КОРФУ: ПИСМА ДО ЕЛИЗАБЕТ

Предварително уточнение

Този текст съдържа елементи на пътепис и частици историческа истина. Героинята (не е авторката!) е съвременна жена, у която се поражда необясним интерес към личността на австрийската императрица Елизабет – Сиси. Попадайки в днешно време на остров Корфу и в лятната резиденция на Сиси, тя получава прозрението, че е пребивавала тук като най-близка придворна дама на императрицата...

Писмо първо

Ваше Величество,

Пиша Ви, макар да знам, че няма къде да изпратя това писмо. Надявам се, все пак, да сте на този свят и някъде, някога да се срещнем отново. И да се познаем!

А може би там, в безпределността, Ви харесва повече и Вашата неспокойна измъчена душа най-после е намерила мира и хармонията, за които копнееше?

Аз съм на Корфу. Преди години си бях обещала да дойда тук и да Ви потърся. В този живот не бях дори чувала за Вас, когато при едно пътуване до Виена Ви открих и осъзнах като на сън коя сте Вие и коя съм аз. Ваше Величество! Превърнали са Ви в мит, в апетитна атракция за тълпите, жадни за зрелища. Ликът Ви е в милиони тиражи по всевъзможни рекламни дрънкулки. Има хиляди изписани страници за Вашия живот, има филми – не можете да промените това. Усетих болката и безсилието Ви... И тогава си дадох дума за Корфу.

Този остров вече не е Вашето убежище, скъпа моя кралице. 80 процента от доходите на местното население идват от туризма. Безброй хотелчета, вили, кръчми – и в тях преминава потокът от хиляди туристи. Построили са удобни пътища за автомобилите и автобусите, които денонощно бръмчат и кръстосват навсякъде. Досега това ми се е струвало нормално и изведнъж тук – толкова нелепо...

Но въпреки това Корфу е все така красив и да си тук е омагьосващо преживяване. Сякаш живея едновременно в два свята. Единият - днешният, пъстър и шумен, в който съм потопена, и другият – онзи, нашият свят с Вас, кралице моя.

Първото, което познах и ме изпълни с радост – маслиновите дръвчета са същите! Нищо чудно – те живеят по 400 години. Помните, че ни разказваха - над три милиона са засадени тук между 14-ти и 18-ти век. Венецианските владетели са задължавали местното население да произвежда зехтин, но в началото са го използвали само като гориво за лампите във Венеция... Спомените прииждат, породени от определени гледки и детайли. Тези дребни маслинки, специфичен за Корфу сорт; тези усукани стари стволове със странните дупки – обичахте да се разхождате и да надничате в тях.

Спомням си как веднъж решихте да се облечем като селянки и да отидем да берем маслини. Веднага Ви познаха. Е как! Нямаше сред първите дами в Европа такава красавица – с тези магични очи, с пищната дълга коса и гордата осанка... Тогава ни поканиха в малка семейна фабрика да видим как се произвежда зехтина, оказа се, че този плод се използва изцяло, нищо не се изхвърля. И знаете ли, сега също посетихме такава фабрика и в музея там видях онези преси и инструменти, точно както ги помня! Вие тогава проявихте голям интерес, искахте да разберете всичко...

В императорския двор злословеха за Вас, пускаха слухове, аристократичните кръгове не Ви долюбваха. Отвръщахте им с безразличие, но дълбоко в себе си страдахте. Пътувахте непрекъснато и само така се чувствахте жива. Веднъж ми казахте: “Целите на пътешествието са желани, само защото между тях лежи самото пътешествие. Ако ми кажат, че ще пристигна някъде и никога повече няма да напусна това място, то ще се превърне за мене от райски кът в ад.”

Разбирах Ви и Ви обичах като по-малка сестра. Да те направят императрица на 16 години, да те откъснат от щастливото свободно детство в Бавария и да те затворят в мрачния Шьонбрун във Виена, където трябва да спазваш строгия дворцов етикет и всички задължения на новата си роля... Първите мигове на споделена любов с Франц Йосиф постепенно бяха изместени от неговото напрегнато ежедневие на император, постоянните конфликти между снаха и свекърва, решението й да Ви откъсне от децата Ви, защото не се справяте като майка, дългото отсъствие на Франц Йосиф по време на войната с Франция... “Аз се събудих в затвор, с вериги на ръцете. Моето желание е още по-силно – свобода.” 

И Вие намирахте спасение в усамотението, в четенето и писането на стихове, в рисуването и ездата... Особено след смъртта на двегодишното Ви момиченце – София, тъгата и меланхолията Ви белязаха завинаги...

Когато станахте и кралица на Унгария, намерихте своите истински поданици. Ние Ви посрещнахме с любов и възторг и Вие обикнахте нашата страна. Неслучайно всичките Ви придворни дами бяха унгарки и Вие, владеещата няколко езика, научихте отлично и унгарски.

О, Елизабет, виждам Ви навсякъде тук и понякога просто не зная на кой свят съм...

Днес ни водиха в столицата Керкира. Веднага усетих онази атмосфера. Тесните улички, в които чадърите ни едва се побираха, старите сгради в любимия Ви венециански стил... Поддържат ги, но без да го нарушават – на някои стени, скоро пребоядисани, видях сякаш забравени правоъгълници. Собствениците били задължени да запазват парчета от оригиналната мазилка...

Някога оставяхме каретата на площад Спианада, изграден през 19-ти век от френски архитекти (още минава за най-големия на Балканите) и дълго бродехме из криволичащите улички...

