ЧЕХОВ: “ИСКАМ ДА БЪДА

СВОБОДЕН ХУДОЖНИК”

През лятото на 1904 г. Чехов заминава за Германия да се лекува от туберкулоза. Болестта рязко се влошава и той умира на 2 юли в Баденвайлер. “През нощта той се събуди и помоли да извикам лекар – пише жена му Олга. - После поиска шампанско. Седна и някак тържествено, силно каза на доктора на немски: “Аз умирам.” Взе чашата, обърна се към мен, усмихна се със своята удивителна усмивка и рече: “Отдавна не съм пил шампанско...”, спокойно изпи чашата до дъно, тихо легна и скоро замлъкна навеки.” На 44 години.

Тялото на Чехов е пренесено в Москва, където е погребан в Новодевическия манастир.

Но да върнем лентата в началото. Писателят се ражда на 29 януари 1860 г. в гр. Таганрог, на Азовско море, в семейството на дребен търговец. Антон и братята му още като деца помагат на баща си в магазина и стават рано сутрин, за да пеят в църковния хор. “В детството си аз нямах детство” - пише Чехов.

Завършва местната гимназия, най-старото училище в Южна Русия с богати традиции. Тук се формира неговият мироглед, тук обиква литературата и театъра и сам се опитва да пише кратки хумористични разкази.

Антон е на 16, когато баща му банкрутира и за да избегне затвора, бяга с майка му в Москва, при по-големите му братя. Той самият остава в Таганрог още три години, за да завърши училище и да разпродаде имуществото на семейството. За да се издържа, започва да пише и да публикува хумористични разкази, дава частни уроци, лови и продава кадънки, пише кратки текстове за вестниците, като дори успява да изпраща по малко спестени пари и окуражителни писма на семейството си в Москва. През този период той чете систематично различни автори, сред които Мигел де Сервантес, Иван Тургенев, Иван Гончаров и Артур Шопенхауер.

Когато гледаме портретите му, оставаме с впечатлението, че е бил човек с невисок ръст. Всъщност е висок 182 см и още в училище го наричат Богатира.

След завършване на гимназията през 1879 г. заминава за Москва и постъпва в Медицинския факултет на Императорския московски университет. Следва и продължава да пише в същия жанр; публикува в различни хумористични издания.

Първите си хумористични разкази издава без авторско име. Някои негови по-близки приятели често се шегуват с него, че "работи като негър", т.е. като роб. Това го кара да започне да се подписва с псевдоними. Най-известният от тях е Антоша Чехонте, но писателят има още 50: Дяденка, Шампански, Шилер Шекспирович Гьоте и др. Последният безспорно е най-оригинален.

През 1884 г. Чехов получава правоспособност като лекар. Често казва: "Медицината е законната ми съпруга, а литературата - моя любовница".

През същата година е принуден да гледа на себе си и като на... пациент. Започва да храчи кръв и отлично знае какво означава това, но крие от близките си, че е болен от туберкулоза.

След като се дипломира, Чехов постъпва на работа в болница и същевременно издава първия си сборник с разкази.

Постепенно творчеството му придобива сериозност и дълбочина, веднага забелязани и от критиката, и от читателите. Някои литературоведи вече го поставят в авангарда на писателите от новото поколение.

През 1889 г. умира единият от братята на Чехов - Николай. От туберкулоза. Чехов изпада в депресия след смъртта на брат си и намира утеха единствено в писането.

В онзи период го вълнува темата за затворите. Предприема тежко пътуване с влакове, коли и параходи до наказателната колония на остров Сахалин. Там прекарва три месеца и интервюира много каторжници и заселници. Става свидетел на тежките условия на живот, на физически наказания, злоупотреби с доставките и принудителна проституция. "Имаше моменти, в които чувствах, че виждам пред себе си крайните граници на човешката деградация", пише той. На практика прави пълно описание на населението на Сахалин, като картотеката му наброява 10 000 анкетни карти. Събран е огромен материал, от който след петгодишна работа се ражда книгата “Остров Сахалин”.

През 1892 г. Чехов купува малко провинциално имение в село Мелихово, на 70 километра от Москва, където живее със семейството си до 1899 г. Там помага на болни от холера, организира три училища, пожарна служба и болница, и лекува безплатно съселяните си. В останалото време сади дървета и поддържа езеро с риба. Днес това имение е превърнато в музей.

