СОЛОГУБ –

МАЙСТОРЪТ НА СТРАШНИТЕ “ПРИКАЗКИ”

Смъртта царства в прозата на Фьодор Сологуб. На прага стои. Желаният изход от нашия нелеп, див свят е - смъртта.

Сологуб е страдащият домашен дух на руската литература. Току чуваш печалние му стонове. Ту в пруста, ту зад печката, ту под пода. Зло той, разбира се, няма да причини, но каква тъга навява! Майстор на тъгата! Сивият, облачен Сологуб, есенен – цяла година. Меко казано.  

Ама че свят! Вън от него и по-бързо – сили нямаш да си носиш кръста. И се ражда една трезва мисъл. О, Господи, та ние живеем в ада – точно така! Накъдето да погледнеш – скрити демони. И дълго-дълго, векове наред страдат грешните ни души, очаквайки преселението в един по-добър свят.

Да, изтръпваш, четейки Фьодор Сологуб...

Но изведнъж в неговата зловеща и мрачна реалност се промъква някаква декоративност. Като че ли нещо театрално – дори кулиси, грим... Сега ще падне завесата и сърцето ще се успокои.

Да не би всичко това да е игра. Театър на ужаса?

Не, не че смелият Сологуб си е поставил игривата цел да изплаши до смърт читателя – той самият трепери от страх. Като дете, което преди заспиване слуша страховита приказка за вещици и призраци. Страшно е, но ти се иска още!

"Да може още малко да повървя по тази земя" – казват, промълвил писателят преди смъртта си.

Създавайки нова чудовищна реалност, адски свят, Сологуб сякаш преодолява вродения си страх от живота. Неговото творчество е хипербола на злото, което той се стреми да превърне в утайка. И ето – на душата й олеква, страхът е преодолян. Остава само плашилото на страха. Ужасът е мумифициран.

Битие то на писателя в този свят се случва в много бурно, съдбоносно  време – на границата на два века, от 1863 до 1927 г. Войни. Екзекуции. Революции. Бунтове. Страшно е да се живее в бурно време. И се стремиш да преодолееш страха.

Фьодор Кузмич Тетерников - руски поет и писател, драматург, публицист, един от най-видните представители на символизма, е роден на 1 март 1863 г. в Санкт Петербург. Бащата е шивач - бивш селянин от Полтавска губерния и незаконен син на помешчик, който умира от туберкулоза четири години след раждането на момчето. Тогава майката се установява като прислужничка в семейство Агапови, петербургски дворяни с интерес към музиката и театъра, у които е работила и по-рано. Тук преминават ранните години на писателя. За майката главното средство за възпитание е боят и Фьодор е наказван жестоко за всяко провинение. Утеха са му книгите - той се пристрастява към четенето, към поезията на Некрасов, Пушкин и Лермонтов. "Сред първите прочетени книги изключително впечатление са му направили "Робинзон", "Крал Лир" и "Дон Кихот". Те не само са били прочетени многократно, но и буквално изучени, ред по ред, а пиесата е изиграна, разбира се, от едно действащо лице. Може да се каже без преувеличение, че тези три книги са били за Сологуб своего рода Евангелие". (Из спомените на А. Чеботаревска, съпругата на писателя).

Фьодор Сологуб завършва Учителския институт и 25 години работи като учител по математика в провинциални, а после и в петербургски училища. Съставя дори учебник по геометрия. Неслучайно героите на повечето негови произведения - романи и разкази, са учители.

         Първата му публикация е баснята “Лисица и таралеж” в сп. “Весна” през 1884 г. През 1892 г. се премества в Петербург, запознава се с водачите на символизма Д. Мережковски и Н. Мински. Започва да сътрудничи на “Северный вестник”, където се ражда и псевдонимът му - Сологуб. Сам издава и разпространява първата си стихосбирка “Стихове” (1895), след нея - романа си “Тежки сънища” (1896) и сборника с разкази и стихове “Сенки” (1896). През 1904 г. издава трета и четвърта книга със свои стихове. В творчеството си Сологуб се стреми към пределна яснота и музикалност.