Църквата на Свети Спиридон си е на същото място. Свещите все така горят до стената отвън. Все така червенее фасадата на някогашния дом на знатния род Вулгарис – елинизирана българска фамилия, на която доверяват мощите на светеца, пренесени от Константинопол след падането му под турска власт. Дълго време те са пазени в семейната църква, а след построяването на нова в края на 16-ти век намират завинаги покой там. Всъщност, четири пъти годишно ги изнасят, придружавани от пищно шествие. Помните ли, веднъж специално ходихме там, на Цветница.

 Свети Спиридон, Чудотвореца, е от векове най-почитаният светец на Корфу, защото е спасявал неведнъж града от чума, от глад, от турско нашествие...

Корфу никога не е бил под османско владичество. Последователно оттук са минали венецианци, французи, англичани – и са превърнали тази територия в част от Запада. Неслучайно тук е основан първият в Гърция университет, първата филхармония, първото училище за изящни изкуства...

Вие бяхте лишена от предразсъдъци и проявявахте искрен интерес към историята, литературата, различните култури и религии. Разбира се, най-много обичахте древногръцката култура и митология...

Опитах се днес да изкача Старата крепост, но аз и в този живот поостарях, Ваше Величество. А Вие тогава – докато се озърнем, се оказвахте на върха. Харесваха Ви тези мощни стени, стълбите, издялани в камъка, подземните ходове, каменните тунели не Ви плашеха – важното беше да се изкачите най-горе и дълго-дълго да съзерцавате простора.

“Бих искала да съм чайка – казахте веднъж. – Искам все по-широко и по-широко да разпервам силните си бели криле. Те ме носят към вълшебни кралства. Нищо няма да ме върне назад...”

Въодушевяваше Ви Корфу, Изумруденият остров, заобиколен от водите на три морета – Йонийско, Адриатическо и Средиземно. Тук се чувствахте защитена и свободна... Скитахте всеки ден по стръмните пътеки, катерехте се по скали – малцина от придворните дами успявахме да Ви следваме, затрудняваха се дори мъжете, наети за водачи. А Вие бяхте толкова лека и пъргава, сякаш не стъпвахте по земята. Имахте прекрасни рокли, с които се появявахте в официални случаи или позирахте на фотографи и художници, но в ежедневието дрехите и обувките Ви трябваше да бъдат удобни. Казваха, че сте суетна, че отделяте часове за косата си, племенницата Ви, графиня Лариш, казваше: “Леля се кланя на красотата си като езичник на своя идол.” Да, но аз смътно се досещах, че Вашето тяло, Вашата външност бяха единственото нещо, което наистина Ви принадлежеше. И Вие го пазехте.

Но, все пак, истинското Ви лично пространство беше Вашият духовен свят. И аз имах честта и огромното щастие да бъда допускана в него. Аз, която не можех да се нарека дори придворна дама, защото нямах достатъчно знатен произход. Бях назначена за “четец” на Нейно Величество. А с времето се оказах единствената, която можеше да разговаря с Вас на “ти”...

Навън всичко потъна в мрак. Само огромната оранжева луна виси над брега и постила пътеката си в морето...

Лека нощ, скъпа Елизабет! Утре ще посетим двореца Ахилион, твоя дворец! Представяш ли си! Не мога да заспя...

Писмо второ

Добро утро, кралице моя!

Прохладно, зелено, уханно. Пътят се вие нагоре и сякаш няма край – а каретата се поклаща леко в такт с хода на конете. Очите ти ненаситно попиват всичко наоколо. Отново сме на Корфу – след няколко месеца досада във Виенския двор. Два пъти в годината идваме тук – малко е, но няма как повече.

   

Ето го покривът на двореца, част от просторните тераси, високите прозорци, колоните... Италианският архитект Рафаел Карито, италианските майстори спазиха точно твоите указания и за две години (1889 – 1891) на билото на гористия хълм край село Гастури бе издигнат този приказен бял дворец, какъвто го сънуваше наяве...

Изсипваме се от каретата... – какви ги говоря? – от автобуса. За миг изключвам от тълпата наоколо, взирам се във всяка врата, прозорец, в детайлите. Сърцето ми бие учестено. Тук ти обитаваше рая, заобиколена от мраморните герои на гръцката митология и древните философи,

тук, в малкия си личен параклис “се обръщаше към Бога без посредници”, тук лекуваше душата си и криеше мъката си от чужди очи...

Променено е, неизбежно. След смъртта ти дворецът бе затворен за няколко години, а после дъщеря ти Мари Валери го продаде на германския император Вилхелм II. Бях там само веднъж с Мари Валери – да приберем още някои твои лични вещи. О, гледката ме разплака. Кайзерът е имал съвсем различен вкус. Промени в градините, в интериора. Прекрасната статуя на любимия ти Ахил, на когото ти кръсти двореца – преместена навътре в градината, а на нейно място – издигната пак негова статуя, но с огромни размери, така че върхът на копието му да се вижда от императорската яхта. Мъжка му работа! Не му е допаднал твоят сразен, страдащ Ахил, който се мъчи да изтръгне стрелата от петата си. Новият е изправен, могъщ и триумфиращ...