В Мелихово Чехов започва да пише пиесата „Чайка“. Нейната премиера на 17 октомври 1896 година в Александринския театър в Санкт Петербург няма успех и той решава да се откаже от театъра. Пиесата обаче силно впечатлява Владимир Немирович-Данченко, който убеждава Константин Станиславски да режисира през 1898 година нова постановка в новосъздадения от тях Московски художествен театър. Вниманието на Станиславски към психологическия реализъм и ансамбловото изпълнение успяват да разкрият скритите достойнства на текста и постановката има успех, възстановявайки интереса на Чехов към драматургията.

„Чайка“ се превръща в голям успех на Московския художествен театър през неговата първа година, давайки възможност на Станиславски и Немирович-Данченко да демонстрират своите новаторски идеи. И днес театърът използва в своята емблема стилизирано изображение на чайка. През следващите години той продължава да поръчва пиеси на Чехов, като през 1899 г. поставя „Вуйчо Ваньо“.

         През март 1897 г. писателят получава тежък кръвоизлив в белите дробове и е принуден да влезе в болница. Там официално го диагностицират с туберкулоза и той вече не може да крие от близките си, че е тежко болен.

През 1898 г. умира баща му. Чехов купува вила на Ялта и отива да живее в нея заедно с майка си и сестра си. Посреща в дома си много знаменитости, сред които Лев Толстой, Иван Бунин, Максим Горки и др.

В Ялта Антон Чехов пише пиесите „Три сестри“ и „Вишнева градина“. През този период той е зает и с подготовката за издаване на събраните си съчинения, излезли в две издания – през 1899 – 1902 и 1903 година.

Чехов има един-единствен брак - с артистката Олга Книпер, за която се жени през 1901 г. Тази брачна връзка обаче повече прилича на "роман в писма", отколкото на семейно съжителство. Когато здравето на писателя рязко се влошава, той заминава за Ялта, а съпругата му остава в Москва. Бракът им просъществува три години.

Апропо, писателят е много забавен в компания и се радва на голямо внимание от страна на жените. Получава доста писма от поклоннички, в които освен възторг от таланта му, дамите си позволяват и любовни признания. Биографите на Чехов, познаващи добре тези писма, на шега наричат авторките им "антовки".

През 1899 г. Николай II подписва указ за присъждане на званието "потомствен дорянин" на Чехов, за "усърдие и успех". Царското семейство много харесва творчеството на писателя, но Чехов с усмивка се отказва от тази височайша чест.

През 1900 г. е избран за почетен академик на новосъздаденото Пушкинско отделение на Академията на науките. Две години по-късно отказва високото звание, в знак на протест срещу отнемането на същата титла на Максим Горки.

За 25 години творчество Чехов създава около 900 различни произведения, много от които са се превърнали в класика на световната литература. Той е един от най-известните драматурзи, чиито пиеси не слизат от световните сцени. Антон Павлович Чехов заема първо място сред руските класици по брой екранизирани произведения. Над 200 филма са заснети по мотиви на негови творби.

         Чехов оказва силно влияние върху развитието на съвременния разказ. Той има огромен принос за модерната повествователна техника на писане. Писателят не натрапва поуки, а задава въпроси. Въпроси с дълбок философски смисъл, които провокират съзнанието и в същото време му дават свободата само да търси отговорите. Оригиналният му творчески метод, т. нар. “поток на съзнанието”, по-късно е подхванат от Дж. Джойс и други модернисти.

И още...

Антон Павлович Чехов нарича руския живот “здрачен”, пише в периода на най-силна политическа реакция - 80-те години. С болка говори за това, че съвременното общество “е обхванато от мързел, скука и безверие”, където в странно съчетание царуват “нелюбов към живота и страх от смъртта” и където “дори най-добрите хора седят, скръстили ръце, оправдавайки леността и разврата си с липсата на определена цел в живота…”

Чехов обича човека не за висшите прояви на неговия гений, не за това, че е силен и разумен, а по-скоро за това, че е твърде слаб, жалък и смешен. Неговите герои са малки обикновени хора, в повечето случаи от неинтелигентна или полуинтелигентна среда в най-делнична сива обстановка.