През 1905 г., след отказа на няколко списания, които намират новия му роман “Малкият бяс” за „рискован и странен“, той излиза в сп. “Вопросы жизни”, но остава незабелязан. Едва след самостоятелното му издаване през 1907 г. авторът става известен в цяла Русия, а романът претърпява 10 издания приживе и две след смъртта му. Сологуб се превръща в признат авторитет в декадентските салони.

В романа е изобразена душата на зловещия учител по руски език Передонов на фона на мрачния безсмислен живот в един провинциален град. Завистта, злобата и пределният егоизъм го довеждат до пълна лудост и загуба на реалността. „Но в края на романа – пише критикът В. Ф. Боцяновски, - вие вече се страхувате не от този маниак, а от обществото, което ни най-малко не е по-добро от него.“ „Передоновщината не е случайност, а обща болест, ето това е съвременният бит на Русия", пише Сологуб.

Размишлявайки много за смъртта, писателят вярва, че човек в другия свят, след смъртта, преминава през редица трансформации, изкачвайки стъпалата към желаното съвършенство. Идеята за реинкарнацията не е чужда на философските възгледи на Сологуб. Интересно е именно от тези  позиции да се погледне към един друг негов герой.

В романа "Капки кръв" се появява още един учител - педагог, поет и "маг" - Триродов. Литературната критика го възприема като един анти-Передонов. "Неговите писания всъщност - отбелязва Корней Чуковски, - са за вечната схватка между Триродов и Передонов, тези две световни начала, единствените, известни нему - и е странно да проследиш с какво еднообразие във всичките си драми, трагедии, притчи, новели, стихове, разкази, статии и приказки, на хиляда арени, под хиляда маски, Сологуб изобразява все същия този турнир, все същите непримирими противници".

Напълно вероятно е тези "турнирни бойци" - Передонов и Триродов – да са всъщност, според глобалния замисъл на Сологуб, едно лице, една душа, преминала редица превъплъщения – бавно, мъчително, движеща се към някакъв идеал, към божествената същност.

Самата фамилия Триродов посочва броя на тези въплъщения. Тоест това е сякаш третото рождение, третото въплъщение на душата на  Передонов на нашата грешна земя. И тук очевиден е постъпателният процес. Душата се възпитава, преодолявайки злото! Може би именно такава е основната идея на цялото творчество на Фьодор Сологуб.

Не социалните преобразования, не бунтовете, въстанията и революциите ще донесат на света спасение и щастие, а трудната, дълга работа на душата – революцията на духа, подготвена от хилядолетия човешки животи.

По друг начин изразени, но много близки в същността си са идеите на Лев Толстой и Николай Бердяев за насилственото ощастливяване на човечеството, което винаги поражда само още по-голямо зло. Социалните революции, каквито и светли идеали да имат, само забавят процеса на възпитание на душата, процеса на нейното духовно развитие – за нея е пагубно всяко насилие в името и на най-прекрасните цели.

По този начин Триродов от "Капки кръв" се явява като че ли последното въплъщение на душата на интелигентния руски човек. Когато започва формирането на новия съветски човек триродови се оказват ненужен материал, отпадък, който строителите на новия живот изхвърлят „зад борда“.

Но да се върнем на Сологуб, който преминава изцяло на литературна работа, постоянно печата в столичната и провинциалната преса, активно пише публицистика.

В периода на Първата руска революция (1905—06) голям успех имат т. нар. политически приказки на Сологуб, печатани в революционните списания. «Приказките» са особен жанр на Фьодор Сологуб. Кратки, с непретенциозен и остроумен сюжет, често красиви стихотворения в проза, а понякога и отблъскващи със задушаващата си реалност, те са писани за възрастни, макар и използвайки детската лексика и похватите на детските приказки.

