няколко месеца, Серафима Суок става жена на поета Владимир Нарбут и заминава с него за Москва. Нарбут – брутален, самоуверен, по-възрастен, с героична биография и добра заплата й се струва по-подходяща кандидатура за съпруг от нейното „мило слонче“ Олеша. Той, разбира се, отново се опитва да си върне любимата. Пристига в Москва и няколко вечера стои под прозорците на Нарбут и Сима, наблюдавайки движението на сенките зад пердетата. Веднъж не издържа и виква: „Приятелче!“ Сима идва до прозореца, вдига щората. Олеша разказва на Катаев, че тя го вижда и побледнява. 

         Юрий я преследва с упоритостта на ловно куче. Веднъж влиза при нея, когато е сама, успява да я отведе в квартирата на Катаев. Плаче от щастие: това си ти, нали, Приятелче мое? Нали няма да ме изоставяш повече? Сима също плаче, целува го по очите. Но на прозореца се чука - Нарбут идва и заплашва, че ще се застреля пред очите им, ако жена му не се върне при него. Юрий Карлович лично я изпраща. Този път завинаги.

         През 1936 г. арестуват Владимир Нарбут. Лидия, най-голямата от сестрите Суок, отива в прокуратурата да протестира срещу този арест, в резултат задържат и нея и я изселват в Караганда за 17 години. А Нарбут след две години я разстрелян.

         И Симочка отново се омъжва – през 1941 г., за писателя Николай Харджиев. Казват, че за нея този брак е просто начин по време на войната да бъде евакуирана в Ташкент.

Там започва работа като секретарка на Виктор Шкловски. Развежда се с Харджиев, а Виктор Борисович напуска семейството си и се жени за Серафима. В края на живота си Юрий Карлович посещава понякога Сима и Шкловски с молба да му заемат пари. Шкловски винаги тактично излиза от стаята и изчаква Олеша да си тръгне – Серафима бърше сълзите си, а той гнусливо държи в ръка едра банкнота… След смъртта му тя казва на своя позната, че истински щастлива е била само на 17 години, в Украйна. „Юра толкова ме обичаше…“

         И сега остава само финалът на тази драматична и тъжна любовна история. Веднъж, след като любимата му става съпруга на Нарбут, Олеша се среща с Олга, средната сестра Суок, и й разказва за преживелиците си. Сърцето й се свива от жалост. „А Вие бихте ли ме изоставили?“ – пита той изведнъж. Не, тя никога не би постъпила така с него. Олеша й прави предложение и тя става негова съпруга, преобръщайки целия си живот. Олга до края е търпелива, грижовна и любеща жена, макар винаги да знае, че Симочка е разбила сърцето на Олеша и той така и не успява да я разлюби. „Вие сте двете половинки на моята душа“ – честно признава той. 

Започват проблемите му с алкохола, които с всяка година се задълбочават. Олга е сламката, за която той се държи в бурното житейско море. Макар че често и тя става обект на прочутите му остроти. Подхвърля веднъж например, че й е хрумнала някаква мисъл. И Юрий Карлович веднага пита: „И как се чувства тя там? В тъмното и празно помещение?..“

         Така. Крайно време е да се върнем към писателя Юрий Олеша. Изоставихме го някъде в Одеса, с първите му стихотворения и „Комуната на поетите“… Но по това време той се обръща и към театъра. „Игра на ешафод“ е първата му едноактна пиеса, поставена веднага от Театъра на революционната сатира в Одеса през 1920 г. Репертоарната комисия я одобрява и определя като „опит за пиеса от героичния репертоар за масите от преходния период“ (!)

В Харков Олеша продължава да работи с Нарбут в ЮгРОСТА, но същевременно завежда литературния отдел на театър „Балаганчик“.