 Не мога да отрека, че статуята на императрица Елизабет в естествен ръст, лично поръчана от кайзера, е много красива. Това си почти ти, Сиси, но... завинаги застинала в мрамора. Прегръщат те и се снимат с теб, снимат се навсякъде, това не би ти харесало. До “Пейката на плача” не мога да се добера, голяма шумна група е обсебила мястото, където ти винаги беше сама със скръбта си по Рудолф. Неговата смърт (1889) те промени изведнъж, сърцето ти беше ранено завинаги... Мислеше си, че след смъртта на мъничката първородна София съдбата ще бъде благосклонна към теб. Рудолф, единственият ти син, въпреки, че беше строго отгледан от баба си, въпреки, че бе изпратен във Военно училище и подложен на жесток тормоз, за да се “закали”, израсна като младеж с открито либерални възгледи. Откриха ги простреляни, заедно с неговата любима, в ловната му хижа – основната версия бе самоубийство. Беше само на 30 години... Как се преживява това? Обвиняваше себе си като майка, кръвта на рода си, в който имаше психични заболявания... Облече се в черно и се сбогува с жизнерадостната енергична Елизабет.

Успявам да позная отделни мебели. Докато ние с теб сме обитавали други пространства, в Европа са се вихрили войни. Твоят дворец е преживял какво ли не – бил е военна болница, военен щаб, първото в Гърция казино. И едва от три десетилетия е превърнат в музей, в който са върнали, каквото са могли.

Спартанското ти легло, любимата лежанка, креслото, някои малки скулптури и картини, бюрото, което ти поръча за Негово Величество, но той не успя да дойде тук нито веднъж...

Имахме и съкровени, незабравими мигове. Часовете, в които четяхме до късна нощ. Случваше се да четеш и свои стихове, преводи, страници от дневника си. Знаеше “Илиада” почти наизуст, обожаваше Шекспир, Хайне, беше поставила в градината негова статуя. Понякога седяхме и мълчаливо гледахме розово-лилаво-оранжевия залез. Често рисуваше. И изведнъж започваше:

Отнесени са бляновете прежни

и онзи образ скъп от буен вихър,

остана само онова, що лихо

сам някога излях във рими нежни.

Ти, моя песен сиротна, размирна,

литни да срещнеш образа изчезнал

с привет от мен в оная вис призвездна —

ефирен дъх на сянката ефирна...

Хайне...

Имаше придворни дами, които ти останахме верни дълги години, докрай. Без семейства, без деца. Аз бях преживяла една нещастна любов и бях загубила детенцето си, това създаде особена близост помежду ни. Все пак, бяхме обект на ухажване, дори на предложения за брак. Разбира се, ти винаги беше слънцето, около което кръжахме всички. Помниш ли онзи грък, който твърдеше, че е потомък на малтийски рицар – благородник. Красив мъж, с горда осанка. Така си представях Одисей (и аз се побърках по твоите древногръцки герои!) Все си намираше повод да ни навести, носеше ти цветя, зехтин с билки в красиви шишенца и от онези малки странни оранжеви плодчета – кумкуат, пренесени тук от Китай, които вече са се превърнали в “сладката визитка” на Корфу. Водиха ни вчера в такава семейна фабрика, накупихме си ликьори, сладка и всякакви лакомства с кумкуат. Но да се върна на “малтиеца”. На редките приеми, които ти организираше тук, не сваляше очи от теб. Една вечер каза пред всички: “Вие, Ваше Величество, сте живото въплъщение на прекрасната Керкира...” Явно мислеше, че не знаеш легендата. “Но Вие, за жалост, не сте Посейдон...” – отвърна му ти с усмивка. Посейдон се влюбил в Керкира, красивата дъщеря на речния бог Азоп и нимфата Менопе, отвлякъл я с помощта на Зевс и я довел на този остров, като го кръстил на нейното име. Названието Корфу има дълга история...

Не само защото беше императрица на Австрия и Унгария – ти беше жена, която не можеше да принадлежи на когото и да било. Това го разбираше дори Негово Величество. И въпреки романите му, на които ти гледаше благосклонно и приятелски, той си остана за теб влюбеният 24-годишен младеж, който наруши дворцовите закони и предпочете очарователната Сиси пред по-голямата й сестра, определена му за съпруга. Чух, че когато научил за неочакваната ти смърт, Негово Величество скрил лицето си в длани и останал така дълго-дълго. А накрая казал на приближените си: “Вие дори не подозирате, колко обичах тази жена...”

Лица, думи, спомени се вихрят в главата ми, но някой ме хваща за ръка и поемам към автобуса през пъстрата тълпа, която чака реда си да влезе.

Поглеждам за последно към мраморната Сиси, към градините и не мога да разбера къде отивам и защо, след като трябва да остана тук, да гледам залеза. И да е тихо...

Сбогом, “Ахилион”. 

Писмо трето

Скъпа Сиси!

Тук наистина е прекрасно! Стъпвам в стъпките ни, снимам и не мога да се спра. Аз имам фотоапарат, Сиси! Останалите имат фотоапарати в телефоните си. С тези малки фантастични машинки говорят помежду си, слушат музика, пишат си писма... Животът сега е много различен – като технически чудеса и бит, като облекло и нрави. Но ако надникнеш в умовете и сърцата, там май не сме мръднали кой знае колко...

Радвам се на пейзажите, на които се радвахме заедно. Стръмните скалисти брегове, пяната на прибоя, прозрачно-сините заливи... По склоновете – тук-там керемидени покриви, белосани стени, скрити в буйно преплетени вечнозелени храсти и дървета – хвойна, мирта, смокинови и маслинови дръвчета, стройни кипариси... 

И изведнъж сякаш чувам тихия ти глас: “Светът е прекрасен, Ида, ако избягваш хората...” 