През 1908 году Сологуб се жени за преводачката Анастасия Чеботаревска. Възприемайки много близко творчеството на съпруга си, тя пише статии за него, старае се да укрепва литературните му връзки, става нещо като негов литературен агент. Заедно издават 4 броя на сп. “Дневник на писателите”, пишат няколко съвместни разказа, статии и пиеси. Благодарение на нейните усилия домът им се превръща, по думите на К. Ерберг, в истински салон, където се събира „почти целият тогавашен театрален, художествен и литературен Петербург“. Сред посетителите на “неделите” на Сологуб са Зинаида Гипиус, Дмитрий Мережковски, Блок, Михаил Кузмин, Вячеслав Иванов, Сергей Городецки, Алексей Ремизов, Андрей Бели, Валери Брюсов. Организират се специални вечери в чест на нови интересни поети – Ана Ахматова, Сергей Есенин, Игор Северянин.

Ето как го помнят съвременниците:

“Сологуб кощунстваше и славословеше, проклинаше и благославяше, възпяваше греха и светостта, беше жесток и добър, призоваваше смъртта и се наслаждаваше на живота. У него нищо не изместваше другото, противоречията съжителстваха мирно, защото самата им наличност беше част от неговия мироглед.” (Владислав Ходасевич)

" Рижо-сива, неголяма брада като клин, и рижо-сиви, висящи надолу мустаци. Пенсне на тънко шнурче, над носа - бръчка, очите са полузатворени. Когато Сологуб ги отваря, изражението им може да се предаде с въпроса: "А вие още ли съществувате?" (Владислав Ходасевич).

"Удивително талантлив поет". (Максим Горки).

"Неговите жилещи пародии срещу духовенството и властта бяха широко разпространени в Петербург". (Андрей Бели).

"Законен приемник на Гогол". Разказите на Сологуб "трябва да бъдат оценени по достойнство“. (Александър Блок).

„Сологуб беше важен, водеше разговора отчетливо и отмерено, с лека усмивка. Обичаше точността и яснотата и умееше да излага мислите си с математическа убедителност. Колкото по-фантастичен и загадъчен беше вътрешният му живот, толкова той по-логично и строго мислеше. В съвършенство владееше техниката на спора. Блестящо защитаваше най-рискованите парадокси, владеейки диалектиката, както опитният фехтовчик – шпагата.“ (Георгий Чулков)

През 1913 - 1914 г. в петербургското издателство “Сирин” и в “Шиповник” излиза 12-томно издание на Сологуб: романи, разкази, пиеси, стихове.

         На фона на засиления интерес на обществото към новото изкуство и към собствените му съчинения в частност, Фьодор Сологуб замисля пътувания из страната с четене на стихове и лекции за новото изкуство, пропагандиращи принципите на символизма. След сериозна подготовка на 1 март 1913 г. Сологуб, Чеботаревска и Игор Северянин тръгват на турне по руските градове от Вилнюс до Симферопол и Тифлис, което продължава повече от месец. Сологуб развива мисълта за съотношението между изкуството и живота. Според него, истинското изкуство влияе на живота, подбужда към действие. Без изкуство животът става само бит, с изкуството започва преобразуването на самия живот, тоест творчеството. Лекциите на Сологуб се приемат не много успешно, пресата също реагира резервирано. А стиховете на Игор Северянин в края на лекциите направо са наричани издевателство над литературата и слушателите. Сологуб внимателно следи реакцията на публиката и пресата, но не се опитва да промени нещо. Турнето продължава до пролетта на 1914 г. завършвайки със серия лекции в Берлин и Париж.

         Февруарската революция, свалила монархията и създала предпоставки за демократични промени в Руската империя, е посрещната от Фьодор Сологуб с въодушевление и големи надежди. В публицистиката си той предава своето предчувствие за надвисваща беда, опитвайки се да събуди гражданските чувства на съотечественниците си. От лятото на 1917 г. статиите на Сологуб приемат откровено антиболшевишки характер.  Посветени са на свободата на словото и неприкосновеността на Учредителното събрание. Писателят с категорична враждебност се отнася към болшевишкия преврат. Използва всяка възможност да пише срещу отмяната на авторското право, ликвидацията на Художествената Академия и унищожаването на паметниците.

По това време на признатите от „закона“ литератори се дават т. нар. дажби, с които да преживяват. В условията на абсолютна невъзможност да издава, Сологуб започва сам да прави книжки със свои стихове и да ги разпространява чрез Книжната Лавка на Писателите. Обикновено на ръка се пишат по 5-7 екземпляра от книга. „Сологуб преживяваше от продажбата на свои вещи“ – спомнят си съвременници.