Следва Москва, вестникът на железничарите „Гудок“ („Локомотивна свирка“) и знаменитият „писателски дом“ на Камергерска улица. „Един от най-скъпите спомени в моя живот е работата ми в „Гудок“ – разказва Олеша. – Тук се събира всичко: и моята младост, и младостта на моята съветска родина, и младостта … на нашата преса, на нашата журналистика…“ Всъщност, в началото той съвсем не е журналист. Работата му е да пъха писмата на началник отдела в пликове, да ги надписва и разпраща по адресите на кореспондентите на вестника… Веднъж началникът му предлага да напише стихотворен фейлетон по писмото на един от кореспондентите. „ Как да го подпиша? – пита той колегите си. – Трябва да е нещо интересно, да има производствен оттенък.“ „Подпиши го «Зубило» („длето“) - предлага един от сътрудниците.

И тръгват злободневните фейлетони на Зубило за живота, бита и

труда на железничарите, които намират жив отклик у читателите.

На четвърта страница на «Гудок» са „най-веселите хора в тогавашна Москва“ - Катаев, Илф, Булгаков, Бабел, Багрицки, Паустовски. В тази компания Юрий Олеша е не просто равен – той е пръв. „Ние потънахме в сиянието на неговата слава“, ще напише по-късно за фейлетониста Олеша ревнивият Катаев.

         В скоби – кратък портрет на писателя.

Шкловски си спомня, че колкото и да се е изоставял Олеша, той умеел да ходи с шапка, да премята свободно шала си и никога не позирал. Може да ходи с неизгладени панталони, да не се бръсне седмици наред, да си пусне дълга сива коса. Но във всякакъв вид и дреха той винаги прави впечатление навсякъде – с гордо вдигнатата си глава и изправена стойка. И главното – с някаква небрежна, но безспорна елегантност. И с превъзходните си маниери.

Освен, че пише за театъра, самият Олеша е човек спектакъл, отделен от света с няколко завеси. Понякога се вдига само едната, друг път – още една, рядко – всички…

И така, по онова време Олеша и Иля Илф живеят в импровизираното общежитие за бездомни литератори – в зданието на печатницата на „Гудок“. Нощувайки в редакцията, до рулона вестникарска хартия, Олеша къса парчета от него и направо на пода започва да пише първото си голямо прозаично произведение – романа-приказка «Тримата шишковци» (публикуван през 1928 г.). Рулонът се търкаля, той го крепи с едната ръка и с другата – пише… Вдъхновява го едно 13-годишно момиче, Валя Грюнзайд. Олеша я вижда на един прозорец да чете Андерсен и се влюбва. Когато порасне, тя ще прочете моята книга и ще стане моя жена – решава той. Но след години тя става жена на друг писател - Евгений Петров. Тогава посвещението се променя – Олеша посвещава романа на съпругата си Олга. А в памет на незабравимото момиче Серафима писателят нарича главната героиня Суок…

Пронизан от романтичен революционен патос, романът предизвиква голям читателски интерес, но е скептично приет от официалната критика – съветските деца няма да намерят тук героичен пример и призив за борба и труд. Приказката звучи леко, цветно, карнавално. Децата и възрастните се възхищават на фантазията на автора и своеобразието на метафоричния му стил. Неслучайно наричат Олеша “писател, изрязан от чистия кристал на въображението».

През 1930 г. по поръчка на МХАТ Олеша прави драматизация на романа, която и до днес е в репертоара на много театри по света. Романът и пиесата са преведени на 17 езика. Създаден е и балет (муз. В. Орански), както и художествен филм на Алексей Баталов. Но тогава, през 1924 г., отказват да печатат романа-приказка заради неприемливия му жанр. Едва след огромния успех на романа „Завист“ в печата се появяват и „Тримата шишковци“.

1927 г. В една московска квартира група писатели, заедно с Олеша, чакат главния редактор на едно от най-добрите литературни списания. Идва нощта, излива се пороен дъжд с гръмотевици, няма надежда. „Така и трябваше да се очаква – заявява Олеша. - Аз ви казвах, че имам сложни отношения с природата. Природата не ме обича.“ Изведнъж пристига кола с вдигнат гюрук, буквално плава като лодка и вдига вълни, спира до къщата. От нея слиза в блестящ дъждобран главният редактор. Започва четенето – ръкописа на „Завист“. Тази вечер се ражда един знаменит писател.