Вчера ходихме в Палеокастрица, божествено място! Помниш манастира “Свето Успение Богородично” от 13-ти век, нали? Горе, на склона, все така потънал в зеленина и цветя, все така притихнал и бдящ над залива.

       

        

Скалата в морето, която прилича на вкаменен кораб – Света Богородица спасила по този начин светата обител и местните жители от нашествието на пирати...

Това може да е легенда, но когато кралската шхуна с теб и свитата ти попадна в буря, уповавахме се само на молитвите (и на капитана, разбира се). И тогава Света Богоридица ти се яви и ни измъкна от бурята. Така беше! В нейна чест ти поръча онази прекрасна картина, която и сега краси твоя параклис в двореца.

     

Но да се върна пак тук и сега. Стигнахме и до Сидари, до Канала на любовта! Прегърнати двойки, момчета, дръзко скачащи от скалите в залива... И някога беше така, само дето ти завинаги беше погребала надеждата, че в живота ти може да има любов. Камо ли да преплуваш с някого Канала... Апропо, кафето е все така вкусно!

Днес ни разхождат с корабче до Сивота и Синята лагуна, а после до малките острови Паксос и Антипаксос. Помниш тези вълшебни места, нали? Това изумрудено Йонийско море, прозрачната вода и белия пясък на дъното, стрелкащите се сребърни рибки, скалите с фантастични форми, пещерите в тях...

     

         

              

Боже, Сиси, корабчето беше пълно с туристи, дори малки деца – и  изведнъж пред мен до перилата видях мъж с прошарена коса, хубав мъж, грък вероятно, който мълчеше и гледаше водата. Бях готова да се закълна, че е той – “малтийският рицар”, дето те нарече Керкира. Знам, че е невъзможно, но... той беше. Или някакъв негов правнук.  Ще се побъркам на този остров. Да, и нощем не мога да спя. Аз, дето заспивам права...

Както и да е. Ще повярваш ли – спуснах се по трапа на корабчето и поплувах в солените води! Понякога изненадвам самата себе си. И двете имахме този навик, помниш ли?

И последният ми спомен с теб – градчето Гайос на Паксос. Ти обожаваше такива градчета и в други страни на Европа. Аз също. Старите каменни сгради, тесните улички, малките таверни, където ни изкушаваха с прясна риба, дъхави салати и истинско вино... Разкош.

Така го разбираше ти разкоша – в разнообразието, движението и красотата – жива или нарисувана с бои и думи...

Корфу ме отвлече от всичко останало. Дори от фаталния ден в Женева. Исках, повярвай ми, да отлетим тогава заедно, но Господ пожела да изкретам още няколко нещастни години без тебе. Все си мислех, че ако аз бях до теб в онзи момент (как пък точно тогава не бях!), щях да съумея да те запазя, да отклоня камата на онзи побъркан нещастник, италианския анархист. Така било писано. Ти не се мъчи дълго. Беше сякаш малко учудена, но прие този ход на Съдбата, сякаш отдавна го очакваше.

Сиси... Не може да не се срещнем отново, нали? И от първия миг ще изпитам към теб същото обожание. По това ще те позная. И никаква кама няма да ни раздели повече...

Фериботът потегля към континента.

Сбогом, Корфу! Благодаря за магията!

Сбогом отново, Сиси, моя прелестна тъжна кралице!

Септември, 2019

Варна – Корфу – Варна

П.П. Пътуването в пространството бе перфектно организирано от Туристическа агенция “Бохемия”. Благодарности!

Пътуването във времето е моя фантазия...

МАЛТА – НЕРАЗГАДАНАТА

Фантазии от едно пътуване

Тук и сега съм жена. На съвсем определена възраст, с подчертан вкус към пътешествията, фантазиите и пъхането на носа в разни, паралелни на моята, реалности. По възможност.

Обаче какво казват древните посветени и съвременните квантови физици? Че миналото, настоящето и бъдещето са еднакво реални и съществуват. Нещо повече, те съществуват едновременно.

Виж ти! Пътуването в Малта ми го доказа. Чудех се, защо толкова време мина, а аз не мога да спретна един приличен пътепис – ами защото не е нужно, не е това жанрът. Отваряш Гугъл на всички достъпни езици – и четеш до насита.

А то нашето какво беше – такъв вихрен калейдоскоп от гледки и истории, че дори аз, тренираната във водене на записки, накрая вдигнах ръце. И проумях – отвори съзнанието си и виж как всичко се случва тук и сега, едновременно! 

*

Група, в която не познавам никого. Ето, че още на втората сутрин рано-рано сме в парка срещу хотела, в кръг, играем паневритмия (гледам съсредоточено човека пред мен, че ми е за първи път и долу-горе успявам). Една светла жена свири на флейта. Небесната музика на Учителя на фона на възторжените птичи песни в парка - благословия към нас. Току поглеждаме към небето – сиво, надвиснало, всеки момент ще завали, но точно над нас – кръг чисто синьо небе. Изчаква ни. Едно от непрекъснатите малки чудеса в това странно пътуване.

Между другото, всички ме уверяваха, че там, където отивам, ще е лято. Тръгнах леко облечена, без дреха с качулка, без шал, без чадър. А то! Дори местните хора бяха изненадани от времето. Дъжд ме валя, вятър ме брули (такъв вятър не съм преживявала в живота си!), треперех от студ и въпреки това до края – никаква настинка, никакъв проблем. Чак в самолета на връщане осъзнах – през всички тези дни, сред тези хора съм била под нечия невидима закрила, в други вибрации... Но – за това по-нататък пак...