Повествованието в разказите му се води с подчертано спокоен, невъзмутим тон, от началото до края писателят се въздържа от оценки. А персонажът изпъква в цялата си невзрачност и грозота. Как става това? С неотразима убедителност работят оскъдните, но пределно изразителни детайли на описанието. И дълбоко спотаената, рядко избиваща горчива авторова ирония, сдържаното съчувствие. Писателят разчита на въображението и жизнения опит на читателите, на чувствителността им към истината за човешките отношения, помага им сами да доизмислят и осмислят рисуваната житейска ситуация – т. нар. отворени финали. Чехов е убеден, че читателят сам ще прецени - може, длъжен е.

“Като цяло те (разказите от сборника “В полумрака” – бел. прев.) наистина напомнят полумрак, когато угасващата светлина не дава на окото резки контури и определени цветове, когато тази своеобразна незавършеност на образите, прекъсването на перспективата, смътното осветление предизвикват у вас странното, макар и познато на всички чувство на тиха, ленива и в края на краищата приятна тъга… Ако в такъв момент се разговаря, то нека това да бъдат тихи, тъжни, откъслечни, въпроси без отговори, отговори без въпроси, разкази без начало и край, фабули без развръзка: не ти се ще, не ти е интересно, мързи те да развързваш каквито и да е възли – и така е добре… Чехов изоставя своите герои винаги в най-критичната минута, когда обстоятелствата в живота им достигат най-висшата степен на сложност и трагизъм; той ги кара да отгатват цялата по-нататъшна, несъмнено интересна съдба на неговите действащи лица. Но особеността на неговия талант е в това, че читателят се задоволява с този прекъснат разказ и нищо не се опитва да отгатва – и така е добре...”

Н. К. Михайловский

Из писмо до А. Суворин, 1894 г.

“В мене тече селска кръв и не можеш да ме удивиш със селски добродетели. От детството си повярвах в прогреса и не мога да не вярвам, защото разликата между времето, когато ме биеха и времето, когато престанаха да ме бият, беше страшна. Аз обичах умните хора, нервността, вежливостта, остроумието, а към това, че хората си чоплят мазолите и че партенките им смърдят, се отнасях също тъй безразлично, както към това, че господарките сутрин ходят с папилотки. Но толстоевската философия силно ме трогваше, владееше ме 6 - 7 години и на мене ми действаха не основните положения, които ми бяха известни и по-рано, а толстоевският маниер да се изразява, разсъдливостта, и вероятно някаква негова хипнотичност. Сега нещо в мен протестира; прозорливостта и справедливостта ми говорят, че в електричеството и парата има повече любов към човека, отколкото в целомъдрието и въздържанието от месо. Войната е зло и съдът е зло, но от това не следва, че трябва да ходя с лапти и да спя на печката заедно с работника, неговата жена и пр. и пр. … Така или иначе за мен Толстой вече отплава, няма го в душата ми и той излезе от мен, казвайки: оставям дома ви празен…”

Из писмо до Д. Мережковски, 1888 г.

“Творческият процес не е механичен, а несъзнателен, непроизволен, органичен… Истински художествените произведения не се изобретяват и не се правят като машините, а  растат и се развиват, като живи органични тъкани.”

Из писмо до брат му Александър

“... водя цялото действие мирно и тихо, а на края удрям на зрителя един шамар.”

Из писмо до Плешчеев, 1888 г.

“Аз бих искал да бъда свободен художник - и само това… Мразя лъжата и насилието във всичките им видове...”

Афоризми

*Жените без мъжко общество помръкват, а мъжете без женско – оглупяват. *Децата са святи и чисти. Не бива да ги правим играчки на своето настроение.

*Човек е това, в което вярва.

*У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.

*Ако искаш да станеш оптимист и да разбереш живота, то престани да вярваш на това, което говорят и пишат, а сам си наблюдавай и вниквай.

*Аз изобщо не искам от мен да произлезе нещо особено или да създам нещо велико, но просто ми се иска да живея, да мечтая, да се надявам, да успявам навсякъде... Животът е кратък и трябва да го живеем по-добре.

*Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не правиш забележка на този, който го направи.

*Необходимо е да се стремим всеки да види и да узнае повече, отколкото е видял и узнал баща му и дядо му.

*Равнодушието е парализа за душата, нейна преждевременна смърт.

Не се успокоявайте, не се приспивайте. Докато сте млади, силни и бодри, не се изморявайте да правите добро.

*Умните хора, когато са снизходителни към невежите, са изключително симпатични.

*Най-непоносимите хора са провинциалните знаменитости.