Споменатият роман „Завист“ е публикуван през 1927 г. в сп. „Красная новь“ („Червена новост“) и става едно от най-добрите произведения в съветската литература за мястото на интелигенцията в следреволюционна Русия. Наричат „Завист“ връх в творчеството на Олеша и несъмнено – един от върховете на руската литература от ХХ век.

Главният герой на този необичаен роман – Николай Кавалеров, интелигент, мечтател и поет, се оказва един неудачник, своеобразен „излишен човек“ в съветската действителност. За разлика от „стопанина на живота“, целеустремения успешен деец на общественото хранене, колбасаря Андрей Бабичев, който щастливо марширува в крак с новата власт, не разбира и не приема страданията на хора, отказващи да се влеят в маршируващия строй. Нежеланието и невъзможността да преуспее в свят, живеещ по античовешки закони, прави образа на Кавалеров почти автобиографичен. Всички прекрасни поетични метафори на героя, които звучат в романа, всички мисли на влюбения Кавалеров – са мисли на самия Олеша, които намираме в бележките му от първо лице. Неговите „отрицателни герои“ сякаш са разпънати между миналото и настоящето. Както и самият той.

В речта си на I конгрес на Съюза на писателите (1934 г.) Олеша предизвиква шок с признанието: „Кавалеров - това съм самият аз. Да, Кавалеров гледаше света с моите очи… И изведнъж казаха, че Кавалеров е пошло нищожество. Знаейки, че много неща в Кавалеров са лично мои, аз приех върху себе си това обвинение в пошлост и то ме потресе.“

През 1929 г. авторът пише пиеса по този роман - «Заговор на чувствата», а през 1935 г. по същите мотиви режисьорът Абрам Ром снима филма „Строгият юноша“.

         След още три години излиза „Вишнева костилка“, сборник разкази, в които Олеша се издига до истински буниновско ниво.

Книгите му веднага се разпродават, фразите се цитират от уста на уста, масово се посещават срещите с него… И читатели, и критици отбелязват виртуозно написания текст, ярките детайли, тънкия хумор, безжалостната сила на метафорите. При Олеша няма нито един фалшив образ, нито един случаен, небрежен ред…

         Междувременно писателят все така обича театъра. Привлича го не само драматургията като жанр, не само остротата на конфликтите и свободата на сценичната реч (а Олеша е майстор на диалога). Все пак книгите са хартия, киното е платно, а тук драматургът заставя живи хора да действат по неговата творческа воля!

През 1930-те години по поръчка на МХАТ Олеша пише пиеса, в основата на която лежи завладялата го мисъл за отчаянието и нищетата на човек, комуто са отнели всичко, освен прозвището «писател». Пиесата така и не е завършена, но по запазените чернови режисьорът М. Левитин през 1986 г. я поставя в московския театър «Ермитаж» под заглавието «Просяк, или Смъртта на Занд».

През 1931 г. Всеволод Майерхолд поставя преработената според указанията на цензурата пиеса на Олеша «Списък на благодеянията». Спектакълът се играе три сезона при пълен салон, след което е свален, тъй като все пак си остава «списък на престъпленията» на съветската власт. В пиесата е изразено отношението на автора към околната действителност — към разстрелите, към забраната на личен живот и на правото да се изказва собствено мнение, към безсмислието да твориш в страна, където е разрушено обществото. В дневника си Олеша пише: «Всичко е опровергано, и всичко става несериозно, след като с цената на нашата младост и живот — е установена единствената  истина: революцията».

На 32 години писателят Юрий Олеша изчезва. Както тактично пише в енциклопедиите: „не създава повече цялостни художествени произведения“. В книгата си „Епилог“ Вениамин Каверин си спомня разговора си с Олеша по времето на неговата слава. „Попитах го какво ще пише след „Завист“, по мое мнение – едно щастливо начало. Той изразително свирна и махна с ръка. „Вие мислите, че „Завист“, това е начало? Това е – край.“

След изказването си на писателския конгрес Олеша задълго замълчава. «Мълчанието понякога иска от писателя не по-малко мъжество и талант. Просто писателят чувства, че няма право да говори под нивото, на което е говорил и писал по-рано. А да каже нещо по-добро, по-голямо – той чувства, че засега не може. И предпочита да  замълчи съвсем. Аз говоря за вътрешния контрол, отказа да публикуваш написаното. Като при Олеша, например. И при Ахматова също“ - така оценява това писателско поведение десетилетия по-късно Фазил Искандер.