*

При изгрев слънце отключват специално за нас мегалитния комплекс Хаджар Им.

Гледам го в гръб, как изкачва бавно 15-те малки стъпала, като на всяко се отрича на глас от едно свое негативно качество. На входа двамата жреци ще му зададат въпрос за проверка - готов ли е или не. Отдавна очаква да влезе в този тунел – ще е като връщане в утробата, към изначалното познание... Ще премине през страха и ще си върне свободата и Божествената същност. Готов е!

Какво са някакви си 5 600 години. Тук сме, стъпваме в стъпките им. Само жреците ги няма да ни спрат с въпрос... Но ние въпросите си ги задаваме сами. И влизаме – през отвора, през камерата, до самия олтар. Те също са тук – онези огромни хора, успели без колела, кранове и подемни машини да изрежат, пренесат и прецизно да подредят огромните каменни блокове. Без технически съоръжения са имали точни познания за планетите и така са се ориентирали кога да извършват различните земеделски дейности, кога да пътуват... (Според някои източници, Малта е била част от древна Атлантида)...

Жената с флейтата притваря очи и подема своето музикално послание, някои тихичко пеят. (Време е да я разконспирираме – Йорданка Хаджийска от Пловдив, благодарим за вдъхновението, Дани!) Небето е намръщено, цялото в тъмни облаци. Духа силен вятър. И изведнъж... Гледайте! На единия облак се отвориха две “очи”, слънцето проби и – да! – лъчът мина през камерата и стигна до самия олтар! Екскурзоводът е удивен – “Това се случва изключително рядко!”

Каквото трябваше, се случи, вече може да завали.

Ехе... в един момент се появява и дъга. Документирано.

На острова има 17 подобни мегалитни строежа, ориентирани към слънцето...  Кордин III, Та Хаджрат, Мнайдра, Джгантия... Градени са на различни нива, следвайки естествения терен, от варовик, а отвън – с по-твърдия жълт камък. До този момент - непокътнат.

Дали им изглеждаме странно – на онези древни великани, защото те също ни наблюдават, от тяхната си реалност... В един момент изведнъж изчезнали от острова. Как, защо, кога? Преди време в медиите мина новина, че в България са открити огромни скелети...

На физическо ниво – толкова. Ние все пак си прибираме по един слънчев лъч във фотоапаратите. И продължаваме.

*

Пътят шеметно се вие, шофьорите са му свикнали; гледките се сменят – крепостни стени, цитадели, древни градчета, катедрали, жилищни сгради, дворци, все от същия жълт камък, маслинени дървета от римско време...

Не минахме ли вече оттук? Не, вчера гледахме старата столица отдалеч, а сега сме в центъра й.

В Малта историята буквално е “градена”. Строили са не просто едно до друго, а често и едно върху друго. Погледът рядко спира на “гола” земя. Неслучайно със своите 490 хил. души население на три острова, Малта е най-гъсто населената държава в Европейския Съюз (от 2004). И най-малката.

Бурна, драматична история. Кой не е пожелал и не се е опитал да стъпи тук? И защо? Ами вижте на картата. Много удобно, стратегическо местенце, при това със заливи, подходящи за пристанища. Финикийци, картагенци, римляни, византийци, араби, сицилианци, нормани, французи – векове наред всички са оставяли своите следи...

След като Сюлейман Великолепни напада и прогонва рицарите кръстоносци от остров Родос, орденът на Свети Йоан, след седем години странстване, получава от испанския крал Карл V, императора на свещената Римска империя, островите Малта, Гозо и Комино, прославени с чудесата на апостол Павел (1530). От този момент йоанитите започват да се наричат малтийски рицари и се заклеват да продължат битката с мюсюлманите и морските разбойници.

Ето ги – тук и сега. Разочарованието не просто се чете по лицата им. Още не преглътнали горчивия вкус на поражението и скиталчествата, слизат на този пуст, каменист, безводен остров. И какво? Явно трябва да се опитат да се закрепят тук. От утре започват да строят укрепления. Колко млади лица! След кошмара, преживян на галерите, сигурно ще се справят и със строителството. Важното е да помнят, че не са роби, а благородници. Макар и без късмет. В онези времена само първородният син в семейството получава наследство. За останалите един от шансовете е да те приемат в рицарския орден!

Строят, корабоплават, но… налага се и да пиратстват, дори да въртят търговия с роби. Папата си затваря очите, важното е, че има достатъчно и за неговата хазна...

Постепенно орденът възвръща могъществото си, с което дразни Сюлейман и не само него – и тук е моментът да разкажем за великата битка, кулминация на съперничеството между европейските държави и Османската империя за господство в Средиземно море. Май – септември 1565. Следите са навсякъде – включително червеникавият пясък в един от заливите (е, легенди!).

Османците разполагат със 190 кораба и 28 хиляди войници (според други източници – двойно повече). Рицарите са само 6100, всъщност половината са малтийски опълченци. Битките са ожесточени, но и крепостите са добре укрепени. Обсадата продължава дълго, на корабите пламват епидемии, няма питейна вода... Накрая пристига и подкрепление от Сицилия. Османската армия отстъпва, победена не само в битките, но и от болести и глад.

И тук идва един “детайл”, за който не успях да прочета никъде, но го научихме на място. В османската армия има и 6 300 български еничари. Те отговарят за поддържането на корабите. Вършат си работата много майсторски – така “подготвят” дървения материал, че много скоро дъските излизат от строя. Има писмени свидетелства – писмо от венециански търговци до дожа, че на османските кораби имат верни помощници; свидетелства се срещат и в българския фолклор...