Поставен в тези обстоятелства, писателят се обръща на два пъти към съветското правителство за разрешение да емигрира. След цели две години най-после разрешението е получено и семейството планира през септември 1921 г. да замине за Ревел (днес Талин, столица на Естония). Но мъчителното очакване, прекъсвано от неизпълнени обещания, съсипва психиката на съпругата на Сологуб, предразположена към психични заболявания. Тя получава пристъп и вечерта на 23 септември 1921 г. излиза от дома си и се хвърля от Тучков мост в река Ждановка. Смъртта на жена си Сологуб преживява като непосилна мъка, която той не преодолява до края на дните си.

Остава в СССР и продължава упорито да пише, но вече не го печатат. През януари 1926 г. е избран за председател на Съюза на ленинградските писатели и тази дейност, изпълвайки цялото му време, му позволява да преодолее самотата.

Публикува последния си роман в Берлин през 1921 г. - “Заклинателката на змиите” и стихосбирката “Синьо небе” (1921, Естония).

Последното голямо обществено събитие в живота на Фьодор Сологуб е отпразнуването на неговия юбилей — четиридесет години литературна дейност. Честването, организирано от приятели на писателя, се състои в залата на Александринския театър. Речи произнасят Е. Замятин, М. Кузмин, Андрей Бели, О. Манделщам; сред организаторите на тържеството са А. Ахматова, Аким Волински, В. Рождественски. Както отбелязва един от гостите, всичко преминава така великолепно, «сякаш всички бяха забравили, че живеят при съветската власт». Това тържество се оказва сбогуване на руската литература с Фьодор Сологуб: никой от присъстващите, както и самият поет, не предполага, че след празника повече няма да излезе от печат нито една негова нова книга.

В средата на 20-те години Сологуб се връща към публичното четене на стихове. Заедно с него в тези „писателски вечери“ участват А. Ахматова, Е. Замятин, А. Н. Толстой, М. Зошченко, В. Рождественски, К. Федин, К. Вагинов и други. Новите стихове на Сологуб можело да се чуят единствено от устата на самия автор. Той пише и поредица антисъветски басни, които звучат само в тесен кръг. По думите на Р. В. Иванов-Разумник, «Сологуб до края на дните си люто ненавиждаше съветската власт, а болшевиките наричаше „тъпоглави“.

През май 1927 г., в разгара на работата си над романа в стихове «Григорий Казарин», Фьодор Сологуб се разболява сериозно. Усложнението се оказва нелечимо. От лятото писателят почти не става от леглото. Последните му стихотворения са с дата 1 октомври 1927 г.

Още през 1913 г. в свое стихотворение той предсказва: "Тъмнината ще ме погуби през декември. През декември ще си отида от живота".

"Веднъж Сологуб ми каза:

- Аз точно зная от какво ще умра. Аз ще умра от декабрит.

- Какво е това?

- Декабрит е болест, от която умират през декември (на руски – декабрь – бел.прев.)… И наистина той предсказа своя „декабрит": през декември двайсет и седма година, прикован в леглото от задух, в тъмния ъгъл, зад шкафа, той едва чуто, с мъка мълви...

- О, да можех по-леко да си поема въздух...

Очите му са изгубили трезвост и горят, сарказмът е изчезнал, животът трепти в мъката за още малко въздух. Той спори, отчаяно, неистово спори с гроба. Страхът от смъртта измества предишния страх от живота и, приближавайки се към гроба, той сякаш оживява /…/ и на лицето му не може да се види нищо повече от надеждата – да бъда, да бъда, да бъда!" (Константин Федин).

Фьодор Сологуб умира на 5 декември 1927 г. Погребан е в Смоленското православно гробище до гроба на А. Н. Чеботаревска, недалеч от гроба на Ал. Блок.

На снимките:

Фьодор Сологуб

Фьодор Сологуб и Анастасия Чеботаревска в дома си, около 1910 г.

Разказът “Гостенката с алените устни” (в книгата “12 разказа за любов и смърт”) е от сборника “Книга на стремежите” (1912).