         В писмо до жена си Олеша така обяснява творческата си криза: „Просто онази естетика, която е същност на моето изкуство, сега не е нужна, дори е враждебна – не срещу страната, а срещу бандата, установила друга, подла, антихудожествена естетика.“

В същото време нови пиеси от драматурга продължават да чакат МХАТ, Майерхолд и най-добрите театри в страната. Опитват се да го уговорят, обсъждат теми, оформят договори, с готовност изплащат аванси. Но явно Олеша вижда своето бъдеще по-ясно от другите. „Аз отчетливо разбрах следното – пише той вече през 50-те години. – Измислени обстоятелства в съвременната драматургия не може да има. /…/ Щом в течение на много години не мога да напиша пиеса, след като имам и замисъл, и цяла галерия персонажи /…/ значи някакво здраво начало ми говори, че драмата, която би се получила, би била драма слаба, несъвременна, измислена и вече чужда във времето и пространството.“

         В годините на войната Олеша е евакуиран в Ашхабад, след това се завръща в Москва. Обстановката, създадена от сталинския режим в страната и в културата, го подтиска и измъчва. Мнозина негови приятели и познати писатели са репресирани, самият той по чудо не е арестуван, главните му произведения не се печатат и не се споменават официално (забраната е свалена едва през 1956 г.). Писателят се опитва да работи като сценарист и драматург, но пиесите и филмите по негов сценарий също биват сваляни от сцената и екрана. Страшното сталинско време унищожава лицето на човека. За да оживееш, трябва да бъдеш изтрит, да не бъдеш изобщо. Олеша иска да се скрие. Да се скрие от очите на началниците. Не го публикуват, забравят го. “Неврозата на епохата”, остро усещана от Олеша, предизвиква неизлечим алкохолизъм. Сега той постоянно седи в ресторанта, вечно подпийнал, уж бивш писател, но сякаш наистина го няма. Той повече не е раздвоен. Между хамлетовското „да бъдеш или да не бъдеш“ той избира – „да не бъде“. И едва в средата на 50-те изведнъж си спомнят за него, започват да го забелязват, говори се, че през цялото това време Олеша тайно е пишел някакъв роман. В отговор той само тайнствено се усмихва.

         Не, няма такъв роман. Но има още една – необикновена – книга, издадена след смъртта на писателя – през 1956 г. „Нито ден без ред“ – това е и автобиография, и размишления на автора за себе си и за света наоколо. Съставена е от Виктор Шкловски по запазените бележници и отделни ръкописни страници на Олеша. Без начало и без край, без посочени дати. Но всяка страница от текста се врязва в паметта, запомня се като стихотворение в проза. Шкловски признава, че работата с ръкописа не е била лесна: „Сортирахме по видовете хартия, по жълтевината й, по особеностите на машинописа… Сред разпръснатите фрагменти и парчета трябваше да уловим замисъла на книгата…“ 

„Книгата възникна поради убеждението на автора – разказва самият Олеша, - че е длъжен да пише… Макар че не умее да пише така, както пишат останалите.“

Някои записки не е можело да се публикуват дори по време на „размразяването“. Пълната нецензурирана изповед на Олеша излиза много по-късно под заглавие „Книга за сбогуването“.

         Ето някои фрагменти.

„Аз съм руски интелигент. Това прозвище е изобретено в Русия. По света има лекари, инженери, писатели, политически дейци. У нас има специалност — интелигент. Това е този, който се съмнява, страда, раздвоява се, поема вината, разкайва се и точно знае какво е подвиг, съвест и т. н. Моята мечта — да престана да бъда интелигент.“

Или: „Аз не зная къде съм се родил. Аз не съм се родил никъде. Аз изобщо не съм се раждал. Аз не съм аз...“

„Пиша тази книга, без да се грижа да се получи някакво цялостно произведение. Не може да не се получи нещо цялостно, трябва да се уважаваш: онова, което ти идва наум, винаги има стойността на звено. По всяка вероятност, аз пиша книга за епохата. За епохата, където е включен и моят живот.“