И така, обсадата е свалена на 8 септември, в деня на Рождество Богородично. Празнично бият камбаните на всички малтийски храмове, а и по цяла Европа. Победата носи на ордена огромен престиж. Тя става едно от най-големите събития в европейската история от 16-ти век. “Нищо не е по-известно от обсадата, в която късметът изневери на Сюлейман” – пише Волтер. 

Но разрушенията, загубите, жертвите са отчайващи. Чуват се предложения орденът да напусне острова. Тогава 70-годишният Велик магистър Жан де ла Валет, ръководил обсадата и накрая, макар и ранен, повел лично рицарите в атака, се противопоставя решително. Тази победа завинаги решава къде е седалището на малтийския рицарски орден. Започват възстановяването и новите градежи. Столицата Валета, наречена така в чест на Великия магистър, е изградена за пет години на голо поле...

Папата изпраща личния си военен инженер и архитект Франческо Лапарели, който създава истински шедьовър, като подрежда сградите и улиците на Валета по такъв начин, че морският въздух преминава свободно и така освежава града.

За съжаление по време на Втората световна война немската авиация унищожава част от града. Днес Валета (а и много от обектите в Малта) е в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. И е нужно специално разрешение за каквото и да било преустройство на сграда.

*

Редят се хора, събития, картини, избутват се едни други, всеки иска да бъде забелязан, видян, разказан, споделен...

Спокойно! Ще се постарая. Но нека сега обърна внимание на самите малтийци – макар че, казва ли ти някой кой кой е, има толкова пришълци, както през цялата многовековна история на острова. Тук силно помага нашата чаровна, ведра и изключително информирана екскурзоводка Светла. То и тя си е намерила тук втора родина, омъжила се за малтиец. Как? По интернет. Забелязала, че са родени на една и съща дата, в една и съща година. Е-е, как да не проявиш интерес!

Та така. Що за хора са малтийците?

Силно религиозни, 98 процента католици. Малта е една от петте държави в света, където католицизмът е обявен за държавна религия. В училищата задължително се учи Закон Божи, а най-важните събития в живота на малтийците са кръщението, конфирмацията и венчавката.

Кратко отклонение

Ватикана официално признава Малта за острова, където е корабокруширал Свети Павел. След залавянето му в Йерусалим, светият отец е трябвало да бъде изпратен в Рим, където да бъде съден. По време на пътуването корабът попада в страшна буря, близо до бреговете на Малта. Екипажът и всички пътници благополучно доплуват до малък остров. Спасявайки се, апостолът покръства населението и така го превръща в една от първите римски колонии, приела християнството за официална религия (около 60 г. сл. Хр.).

(Чинно посещаваме пещерата – убежище на апостол Павел, катакомбите, както и катедралата “Свети Павел” в достолепната стара столица Мдина, “Градът на тишината”, затворен за автомобили.)

Та, османците по време на обсадата, за която вече стана дума, не са били наясно с тази история, защото имали наивната идея да изпратят послание до жителите, че ще ги пощадят, ако предадат рицарите. Много лют отговор получили...

По-късно жителите на острова понесли завладяването му от Наполеон, но когато войниците свършили всичките си пари и решили да разпродават църковни скъпоценности, бързо им спретнали един бунт и обградили всички французи във Валета. Познатата формула – глад, липса на вода, болести – накрая завоевателите били принудени да си тръгнат...

На такива вярващи непременно им се случват чудеса. В град Моста, докато разглеждаме с възхита Ротондата „Успение Богородично“ с четвъртия по големина купол в света, ни разказват, че през Втората световна война бомба пробила купола по време на служба, когато църквата била пълна с богомолци, но не се взривила и никой не пострадал...

Между другото, казват, че в Малта има 365 църкви, за всеки ден от годината. И на фасадата на много от тях има по два или три часовника. Само единият показва точното време. Другите целят да объркат дявола, да не дойде навреме за службата. Обичам чувството за хумор...

Всички фестивали и празници в Малта са посветени на някой светец. А на 10 февруари (официален празник, неработен ден) се отбелязва Деня на корабокрушението, като сутринта в храма на апостол Павел във Валета има меса, ръководена от малтийския архиепископ. След това по улиците на града започва тържествено шествие с духов оркестър, а вечерта също има процесия, начело със свещениците от храма, които носят статуята на Свети апостол Павел и неговите мощи, специално изнесени от църквата.

А, да, още една подробност - религиозните училища тук са най-реномирани и скъпи.

Добре. Че малтийците са силно вярващи, се убедихме. Какво още?

Много държат на това парче земя, която Господ им е отредил. Камениста била – с много поддържане и работа, ще роди нещо. Заснех една такава малка нива, защото ме трогна този поклон пред шепата земя...

Безводна била – построени са съоръжения на брега, които преработват морската вода, а в резервоари се събира дъждовната. Преди това – през 17-ти и 19-ти век на Малта и Гозо са изградени акведукти, има и паметник в чест на това събитие. Днес на всеки покрив има варел, в който хората си събират дъждовна вода, изворна няма. Заповедта за варелите на покрива датира от времето на рицарите и важи до днес.

При все това жителите и гостите на Малта разполагат с вода, нещо повече – по улиците пъстреят градинки със свежи цветя. Глобата е голяма, ако откъснеш дори един стрък.

- И какво, плащат ли я? – питам.

- Просто не късат.