*Злобата е своего рода малодушие.

*Всичко знаят и всичко разбират само глупаците и шарлатаните.

*Умният обича да се учи, а глупакът – да поучава.

*Вярата е способност на духа. Тя е като таланта - с нея се раждаш.

За писателството и творчеството

*Краткостта е сестра на таланта.

*Изкуството да се пише е изкуството да се съкращава.

*Пази се от изискания език. Езикът трябва да е прост и изящен.

*Който е изпитал насладата от творчеството, всички други наслади за него вече не съществуват.

*Където има изкуство, където има талант, там няма нито старост, нито самота, нито болка, дори смъртта е наполовина...

*Писателят трябва много да пише, но не трябва да бърза.

*Страшна е преди всичко посредствеността, от която никой от нас не може да се скрие.

На снимките:

А. П. Чехов

Чехов през 1889 г.

Чехов в Мелихово

Чехов с Олга Книпер през 1901 г.

Разказът “Беда” (в книгата “12 разказа за любов и смърт”) е от сборника “В полумрака” (1887).

Разработен с дълбок психологизъм и изключителна лаконичност етюд за едно женско сърце, подтикнато към падение от любовта на силна натура, успяла да взриви кроткото семейно спокойствие на героинята.

През 1888 г. Чехов получава за сборника “В полумрака” Пушкинската премия на Академията на науките. Сборникът е издаван още 12 пъти за десет години.

Започвам серия очерци за класически руски писатели. 
Подробности - в предходната публикация.



ДОСТОЕВСКИ – ВЕЛИКИЯТ СТРАДАЛЕЦ

“Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.”

Евангелие от Йоана, Глава ХII, 24.

Това е надписът на надгробния паметник на този знаменит руски писател, мислител, философ и публицист, понесъл сякаш на плещите си цялата отговорност за света на унижените и оскърбените...

Достоевски е роден в Москва (1821 – 1881), вторият син от осем деца в семейството. Бащата е лекар, а майката произлиза от търговски род. “Баща ми и майка ми бяха небогати, работещи хора”, спомня си писателят.

По настояване на баща си постъпва в Главното инженерно училище в Петербург. Но Фьодор няма интерес към математиката и военното дело, а предпочита рисуването и архитектурата. Повечето от съучениците му странят от него заради различния му характер: Фьодор е смел и има силно развито чувство за справедливост. Защитава новодошлите, критикува корупцията сред офицерите и помага на бедните. Съучениците му го наричат „монаха Фотий” заради отшелническия му начин на живот и интереса му към религията.

Фьодор получава силен пристъп на епилепсия, когато научава, че баща му е починал. Убит е през 1839 г. от един от крепостните си селяни в спречкване, причинено от избухливия му характер.

След като взима всичките си изпити, Фьодор е назначен в Петербургската инженерна команда. Работата му като чертожник става все по-унизителна за него. Още през 1844 г. подава оставка, уволнява се от служба и се отдава изцяло на литературна дейност. През всичките си съзнателни години Достоевски се стреми към литературата, много чете, самообразова се, прави първите си литературни опити, превежда художествена литература. Бива приет радушно в кръжока на Белински и става известен още преди публикуването на първия си роман “Бедни хора”.

Заедно с приобщаването си към различни литературни кръгове, писателят се свързва с тайното революционно общество на М. В. Петрашевски, чиято цел е преврат в Русия. През 1849 г., заедно с други “петрашевци”, Достоевски е арестуван и прекарва осем месеца в Петропавловската крепост. Съдът го признава за “един от най-важните престъпници”. Какво ли е на 28 години да те изправят на площада, осъден на разстрел като “конспиратор”? Единственото му прегрешение е, че е чел забранени творби на Белински... Площадът е пълен с хора. Завързват осъдените за стълбовете, мятат чували върху главите им, свещеникът, войниците с насочени пушки... Миг преди последната команда идва височайше помилване – екзекуцията се оказва инсценирана. Император Николай I милостиво заменя разстрела с осем години каторга, впоследствие намалени на четири и още толкова служба в армията. Оковани, осъдените пътуват с каруци до Сибир близо един месец.

Ако искаме да си представим тези преживявания, трябва да разлистим “Записки от мъртвия дом”. По време на каторгата писателят успява тайно да си води бележки в т. нар. “Сибирска тетрадка”, които по-късно стават основа на повестта му.