„Аз не се научих да правя салто-мортале и не съм влизал в обсерватория. Не станах плувец и кънкьор. Не си купих велосипед и не пътешествах с него из Европа. Изобщо не видях нито една страна на света…“

На последната страница – предчувствие, че скоро ще си отиде - «Сбогуване със света». „В моя живот всъщност имаше само едно удивително обстоятелство – това, че живях. (...) Не може да се говори, че съм постигнал или не съм постигнал нещо, това са глупости – главното е, че всяка минута съм живял.“

         

В този калейдоскопичен опит да представя живота на Юрий Олеша използвах множество източници. За пореден път (аз, дипломираният библиограф) си посипвам главата с пепел, че не посочвам пълна библиография, както е редно. Ще назова само едно име – на популярен днес в Русия литератор, който е за мен шокиращо откритие – Дмитрий Биков. И ще цитирам част ( за съжаление) от текста му за Юрий Олеша.

        „Олеша е писател на бъдещето. Примерно на XXII век, ако тогава все още има писатели. Писателите на бъдещето ще пишат малко и концентрирано, защото тенденцията за икономично предаване на действително важната информация е една от водещите в човешката история. /…/ Хората на XXII век ще имат малко време, защото ще умеят много неща и ще съобразяват бързо, и възможностите им ще бъдат несъпоставими с нашите /…/ Олеша цял живот безогледно и безсмислено си губи времето, защото няма дело, достойно за неговия ум и съответстващо на неговия характер; налага се виртуозно и целеустремено да се саморазрушава. През петнайсети век вероятно също тъй скучно е било на родените програмисти /…/ и надарените кинооператори. Страшно е да си помислиш с какви гадости са се занимавали. /…/

Откритото от него ново състояние се свежда до това, че човек, предназначен за един-единствен вид дейност, се оказва неспособен именно за нея. Причините са много, но главната е липсата на читател и непоносимостта на средата; геният, за разлика от таланта, не може да работи по всяко време. Човек, роден за творчески труд, любов, изключителни постъпки, води живот на лумпен, защото неговият живот, неговите жени, неговата страна са се паднали на други. Те са били много – великите хора, на които може би е предстояло да спасят Русия или да я издигнат на друго ниво – но никаква Русия вече няма, има друга страна; и за това, как те не могат да живеят в тази страна, пише Олеша. Останалите не се решават. Гласът на тази прослойка, главната жертва на пречупеното време, се оказва само той. На запад най-близо до него е връстникът му Набоков. /…/

         Олеша създава епос за писателя, който не може да пише, за гражданина без гражданство, за патриота без Родина. Това е твърде специално, рядко състояние, но то заслужава описание – дори само затова, че в СССР така се е чувствала половината от населението. /…/ Трябва да преживееш това, за да го напишеш. Трябва да минеш през позора. Преживяли са го мнозина, а го е описал само Олеша – защото са му стигнали силите да си признае всичко. /…/

Той си мисли, че се е изписал – всъщност силите му са стигнали само за една творба, изчерпателно описваща ролята му в съветското време, а други роли това време не му предлага. Разбира се, че не се е изписал – той, така да се каже, се е изживял. /…/

В рамките на съветската парадигма – насилствена, уродлива, но друга няма – Олеша опира в сляпа стена, в задънена улица, от която да отстъпиш е възможно само назад. Това се случва в 1927 г., когато съветската литература прекъсва до самото т. нар. размразяване. „Завист“ назовава неразрешимата колизия – разпада на нацията на Бабичеви и Кавалерови. През двайсетте години побеждава Бабичев. Оказва се, че да се живее в неговия свят е невъзможно. През деветдесетте ситуацията се повтаря огледално: в ролята на излишните се оказват Бабичеви. /…/ Победилите Кавалерови не проявяват особено милосърдие. /…/ „Завист“ така и не написва никой друг: има колкото искаш стилистичен блясък, но жестоко саморазобличение – минимум, основно самолюбуване. Пък и нещо не си спомням голям руски писател, който честно да спре да пише, пропивайки се демонстративно.