Особено силен е местният патриотизъм на остров Гозо. Там са дотолкова самостоятелни, че имат свой министър, подчинен пряко на министър-председателя на държавата. Много си обичат острова. Работят в Малта, но се връщат вечер, а има и хора, които дори до Малта не са ходили.

Правителството подпомага легалната работа – 5000 евро се изплащат годишно на работодател, наел малтиец на работа с договор за 3 години.

Малта е втората страна в Европейския съюз след Полша по най-много договорености в защита на местната индустрия. Например има защитени води за малтийските рибари...

Може би защото са малко на брой, тук хората се познават, разминават се с управниците си на улицата и в “държавните дела” няма скрито-покрито. Трудно може да се прокара някое решение и малтиецът да разбере пост фактум. Веднага се реагира. Желаещите да “стъпят” на тази малка земя под една или друга форма не намаляват и днес, но Малта пази независимостта си, постигната на твърде висока цена.

Спирам дотук, защото паралелите се натрапват и започва да ми нагарча...

*

Но Светла не спира. Всяка гледка й дава повод да ни разкаже още нещо. Скалист бряг. Знаете ли, че в Малта е разрешено хора да бъдат погребвани в морето – в метален ковчег или с тежести... Я, колко коне! Да, малтийците са страстни ездачи, редовно се провеждат състезания с коне.

Плажове? За пясъчните ивици тук внасят пясък, но местните жители нямат навика да седят на плажа. След работа идват за един час. Предпочитат скалистите плажове, обичат да се гмуркат. Апропо, забранена е появата на плажа по монокини.

Изобщо, в обществото има строги правила, например забранено е пиенето на алкохол в градинките, а за пушенето там глобата е 250 евро.

Навън – добре, а как е зад затворените врати и прозорци?

Тук традициите са силни. Светла ни разказва с усмивка историята на собствената си сватба, която по нищо не отстъпва на известния филм за голямата гръцка сватба. Но – това си е лична история.

Мъжете ходят на работа и печелят, но вкъщи е женско царство, нямат думата. Официалният вход в дома е за гостите и за свещеника. Домакините влизат през гаража. Малките вратички пред някои входове са от едно време – да спират животните, понеже козарите влизали в дома да оставят мляко заедно със стадото. Сега мляко има и в магазина, но между другото, и днес хората тук предпочитат хляб, изпечен във фурна. Свекърва й например е “абонирана” при определен хлебар, който разнася хляба, оставяйки го в една торба, окачена отвън до вратата. Плащат му в края на месеца.

На първия етаж са всекидневната и кухнята, на втория – спалните. Има една специална стая, обзаведена луксозно – с мебели от орехово или маслиново дърво. Тя се поддържа, но не се обитава. Там канят свещеника, който посещава домовете след Великден (най-големият празник тук).

Какво се слага на масата? Правят се Великденски сладки бисквитки във формата на животинки (фиголи). А за Коледа приготвят имбулията - супа от кестени с какао, портокалови кори и индийско орехче...

Забелязваме, че къщите са с плоски покриви – вечер хората обичат да седят там, дори си включват вентилатори срещу комарите...

*

Обикаляме тесните улички на един от фортовете в компанията на гръмогласни рицари от различни народности (казвам ви, всички бяхме там заедно!) Вече ги познаваме по яркия знак – бял кръст на червен фон, чиито четири края символизират основните християнски добродетели: сдържаност, постоянство, смелост и справедливост, а осемте му върха – осемте националности на участниците в рицарското братство. 

Изведнъж  попадаме в някаква... килия, така бих я нарекла. Нещастникът вътре ни гледа – дръзко и малко измъчено, сигурен, че съдбата отново ще го помилва. Познато лице, познат поглед...

Макар и с усмивка, казват, че тук е бил затворен Караваджо. Точно тук или не, но скандалният художник наистина е бил в Малта. Изключителен живописец и новатор, високо ценен и търсен – и в същото време непоносима личност, пияница и побойник. Досието му с прегрешения е дълго, но когато се стига до убийство, той е осъден на смърт и бяга от Рим. Неапол, после Малта, където Великият магистър го посреща с радост, обявява го за официален художник и му дава рицарско звание. Но... достатъчни са няколко месеца и Караваджо отново набира “черни точки”, ранява рицар, затворен е и все пак успява да избяга, като след кратко митарстване умира мистериозно на път за Рим... (В скоби – неотдавна посмъртно е върнато рицарското звание на художника, отнето му от Великия магистър...)

Така или иначе, точното място за среща с Караваджо тук е богатата, потънала в злато катедрала “Свети Йоан Кръстител” от 16-ти век. В нея е единствената подписана картина на художника – “Обезглавяването на Йоан Кръстител”, в която отново срещаме символиката на тъмнината, от която се ражда светлина...

*

Какво още задържа едрото сито на паметта ми?

Едно имение, принадлежало на знатна малтийска дама, където гостувал Наполеон по време на пребиваването си в завладяната на път за Египет Малта. За броени дни разтурва Ордена и изгонва рицарите, издава редица закони, включително за свобода на словото. Което не му пречи да нареди да бъде унищожена библиотеката на Ордена, но за чест и слава на тази професия, библиотекарят съумява да запази книжовното съкровище.