Следва службата като редник в 7-ми Сибирски линеен батальон в Семипалатинск (дн. Семей, Казахстан). Тук се среща с първата си съпруга – Мария Исаева, с която – не както в приказките - живели кратко и нещастно. Мария умира от туберкулоза. “Макар че се измъчвах, виждайки (цяла година) как тя умира..., не можех да си представя до каква степен ще стане болно и пусто в живота ми, когато я засипаха с пръст...”

         През 1859 г. Достоевски се уволнява от армията поради здравословни причини. Получава разрешение да се завърне в Русия, а малко по-късно – и в Санкт Петербург. До смъртта си остава под полицейско наблюдение. Годините на каторга и военна служба превръщат борбения “търсач на истината” в един дълбоко религиозен човек. И много болен.

При все това Достоевски продължава да пише. Понякога книгите му се приемат с възторг, понякога – с охулване. Въпреки издаването на двутомник с творби на писателя, той все още не е признат от широката руска общественост. Славата спохожда Достоевски с публикуването на “Записки от мъртвия дом”, които се превръщат в откровение за читателите. Херцен нарича писателя руския Данте, спуснал се в ада.

“Достоевски цял живот - пише М. Горки, - мъчително ще се вълнува от въпроса за източниците на злото, за борбата на човека срещу бога, за това, защо човекът е подложен на мъките на битието. И той ще завърши този бунт с проповед за покорност, смирение и търпение.”

С надеждата да подобри здравето си (още в каторгата писателят започва да получава епилептични припадъци), Достоевски предприема пътуване в чужбина – в Германия, Франция, Швейцария, Италия, Англия, Австрия. Там обаче се увлича от играта на рулетка – така страстно иска да изскочи от капана на бедността, преследвала го цял живот, и вярва, че това е възможно! Едва след десетина години и пълното си разоряване успява да надмогне тази страст. Какво ли му струва тази битка със самия себе си? Животът, изпълнен с трагични сривове, го люшка непрестанно и не му позволява да спре и да си поеме дъх.

А какво ли е да напишеш за 26 дни роман като “Играчът на рулетка”? Поставен е почти в цайтнот за предаването на романа и само помощта на професионалната стенографка Ана Сниткина помага да се спазят сроковете. Веднага след това Достоевски и Ана Григориевна се венчаят и заминават за четири години в чужбина. За да се покрият непрестанните дългове на Достоевски (приходите от излезлия от печат роман „Престъпление и наказание“ не стигат), Ана залага мебелите си, пианото и бижутата си. С тези пари семейството тръгва на сватбено пътешествие. В Дрезден посещават „Галерията на старите майстори", където Достоевски търси вдъхновение за следващите си романи. Той е силно впечатлен от картините и най-вече от “Сикстинската мадона” на Рафаело. Седмици по-късно заминават за Хамбург, където писателят губи на комар всичките пари на жена си. Двамата продължават пътуването си в различни градове в Германия. В Баден-Баден Достоевски посещава казината и отново губи всичко. Жена му няма друг избор, освен да заложи различни предмети, като сватбените им халки, сватбените подаръци, обеци, дрехи и др. По това време тя вече е бременна. Следва Женева, където двамата отново нямат пари и залагат различни вещи. Тъй като градът се слави с добрите си лекари, Ана Достоевска смята да роди тук. Ражда се първото им дете – София, която умира три месеца по-късно от пневмония. Заради финансовите затруднения Достоевски започва работа по новия си роман „Идиот“. Смъртта на София е съкрушителна за родителите, а здравето на Ана е разклатено. Няколко месеца по-късно семейството отпътува за Милано, където Ана учи италиански и работи като преводачка. След още три месеца отпътуват за Флоренция. Тук през януари 1869 г. Достоевски завършва „Идиот“ и „Руски вестник“ бързо започва публикуването на романа. 

         Впечатленията си от Европа и отношението си към буржоазната цивилизация Достоевски отразява в осем философски есета - “Зимни бележки за летни впечатления”.

         “Какво е Liberte? Свобода. Каква свобода? – Еднаква свобода за всички да правят каквото си искат в рамките на закона. Кога можеш да правиш, каквото си искаш? Когато имаш милион. Дава ли свободата всекиму по милион? Не. Какво е човекът без милион? Човекът без милион не е онзи, който прави, каквото си иска, а онзи, с когото правят каквото си искат.”