         «Завист» може да бъде само пръв и последен роман. И затова обречен да бъде най-добрият: единственото, останало от живота.

         /…/ Хроника на бавното самоунищожение — а на практика  прераждането в истински гост от бъдещето — става книгата с условно заглавие «Нито ден без ред». /…/ Олеша е писател с вродено чувство за  хармония. Да вижда редовното, всекидневно, непоносимо изопачаване на тази хармония той не може. И затова неговата литература се свежда до записки в дневника. /…/

«Книга за сбогуването» — е подробен разказ за това, как авторът не може да пише. Тоест за това, което го интересува и не му дава да спи, той би написал охотно и виртуозно. Но за това не може да се пише и съвсем не заради цензурата. Олеша е убеден, че и неговият читател е мъртъв, и средата не предразполага към искреност. Най-главното — не е за печат, а за себе си, за да си насаме със себе си, без публика, без критика. Това е напълно индивидуална работа над себе си, безнадеждна, но позволяваща да се запълни времето и да се придаде смисъл на живота. Олеша пръв идва до извода за спасителността — и самодостатъчността — на личното самоусъвършенстване в условия, когато твоят труд е никому ненужен.

         И тези дневници — са гениална литература, защото състоянието, уловено в тях, преди не е описвано в литературата /…/ защото в тях е уловен жанрът на бъдещето. И затова главната за нас книга на Олеша — това е «Книга за сбогуването», по същество творба недописана, дори ненаписана...

А за метафорите, стилистиката и цветистата му проза нека се изкаже някой друг — някой, който цени в Олеша именно това.“

Едва ли самият Олеша би възразил да чуем накрая няколко случки – почти анекдоти, из неговото житие-битие. Той самият се е забавлявал да ги споделя.

℘ Веднъж Олеша отива в едно издателство да получи твърде голям хонорар. Оказва се, че си е забравил паспорта вкъщи и започва да уговаря касиерката да му изплати хонорара без паспорт. Касиерката отказва: „Аз ще ви дам днес хонорара, а утре ще дойде друг Олеша и отново ще поиска хонорар.“ Писателят се изправя в целия си невисок ръст и с величествено спокойствие произнася: „Не се вълнувайте, девойко! Друг Олеша ще се появи най-рано след 400 години…“

℘ Писател, автор на множество книги, казва веднъж на Олеша: „Колко малко сте написали през живота си, Юрий Карлович! Аз мога да прочета всичко това за една нощ“. Олеша веднага реагира: „Затова пък аз само за една нощ мога да напиша всичко, което сте прочели през целия си живот!..“

℘ Юрий Олеша седи в ресторанта на Централния дом на литераторите с Михаил Светлов. В един момент, поглеждайки навън, вижда множество млади хора, струпани във фоайето. Вече е ново време, изгрява звездата на поетесата Белла Ахмадулина и поклонниците й я чакат да пристигне за обявената поетична вечер. На въпроса на Олеша каква е тази тълпа, Светлов отвръща: „Това не е тълпа, старче: БеллоГвардейците са се събрали!.."
         ℘ Олеша често е в ресторант „Национал“ или в Дома на литераторите – с вечната чаша водка. Пари няма, но събеседниците му са щедри – за колегите е чест да почерпят един истински писател, осъзнавайки огромния му талант и невъзможността да бъде реализиран. Веднъж, като чува, че има различни категории погребения за съветските писатели, Олеша проявява интерес по коя категория ще го погребат. Уверяват го, че – по висшата, най-скъпа категория, като талант от най-висока класа. Олеша веднага пита: дали няма да може да го погребат по най-ниската, а разликата да му изплатят сега? Е, не, не можело.

℘ Веднъж Олеша получава голям хонорар, вечерта се събират  приятели и рано на другата сутрин тръгват по московските улици – разказва Я. Смеляков. През целия път съпругата му Олга – с негово съгласие, хвърля банкноти през отворените прозорчета на приземните етажи. „Той можеше да бъде едновременно просяк и крал – и обичаше вълшебния живот.“  

„Ако не бяхте чудесен писател – казва големият руски актьор и режисьор Борис Шчукин, - от Вас, Юрий Карлович, би излязал отличен актьор.“

Олеша умира от инфаркт в Москва на 10 май 1960 г., погребан е в Новодевичевото гробище.