Кратко отклонение

В Двореца на Великия магистър видяхме портрет на руската императрица Екатерина, изпратен като подарък. Твърде ясно бива поставен въпросът за руска база на острова, но Орденът отказва. По-късно подобно предложение идва и от сина й – император Павел I. В събитията се намесва Наполеон, завзема острова и руският император му обявява война. Изгоненият от Наполеон Велик магистър бяга в Русия, където се надява, че ще бъде посрещнат с почести, но се оказва обратното. Той е обявен за предател, а император Павел I се самообявява за Велик магистър (в руски сайтове нещата са представени малко по-иначе...). И тук идва вестта, че руският император е убит от заговорници. (Апропо, твърди се, че до ден днешен Малтийският орден има тайна организация в Русия... )

Така Малта за около две години се оказва под френска власт. След отпътуването на Наполеон, тук остава негов генерал с 40 хиляди войници. За тяхната съдба стана дума по-горе.

Малта иска военна помощ от Англия и официално от 1814 година става нейна колония. Страната е под английски флаг до 1964, когато е провъзгласена за независима, а през 1974 става Република.

*

Автобусът продължава да лети по безкрайните виражи. Гледките почти се сливат, а Светла ни залива с нова и нова информация...

Ето го островчето Комино, 2.8 кв. км – тук живее само едно семейство. Природен резерват – рай за гущери и птици...

Лазурно-синята лагуна...

Двореца и градините на Свети Антон – лятна резиденция на малтийския президент, а в миналото и на някои Велики Магистри. Достъпна за граждани! Това е най-голямата ботаническа градина в Малта – попаднеш ли тук, никога не би повярвал в твърденията за каменистия безводен остров!

Синята пещера, в която може да се влезе с лодка, ако времето позволява. Крие най-древните доказателства за заселването на хора в Малта още в Каменния век...

Двореца на Великия Магистър – сега тук е кабинетът на президента.

Цитаделата на остров Гозо и в нея - уникалната църква без купол. Архитектът бил склонен към експерименти. Гледаш отвътре обаче и илюзията, че купол има, е пълна...

Пак тук - Операта, където са пяли Райна Кабаиванска и Калуди Калудов...

Рибарското пристанище Марсашлок, където хапнахме вкусно приготвена прясна риба. Пълно е с рибарски лодки в ярки цветове, традиция още от времето на финикийците. Върху тях са рисувани и по чифт очи от двете страни на лодката - очите на Озирис, които защитават рибарите от злите морски духове. Освещаването на лодките става в началото на сезона...

*

О, не, все някога трябва да спра!

За накрая оставих “българската следа”.

Тук е моментът да изведа на сцената водача и вдъхновителя на това пътуване, което може да се нарече и духовен семинар – професор Дамян Попхристов. Ако някой си мисли, че след завръщането от наситената дневна програма се пръскаме по стаите си в хотела, е много далеч от истината. Оттук нататък започват лекциите на професора. История на християнството, цел и смисъл на Христовото учение, акцент върху ранните християни; богомилите – учение и дела... И тук връзката с Малта – защото Свещеният Граал е всъщност Свещеното познание, което рицарите са получили от богомилите. Пътьом ни показа сградата на библиотеката, където са се пазили много богомилски книги. Преди години Николай Райнов получава достъп до тях и пише книгата си за богомилите, неиздадена в социалистическа България, но запазена в машинописен вид...

Случаен ли е тогава жестът на днешния малтийски президент – Мари-Луиз Колейро Прека, която в последните години отбелязва заедно с нашите сънародници на острова празника на Светите братя Кирил и Методий, предоставяйки за целта своята резиденция?

Сладкодумен, обиколил света, изключително ерудиран, но лишен от суета и парадиране, професор Попхристов вълнуващо ни въвлича в епохи, истории, събития и преплетените с тях личности оживяват пред очите ни. Поклон и благодарност!  

Е, и ние оставихме следа. Благодарение на един българин тук засадихме в един парк фиданка – дъб, завързахме му мартеници, закачихме малък трикольор. Изпяхме химна. Поредното силно вълнение – не съм сигурна, дали емоциите ни оставяха дори на сън... Петьо, не записах фамилията ти, но снимката с розетата от Плиска върху звездното небе, заедно с твоето откритие, запомних. Благодаря и бъди жив и здрав, наглеждай дъбчето!

*

Да спирам, а? Не и преди да си направя списък със задачи за следващото идване.

Следващият път няма да пропусна...

> Пещерата на остров Гозо, в която нимфата Калипсо държала в плен Одисей седем години. Ако дотогава разчистят входа, който е пропаднал и засега не може да се влиза...

> Празника на кестена през февруари, когато кестените цъфтят...

> Да опитам плода на кактуса, може и във вид на сладко или ликьор... А също бяла маслина...

> Процесията на Разпети петък – някои носят статуи; други, които имат болен човек вкъщи, си слагат качулки, да не ги познаят, и дълги 8 м вериги, закачени за глезените; така обикалят от 18 часа до към полунощ...

> Разходката с лодка из Синята пещера (дано тогава времето позволява)...

> Празника на Рибарското селище, когато хората, които имат хоби да колекционират различни неща, правят изложба. Чудна идея!

> Вечерта, в която във всички домове се изключват светлините и навсякъде горят само свещи...

*

За финал оставих посланието на светлите сили, което Дамян Попхристов получи до един от мегалитите – присвил очи, потънал в звуците на флейтата, а може би и на небесните сфери...

“Живейте леко, не се притеснявайте за утрешния ден.

Никой не може да ви отнеме светлината, ако сами не я угасите.

Светлината е Божия благословия.

Светлината е живот и животът е Светлина.

Отворете сърцата си, живейте и чувствайте, не философствайте. Отворените сърца отварят светове.”

Толкова.

март-юни 2018