А в “Идиот” един от героите казва: “...и цялата тази чужбина, и цялата тази ваша Европа, всичко това е само фантазия, и всички ние, зад граница, сме една фантазия...”

След завръщането в Русия идва най-светлият период в живота на Достоевски, когато той се радва на творчески подем и семейно щастие. Макар че продължава да тъне в дългове и да разпродава, каквото е останало, както и да предлага на издателства авансово ненаписани още творби... Издевателство над писателя е принудата да сключи заробващ договор с издателя Ф.Т. Стеловски за публикуването на събраните си съчинения.

Най-значителните между тях са уникалният в руската и световна литература моножурнал с философско-литературна публицистика “Дневник на писателя” и т. нар. “велико петокнижие”, в което влизат романите: “Престъпление и наказание”, “Идиот”, “Бесове”, “Юноша” и “Братя Карамазови”. Апогеят на прижизнената слава на писателя идва с появата на романа “Братя Карамазови”.

Достоевски вече е знаменит в Русия, а и в чужбина. От 1877 г. става член-кореспондент на Петербургската Академия на Науките. Книгите му се търсят и продават в големи тиражи. Получава все повече писма от читатели, при него идват всякакви хора, става чест гост на някои салони в Петербург. Запознава се с много влиятелни личности. Императорът го моли да бъде учител на синовете му Сергей и Павел.

Но уви, здравето му сериозно се влошава. Пътува отново в чужбина, където лекарите казват, че при здравословен климат може да живее още 15 години. Писателят е наясно с всичко и бърза да завърши започнатото. Шумен обществен отзвук имат речта му на погребението на Николай Некрасов и особено известната му реч по повод откриването на паметника на Пушкин в Москва.

В края на януари 1881 г. 60-годишният Ф. М. Достоевски умира от туберкулоза. Погребението му в Александро-Невската лавра в Санкт-Петербург, на което се стичат десетки хиляди хора, се превръща във всенародна манифестация на любов и почит.

Афоризми

Човекът е тайна. Тя трябва да бъде разгадана, и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си си изгубил времето; аз се занимавам с тази тайна, защото искам да бъда човек.

Той е умен човек, но за да постъпваш умно, е нужно нещо повече от ум.

Животът трябва да се обича повече от смисъла на живота.

Животът се задъхва без цел.

Да спреш да четеш книги, значи да спреш да мислиш.

Животът е хубав и трябва така да се направи, че всеки човек на земята да може да потвърди това.

Красотата ще спаси света.

Думи за Достоевски

“Никога не съм виждал този човек и никога не съм имал преки отношения с него, и изведнъж, когато той умря, аз разбрах, че е бил най-най-близкият, скъпият и нужен ми човек... И никога не ми е минавало през ум да се меря с него – никога... Аз го смятах за свой приятел и знаех само, че ние ще се срещнем... И изведнъж чета: починал. Някаква моя опора се срути. Аз се обърках, а после ми стана ясно колко скъп ми е бил, и аз заплаках, и продължавам да плача...”

Лев Толстой

“Братя Карамазови” е най-великият роман от всички, написани някога.

Зигмунд Фройд

Той изследва характерите до такава дълбочина /.../ анализът му е безупречен, но в същото време не остава хладен наблюдател, а съумява да бъде ангел и палач едновременно. Ето защо за мен той е писател единствен и съвершено изключителен.

Емил Верхарн

Той ми дава повече от всеки друг мислител.

Алберт Айнщайн

Разказът “Кротката” (поместен в сборника „12 разказа за любов и смърт) е публикуван за първи път в месечното издание на Достоевски “Дневник на писателя” (ноември 1876 г.)

Непосредствен повод за създаването му са вестникарските съобщения за самоубийството на  бедна шивачка, която не могла да си намери работа. Писателят е впечатлен от детайла, че тя е държала икона в ръцете си – “странна и нечувана още в самоубийството черта! Някакво кротко, смирено самоубийство”. Първоначалното заглавие “Наплашената” по-късно е сменено с “Кротката”. Тогавашната критика дава висока оценка на разказа. М. Е. Салтиков-Шчедрин го нарича “бисер”, каквито има “малко в световната литература”.

На снимките:

Портрет, рисуван от Василий Перов, 1872

Инсценираната екзекуция на Семьоновския площад в Петербург, 22 декември 1849

Ана Григориевна Достоевска

Достоевски в Петербург

Достоевски през 1879