         В деня на смъртта му Емануил Казакевич отбелязва в дневника си: „Той не приличаше на никой друг… Цял живот се приспособяваше, но в края на краищата се оказа, че не е от гъвкавите, а от чупливите.“

Да си спомним още веднъж за Олга Суок – тази красива, добра и търпелива жена, носила кръста си безропотно до последния ден.
Тя никога не се оплаква. Обича своя Юрий, дори името му произнася по особен начин… След смъртта на Олеша Олга Суок започва зрънце по зрънце да събира спомените на съвременниците за своя талантлив, но така и от мнозина не разбран съпруг.

И за финал: „… Какво е слънцето? Нищо в моя човешки живот не е минало без участието на слънцето, както фактическото, така и скритото, както реалното, така и метафоричното. Каквото и да правех, където и да отивах, на сън ли, наяве ли, в тъмнина, млад, стар – аз винаги бях на крайчеца на лъча.“

Последните редове, написани от този удивителен човек и велик писател - Юрий Карлович Олеша.

         Разказът “Любов” в сборника „12 разказа за любов и смърт“ е публикуван за първи път в алманаха “Земя и фабрика”, кн. 2 М., 1928. По-късно влиза в сборника “Вишнева костилка”. Олеша го смята за “най-добрия си разказ”.

Афоризми

В края на краищата не е важно какво съм постигнал в живота - важното е, че всяка минута съм живял.

Твърдо зная за себе си, че имам дарбата да наричам нещата по различен начин. Понякога ми се удава по-добре, понякога – по-зле. Защо ми е тази дарба - не зная. По някакъв начин е нужна на хората… Струва ми се, че съм само човек, който назовава нещата.

Възможно е страхът от смъртта да не е нищо друго, освен спомен за страха от раждането.

Може да се пише, започвайки от всичко... Всичко написано е интересно, ако човек има какво да каже, ако човек нещо някога е забелязал.

Само като си помислиш в какъв свят живееш и кой си самият ти! А аз си мислех, че най-важното е да не си слагаш лактите на масата!

Разговора, който бих искал да водя, трябва да бъде изтънчен, с полутонове, с полудуми...

Едно от усещането за стареене – това е, когато не усещаш в себе си кълновете на бъдещето. Те винаги са се усещали; ту един, ту друг израстваха, започваха да дават цвят, аромат. Сега никакви ги няма. В мен изчезна бъдещето!

Аз се развличам с наблюдения.

Няма нищо по-приятно от това да споделяш с някого красотата, да посочваш на читателя една или друга красота, която той от неопитност или просто от незаинтересованост може и да не забележи.

Определено може да се твърди, че повечето от хората не обръщат някакво особено внимание на звездното небе. Често ли виждате човек, който, вдигнал глава, гледа звездите?

-Противно ми е да ви гледам.

-Скоро ще ви отсечем главата и така ще ви помогнем да не ни виждате.

Писателите са инженери на човешката душа.

Той пее сутрин в клозета. Можете да си представите какъв жизнерадостен и здрав човек е той!

Враговете не винаги се оказват вятърни мелници.

Вие прошумоляхте покрай мен като клонка, пълна с цветове и листа.

Бясно се намотаваше кълбото на непоправимостта.

Носиш ръкопис на редактора и той веднага с точен удар му избожда очите.

Непонятното е или смешно, или страшно.

Ужасно е да те изгаря завист.

Лютичето на жалостта, гущерът на тщеславието, змията на ревността – тази флора и фауна трябва да бъде изгонена от живота на новия човек.

Краят на епохата, преходното време иска своите легенди и приказки.

Измислицата е възлюбената на разума.

Неповторимият чист живот на едно момче, спомените за който ми говорят, че детството е гордост, за една капка от която бих отдал всички завоевания на зрелостта.

И ето, блуждая аз, последният мечтател на земята, като ранен прилеп по края на бездната.

На снимките:

Олеша в различни години от живота си

Сестрите Суок – Лидия, Серафима и Олга

Олеша с Олга и Серафима

Със съпругата си Олга Суок